Дъщеря назаем

21

Том всячески се стараеше да се съсредоточи върху работата си, а и беше наистина важно да го направи. Мислите му обаче непрекъснато бягаха към картата памет и счетоводния документ. Миналата вечер най-сетне бе споделил с Лио за защитения с парола файл; тревогата му беше необяснима, но не му даваше мира като сърбеж, който не може да почеше.

— О, за бога — изсумтя той, вдигна телефона и натисна копчето за линията на Беки.

— Беки… докладвай, моля. В кабинета ми.

Защо си го изкарваше на Беки, беше загадка. Той си пое дълбоко дъх.

Беки надникна през вратата. На обичайно бодрото й лице беше изписана тревога.

— Безопасно ли е да вляза? — попита тя и поруменя, сякаш разкаяна за леко шеговития си тон.

Том й се усмихна криво вместо извинение; тя издърпа един стол и се настани на него.

— Добре, ето докъде стигнахме — поде и надникна в папката, която носеше. — От местната полиция издирили момчето, с което Наташа говори за кратко на гарата, но не открили абсолютно нищо у него. На въпроса защо е взел раницата, която тя оставила на пейката, отвърнал, че искал да попита майка си какво да я прави. На гарата нямало обслужващ персонал, тоест нямало на кого да я даде. После срещнал някакви свои приятели и я захвърлил.

— Да, разбира се. И без съмнение не може да си спомни къде точно.

— Според местните полицаи получава нареждания от някого, но не мислят, че познава този някой лично. Твърдят, че децата пренасят трева, отглеждана някъде в Манчестър. И още нещо… не било изолиран случай — организирано е.

Том очакваше подобен развой на събитията и въздъхна вътрешно. Организираната престъпност беше всекидневие, което струваше на страната милиарди годишно и нанасяше огромни щети на общности и индивиди чрез насилствените си методи, наркотиците и сексуалната експлоатация на деца. Том я ненавиждаше пламенно, както и всички замесени в нея.

Беки го следеше внимателно, затова той изписа безстрастно изражение на лицето си и й даде знак да продължи.

— Показахме на Наташа снимка на другото момче във влака — спомняш ли си го? Онова, което е като млада, малко пълничка версия на Том Круз, преди да си сложи импланти в брадичката. Не само го разпозна, а и това, че разполагаме с негова снимка и че сме я видели да му се усмихва, очевидно я уплаши. Така или иначе от транспортната полиция са на мнение, че него могат да проследят. Забелязван е и преди. Определено двамата с Наташа създават впечатлението, че си разменят съобщение. Надяваме се, че ако и той е част от същата банда, ще открием някаква връзка и ще разберем как се вписва Наташа в пъзела. Всички тези новини обаче ме накараха да се замисля.

Тя се приведе напред и облегна ръце на бюрото му.

— Най-логичното тълкуване на случилото се преди шест години е, че някой е намерил Наташа след катастрофата… била е сладко момиченце и той е решил да я задържи. Защо му е да я пуска сега? Дали е избягала от похитителите си, или те са решили да се отърват от нея? Мислите ми се въртят в кръг, но намесата на дрога хвърля върху първоначалното отвличане доста по-зловеща светлина, не мислиш ли?

Том килна назад стола си, заслушан в хипотезите на Беки, зареял поглед в голата повърхност на бледата бежова стена, съсредоточил мислите си изцяло върху Наташа Джоузеф.

— Да бъдем реалисти, Том… Какви са шансовете представители на някоя организирана престъпна група да се натъкнат на малко момиченце посред тъмна зимна нощ на извънградски път? Хора, които са достатъчно съобразителни, за да доставят трева извън града посредством деца? Какво… били са на излет същата вечер и са се натъкнали на нея? Според мен има по-големи шансове да я удари костенурка от небето.

Том се усмихна.

