Дъщеря назаем

46

Беки претича през антрето, като ругаеше полугласно. Тъкмо влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, и получи съобщение в слушалката. За да отговори, трябваше да излезе от кухнята — помещението се подслушваше.

— Инспектор Робинсън — рече тя едва чуто, щом затвори вратата на дневната.

— Госпожо, засякохме нещо с един от микрофоните в дома на Слейтър. Потърсиха Дона Слейтър преди няколко минути. Позвъниха на мобилния, така че отначало чувахме само нейните реплики, но жената от другия край на линията крещеше. След като поизчистихме звука, успяхме да възстановим и част от нейните думи.

Беки почувства нов прилив на енергия. Нямаше да я безпокоят, ако не беше нещо важно.

— Дона нарече жената отсреща „Джули“. Ще сглобим записа, доколкото можем, и ще ви го изпратим, но решихме да ви уведомим за най-важното веднага.

Беки тропна с крак нетърпеливо.

— Тази Джули говори за някакво бебе, споменава, че не спяло. Казва — или по-скоро крещи — че изобщо не била подозирала, че бебе се гледа толкова трудно. Дона отговаря: „Е, с първото винаги е трудно да разбереш какво да правиш, когато се разреве“; предположихме, че въпросната Джули е родила скоро и се обажда за съвет на жената, очевидно родила десетина деца.

— И?

— И после Дона каза: „Дай му бисквита“. И без да имам деца, дори аз знам, че на новородените не се дават бисквити.

Кръвта бясно заблъска във вените на Беки. Жена, която говори за „първо“ бебе, което обаче не е новородено… при това момче. Общото беше твърде много, за да е съвпадение. Нямаше съмнение… ставаше дума за Оли.

Том беше постъпил много галантно, като остави Ема на спокойствие, но колкото и да си бе мечтала за малко усамотение в последните двайсет и четири часа, тя не можеше да сравни стола в стаята на Оли, където усещаше сина си навсякъде около себе си, със стаята, в която попадаше за пръв път, в обкръжението на чужди вещи. Чувстваше се загубена, сама, нищо че от Том я делеше само една врата.

Тя ядосано избърса новите сълзи. Не беше време да размишлява за собствената си болка. Трябваше да насочи всичките си мисли към Оли — да му покаже колко й липсва и колко го обича.

А сега тази история за Джак и взаимоотношенията му с Каролайн я объркваше. Откъде би могъл да знае, че предстои да се случи нещо? Защо я бе обзело чувството, че миналото и настоящето някак се събират в едно?

Бе й отнело много време да си признае, че няма да обикне никого в живота си по начина, по който бе обичала Джак. Вълнението й, когато той се прибираше след ден-два отсъствие; страстната му любов към нея; радостните мигове, в които спонтанно я вдигаше на крака и подхващаше танц — притискаше я плътно към себе си или я въртеше диво из стаята, докато и двамата се строполят през смях на кълбо на най-близкия стол… нямаше да преживее подобни моменти никога вече.

Той обаче й бе причинил неимоверно страдание и повече от всичко на света Ема мечтаеше за по-спокойна любов с Дейвид. И до тази седмица беше уверена, че я има. Сега обаче и двамата бяха показали своя страна, за чието съществуване другият не подозираше. Дейвид никога не би допуснал, че тя е способна да се измъкне през нощта, за да проследи Наташа; тя пък очакваше той да прояви повече инициативност, повече сила. Дейвид явно беше готов просто да чака — да остави нещата да се развиват, без да се намесва, преструвайки се, че ще се наредят както трябва.

Дали животът им някога щеше да потече, както преди?

За момента обаче се наложи тези мисли да почакат, тъй като Том нахлу в стаята с грейнало от вълнение уморено лице.

— Току-що говорих с Беки — обяви той.

Тя стана на крака, уверена, че новините ще бъдат добри.

— Спомняш ли си, че Наташа спомена жена на име Джули? Е, смятаме, че Оли най-вероятно е при тази Джули.

Ема затвори очи и преглътна.

— Само че не знаем коя е тя. Как ще я намерим, по дяволите? — възкликна тя.

Имаше само един отговор.

— Ще попитаме Наташа.

Наташа лежеше на леглото, забила очи в тавана, потънал в плътна сянка с изключение на големия кръг светлина, който хвърляше лампата на нощната й масичка. Не обичаше тъмнината — бе я намразила в нощта, когато за миг всичко потъна в мрак, щом колата на майка й се затъркаля, а тя заблъска глава в тавана, мятайки крака назад-напред. Следващото, което помнеше, беше как я извличат от колата, а тя пищи. Един от мъжете я разтърси, за да спре. Всички говореха шепнешком, трескаво, с ниски гласове. Най-плътен беше гласът на мъжа, който я беше разтърсил — звучеше, сякаш го боли гърлото или го мъчи кашлица: думите излизаха грапави по краищата. Наташа не си спомняше какво каза. Помнеше само едно — фразата, която не излизаше от ума й от тогава насам.

