Дъщеря назаем

59

Всички в оперативния щаб си отдъхнаха с огромно облекчение, щом чуха Ема да затваря програмираната врата. За миг явно не се случваше нищо и Том си я представи облегната на стената, за да си поеме дъх. Прецени, че вероятно може да носи по десет килограма във всяка ръка, а от чутото съдеше, че е направила три курса по стълбището. Предвид пазарната цена на еднокилограмовите кюлчета, в момента златото беше на стойност около милион и половина лири.

— Хайде, Ема — рече той под мустак.

Разполагаше с по-малко от десет минути, за да натовари чувалите в багажника, преди да й позвънят,

Чу пъшкането, с което тя вдигаше чувалите, както и тропането, когато ги мяташе в багажника. Явно щеше да й отнеме повече време, отколкото очакваше той, а крайният срок почти бе настъпил.

Том чу иззвъняването на другия телефон и си представи трескавото движение, с което тя ще го извади от джоба си.

Проследи само репликите на Ема.

— Не, не съм в проклетата кола, прав си. Току-що пренесох около десет чувала от онова, което искате… а това не е лесно.

Том повдигна вежди. Не преувеличаваше ли малко?

В ума му проблесна мисъл. Толкова се беше съсредоточил върху звуците от действията на Ема, докато качваше чувалите горе, че бе престанал да наблюдава екрана — тя очевидно нямаше да влезе в кадър.

— Би ли върнал записа до около три минути преди програмираното заключване, моля?

Операторът се подчини.

Том излезе прав. Един тъмен силует се измъкна през вратата и се скри зад ъгъла, потъвайки в нощта.

Той се взираше толкова напрегнато в екрана, че едва не пропусна думите на Ема. Тонът й го смути.

— Какво искаш да кажеш? — изви тя. — Не разбирам. Направих точно каквото искахте.

След което се разплака. Дълбоки, изтерзани хлипове, насичани от една-единствена дума между глътките въздух.

— Не. Не.

Том не разбираше какво се е случило, но не можеха да си позволят да чакат повече. Той се обърна към началника на звено.

— Изкарайте бебето оттам веднага! Не знам какво става, но не можем да чакаме повече.

Насочи вниманието си към кадрите, постъпващи в оперативния щаб от екипа под прикритие до къщата на Джули Макгинес. Бяха проникнали вътре.

Чуха се тичащи стъпки. Радиостанцията на Беки предаваше; чуваше се дъхът й, докато тичаше към къщата. Том я чу да вика някакъв въпрос, после се досети по звука, че изкачва на бегом стълбите вътре.

— Хайде, Беки — рече си тихичко.

— Какво? — долетя гласът й. — Сигурен ли си? Мамка му! Том… Няма го тук — обяви тя. — Оли не е тук. А Джули е в безсъзнание.

— По дяволите! — кресна Том и блъсна с длани по масата.

— Том, чуваш ли ме?

Ема крещеше през сълзи и го викаше по име. Дори и не опита да прикрие с кого говори, което обясняваше всичко. Той включи звука на телефона си.

— Какво стана, Ема?

— Намерихте ли Оли, Том?

Той затвори очи.

— Том! — изкрещя тя. — Намерихте ли го, за бога?

— Ема, много съжалявам. Не беше там, където очаквахме. Опитваме се да установим къде са го преместили.

— Не!

Дори едносричната дума излъчваше агонията й, а той нямаше как да я успокои. Внезапно чу затръшването на вратата на колата, а после двигателят изрева.

— Ема! — викна той.

Не последва отговор. От радиостанцията се разнесе гласът на Ник Хейвърс.

— Сър, тя тръгна… кара бързо. Много бързо. Следваме я… Какво да правим?

— Засега я следвайте. След малко ще се свържа с теб, Ник.

Той отново вдигна телефона и извика:

— Ема!

Не получи отговор.

Как бяха разбрали? Том я беше уверил, че е безопасно. Как бяха разбрали?

Шумът от собствените й мисли блъскаше из изтощения й ум.

— Ти държиш нашето злато, ние държим твоя син — беше казал гласът. — Предупредихме ви да не намесвате полицията, но ти ни измами, Ема. Това не ни е по вкуса.

Тя им се развика по телефона, но крясъците й не променяха нищо.

О, Оли, толкова съжалявам.

— Трябва да се измъкнеш на полицията — веднага. Какво ти дадоха? Радиостанция? Микрофон? Телефон? Тръгвай и го изхвърли през прозореца. Ще те наблюдаваме. Измъкни им се, после ще ти кажем какво да правиш след това. Ако се издъниш, със сина ти е свършено.

Полицията не я интересуваше. Не я интересуваше ще заловят ли тези хора, или не. Искаше да си върне детето и този път щеше да постъпи точно според указанията им. Тя натисна педала до дъно.

Успокой се, Ема.

Осъзнаваше, че ако развие твърде висока скорост, пътната полиция ще я спре — а с багажник, пълен със злато, това щеше да сложи края на всичко. Само че трябваше да се изплъзне на екипа, който я следеше.

Телефонът, телефонът. Тя спусна прозореца и изхвърли австралийския телефон през него. Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад нея се движеше моторист — беше застанал по средата на пътя, за да не пропуска никого. Ема ускори, а мотористът забави малко, за да попречи на следващите я полицаи. Знаеше кой е… явно щеше да попречи на полицията да я последва.

Чакаше. Надяваше се. Молеше се телефонът на Таша да звънне и да чуе мъжа с дрезгавия глас.

— Сър, ще я изпуснем.

Отново беше Ник Хейвърс.

— Един моторист е застанал в средата на платното и се движи бавно; не можем да го заобиколим, без да включим сирените. Вероятно е от тях.

Рори Слейтър, досети се Том.

— Сър… Освен това тя изхвърли нещо през прозореца. Стори ми се, че е телефон.

Проклятие! Някак бяха разбрали, че полицията е замесена. Как бяха успели?

— Ще се обадя на Дейвид Джоузеф — рече Том на Пол Грийн. — Може Наташа да е сметнала, че решението й да ни помогне е грешка, и да се е свързала с тях. Не се сещам за друг начин да са разбрали. Ще говоря с Дейвид. Да видим какво ще изкопчи от нея.

Той помоли един от оперативните да набере домашния номер на семейство Джоузеф. Никой не вдигна.

— Опитайте по радиостанцията — нареди той.

Беше от ключова важност да се свърже с Дейвид.

Не последва отговор.

— Нека екипът влезе в къщата — нареди той. — Бандата знае, че я следим, така че не рискуваме нищо. Това мълчание не ми харесва.

Пол Грийн се приближи до него.

— Том… Според моя ЧИП всичко се развива според плана. Може и да са наясно, че знаем за Оли и за обира, но не казаха на Ема къде ще се състои размяната, тоест ако тя се изплъзне на екипа, който я следи, нямат причина да променят плана. Доколкото е известно на ЧИП-а, мястото на срещата си остава същото. Ако се промени, той ще ни извести.

Том кимна с благодарност и отново вдигна радиостанцията.

— Ник, искам да се престориш, че се опитваш да задминеш моториста… но не бъди прекалено настойчив. Престори се, че се опитваш да я настигнеш, но накрая я остави да се изплъзне. Май знаем къде отива. Ако продължиш да я следиш, ще преместят срещата на друго място, където тя ще е изложена на голяма опасност.

Том отново насочи вниманието си към камерите — към мястото, на което се надяваше и молеше да се състои размяната. На гробището беше тъмно и пусто. Не се забелязваше нищо.

Радиостанцията му изпращя.

— Господин Дъглас, намираме се в къщата на Джоузеф. Задната врата е разбита. Открихме Дейвид Джоузеф на пода в кухнята. Не е добре, сър. Повикахме линейка, но са го подредили доста добре.

Мамка му. Нещата се влошаваха все повече.

— Ами Наташа? Тя добре ли е?

— Момент, сър.

Чу се размяна на реплики.

— Претърсихме цялата къща и двора, сър. Няма и следа от момичето. Отвлекли са го.