— Майка й е мъртва. Безполезна е. Отървете се от нея.

С тези думи я беше блъснал към един от другите мъже. Той миришеше лошо — сега Таша знаеше, че това е бил Рори — и я тикна отзад в една кола.

Беше решила, че ще умре. По-късно дълго си повтаряше, че по-добре наистина да беше станало това, тъй като щом я извадиха от колата, я хвърлиха в Ямата — за да я скрият и да й запушат устата. Все още подушваше вонята в дупката, чувстваше студа и влагата, от които трепереше. Казаха, че трябва да остане вътре, докато опасността изчезне. Тогава не разбираше за какво говорят. Сега вече знаеше. Трябваше да остане там, докато сама не повярва, че е Шели Слейтър, а не Наташа Джоузеф. Трябваше да забрави миналото. То беше свършило. Край.

А сега ето я тук — обратно в същото минало, което уж трябваше да е оставила зад гърба си. Наташа Джоузеф или Шели Слейтър? Коя беше всъщност? Вече не знаеше. А бъдещето? Не можеше да остане тук. Те нямаше да позволят.

Чувстваше се съвсем сама, сякаш я бяха зарязали посред необятна пустиня, без помен от живот накъдето и да погледне. Напомняше й един филм, който беше гледала с малките деца у дома.

Нямаше ли да е най-добре за всички, ако беше умряла? Може би това беше отговорът. Може би и Изи се бе почувствала по този начин.

На вратата се почука тихичко и тя стегна тяло. Какво иска той… пак? Само че не беше Дейвид.

— Беки е. Трябва да говоря с теб, Таша. Може ли да вляза?

Шепнеше тревожно.

Наташа проследи с очи дръжката на вратата, която се завъртя надолу. Беше спокойна — никой не можеше да помръдне скрина, който бе избутала зад вратата.

— Не мога да викам — микрофонът в спалнята на баща ти може да улови гласа ми. Става дума за Оли. Подозираме, че знаем къде е, и се нуждаем от помощта ти.

Наташа се надигна от леглото. Беше като вцепенена. Мъчно й беше за Оли. Не искаше да пострада, но ако помогнеше на полицаите да го открият, Рори или Фин щяха да я докопат.

Тя напъна всички сили, измести скрина от вратата и пусна Беки вътре.

— Какво е станало?

Инспекторката влезе, седна на леглото и потупа завивката до себе си. Посрещна решението на Наташа да седне до нея с радост и с немалка изненада.

— Нали осъзнаваш колко преломен е моментът? — попита Беки, обърна се към нея и взе ръцете й в своите. — Не бива да казваш на никого, че знаем… нали разбираш?

За идиотка ли я мислеха?

— Том казва, че си споменала жена на име Джули. Какво знаеш за Джули?

Устата на Наташа пресъхна. Никога не беше виждала Джули, но знаеше всичко за нея — с какво се занимава и как се отнася с момичетата си. Тя поклати глава. Как се беше стигнало дотук?

— Хайде, Таша. Оли се нуждае от помощта ти. Трябва да решиш на чия страна си. Знам, че ти е трудно. Изпитваш ужас от Рори Слейтър и от останалата сган, и то с пълно право. Само че не можем да те предпазим, ако не ти вярваме. Или си с тях, или не. Кое избираш?

Наташа усети, че и последните й съпротивителни сили се топят. Беше се уморила. Беше прекарала живота си в страх — страх, че ще направи някоя беля у дома; страх, че ще я хванат, докато краде; страх, че трябва да бъде Шели Слейтър, макар да знае, че е Таша Джоузеф. А сега най-големият й страх беше, че Фин ще дойде да я накаже.

Мислеха, че всичко им е ясно, но не беше така. Не знаеха всичко, а когато го научеха, щяха да прозрат подбудите й… но за нея нямаше място нито тук, нито където и да било другаде. Нямаше представа какво да прави, но изведнъж й се стори най-лесно просто да им даде онова, което искат. Не знаеше какво я чака, но едно й беше ясно — че откакто изчезна, Оли й липсваше. Липсваше й гласът му, опитите му да я прегърне за крака; липсваше й самото съзнание, че е с нея. Искаше той да е в безопасност. А единственият начин да постигне това, беше като им помогне — на ченгетата, на баща си, на всички, които бе научена да мрази. Оли обаче беше невинен. Сигурно беше единственият невинен от всички, но в момента тя се бореше за него. За Оли.

— Не знам къде живее Джули — каза тихо. — Ако очаквате това, наистина не знам. Обаче има две къщи. Рори каза така на Дона. Държи момичета, които работят за нея — някои на улицата, а малките като мен — в другата къща, не в тази, в която живее. Не знам друго.

Беки изглеждаше разочарована, но я стисна за ръката.

— Добре, но ако ти хрумне още нещо, ми кажи. Искаш ли да слезеш долу?

Наташа поклати глава и Беки се насочи обратно към стълбите.

Знаеше още нещо… току-виж се оказало ценно. Вече беше затънала до шията; имаше ли значение дали ще им каже?

— Беки… Джули има камионетка за бургери. Рори взема тревата оттам.

Усети искрица на нещо като гордост при вида на широката усмивка, с която я озари Беки.

— Чудесно, Таша. Прекрасно. Браво на теб. Ела с мен. Ще се обадим на Том, а той може да поиска да те попита още едно-две неща. Съгласна ли си?

В този момент Дейвид изскочи при тях, размахвайки звънящия телефон на Наташа. В мига, щом той го тикна безмълвно в ръката й, й призля. Не искаше да говори с никого. Нито сега, нито после. Но се налагаше.

— Ало… — прошепна и заслуша, като местеше поглед между Дейвид и Беки.

Затвори, без да произнесе нито дума повече. Обърна се към Беки, пренебрегвайки баща си. Усещаше, че ако проговори, гласът й ще се разтрепери и ще й изневери, затова преглътна сухо в опит да го овладее. Рори беше поискал нещо невъзможно; тоест тя — Наташа, щеше да бъде обвинена, че не му е казала. Това беше смъртна присъда.

— Какво има, Таша? — питаше Беки.

Наташа си даде сметка, че е повторила въпроса няколко пъти.

— Все пак ще действат тази вечер. Искат да говорят с Дейвид след десет минути… само че искат и Ема да присъства.

Том тъкмо се чудеше дали да не задейства обратната размяна, когато радиостанцията му изписука.

— Беки? Какво става?

Тя го осведоми делово за всичко, което й беше казала Наташа, включително за указанията, получени от Рори Слейтър по телефона.

— Браво на теб — каза Том. — Ако Наташа е права и Джули е жената с камионетката за бургери, съм почти сигурен, че Пол Грийн от „Титан“ спомена, че съпругата на един от биячите на бандата държи такава камионетка. Изглежда това не е единственото й занимание. Ще се свържа с „Титан“ и ще проверя имат ли адреса на мъжа на Джули, Фин Макгинес. После ще изпратя екип под прикритие на място. Трябва да сме абсолютно сигурни, че бебето е там, преди да предприемем каквото и да било.

Той се върна бързо в дневната. Ема скочи от мястото си — трескавият му тон очевидно й беше подсказал, че става нещо.

— Нямаме време да върнем Ема в къщата, преди да позвънят отново. Беки, налага се да дадеш указания на Дейвид. Нека им каже, че Ема не се чувства добре. Трябва категорично да поиска да запише нарежданията им какво трябва да направи.

Ема стоеше плътно до Том. Изглеждаше така, сякаш иска да изтръгне радиостанцията от ръцете му и да изкрещи: „Какво? Кажете!“. Том вдигна ръка и я стисна за рамото.

— Кажи му да включи телефона на високоговорител. Може да се оправдае, че ръцете му трябва да са свободни, за да запише указанията им. Ти остави радиостанцията включена — изключи всички сигнали за входящи повиквания и не забравяй, че микрофонът в кухнята ще засече и най-лекия шум. Обаче държа да чуя какво ще поискат.

Той затвори и начаса потърси мобилния номер на Пол Грийн в указателя си.

На лицето на Ема бе изписана смесица от надежда и страх. В момента обаче той нямаше време да й обяснява подробностите.

Инспекторът от „Титан“ вдигна веднага.

— Том… да не би да е напечено при теб?

— Да… Щом се досещаш, предполагам, че същото се отнася и за теб. Имаме нужда от адреса на Фин Макгинес… би ли помолил някого да го съобщи по радиостанцията на инспектор Робинсън? — Том изчака Пол да предаде заръката. — Е, какво става при вас?

— Нашият ЧИП съобщи, че операцията ще се състои тази вечер, но не можа да ни каже каква точно ще бъде.

— А каква е ролята на информатора в цялата работа?

— В момента не мога да кажа. Извинявай… знаеш как е. По-късно обаче може и да споделя повече.

— Добре, ние тук очакваме да чуем исканията им по радиостанцията. Ще ти се обадя веднага, щом научим нещо повече.

Том затвори. Тъкмо да осведоми разтревожената Ема за случващото се, когато сигналът на Беки по радиостанцията се включи.

Никой не говореше, но се чу звън на телефон. Последва и глас.

— Говори Дейвид Джоузеф. Какво искате и къде е синът ми, по дяволите?