— Имаш право, но може да я е намерила някоя местна отрепка. Някой на дъното на йерархията. И да е решил, че може да му е от полза — да поиска пари от баща й, за да му я върне невредима. Не звучи толкова нелогично, макар че цялото оживление в полицията по онова време би го принудило да почака, за да има някакви изгледи за успех.

— Казвам само, че ако е живяла с човек, свързан с организираната престъпност на едно или друго ниво, животът й надали е бил розов. Логично би било да се изпълни с огромно облекчение, че вече не е при тях, не мислиш ли? А в момента изглежда така, сякаш едва издържа в родния си дом. — Беки замълча. — Нека обаче пак да се върна към нощта на катастрофата. Ами ако пропускаме нещо очевидно? Ако именно тя е била целта?

— Същото хрумна и на мен, но цел за какво?

Беки повдигна рамене.

— Нямам представа, поне за момента. Каквото и да се е случило, който и да я е отвлякъл, трябва да разберем дали са я пуснали, или е успяла да избяга. Ако е избягала, ще я търсят. Ако е пренасяла наркотици за групата, вероятно знае твърде много. Трябва сериозно да помислим дали това дете не е в опасност.

Наложи се разговорът между Том и Беки да приключи неочаквано — тя си даде сметка, че е време за вечерното обобщение. Том я придружи и седна в дъното на оперативната база, за да чуе прегледа й на уликите около мъртвото момиче, както и насоките, които даде на екипа за следващите им стъпки.

Биваше си я. Беше изчерпателна и изслушваше членовете на екипа си с внимание.

Том се изниза неусетно от залата преди края на срещата, за да даде свобода на Беки. Нямаше какво повече да направи за вечерта, затова взе палтото си и се обади на Лио, за да й каже набързо, че е на път към къщи.

Беше му отнело много време да събере кураж за нова връзка след проваления си брак, но когато се премести в имението в Чешър, Лио Харис, сестрата на една от съседките му там, привлече вниманието му. При този спомен Том се усмихна. Без съмнение беше избрал жената с най-трудния характер и с най-голямата фобия от привързване в цяла Северна Англия. На моменти го обземаше чувството, че никога няма да спечели пълното й доверие; и имаше колебания може ли да живее по този начин. Бащата на Лио обаче дълги години беше водил двойствен живот, с две съпруги, така че недоверието й към мъжете беше разбираемо.

Тази вечер щяха да се срещнат в нейния апартамент, тъй като тя трябваше да поработи над доклад за университета — специализираше психология. Том прие да се отбие, да приготви вечеря, да прекарат няколко часа заедно, след което да си тръгне и да я остави да продължи работата си.

На път към дома на Лио се отби в супермаркета и купи нужното за едно бързо китайско пържено. Щом влезе в апартамента, не за пръв път се удиви колко добре е подбрала дома си. Представляваше широко, отворено помещение в стар преустроен склад; пространствата за готвене, хранене, почивка и работа бяха съчетани в едно; стените бяха от гола тухла, а подът — от лакирани дъски.

Лио беше вперила вглъбено поглед в екрана на компютъра, но се обърна, за да му се усмихне. Понечи да стане, но той се приближи и се наведе да я целуне.

— Продължавай с работата си. Аз се залавям с вечерята. Искаш ли нещо за пиене?

Тя протегна ръка, обви я около хълбоците му и го придърпа по-близо. После облегна буза на тялото му.

— Ти си моят спасител, нали знаеш? — каза.

— Така значи… Защото ти помогнах да осъзнаеш, че не всички мъже са лоши? — той я погали нежно по косата.

— Не — перна го тя по задника. — Защото ме храниш. Без теб щях да я карам на препечени филийки и кисело мляко.

— Ха… Ами тогава по-добре да се хващам на работа. Сега ли ще си починеш, или когато вечерята е готова?

Лио бутна клавиатурата встрани и се протегна.

— Мисля, че съм готова за почивка, а и искам да обсъдим нещо.

Том повдигна вежди.

— Аз ще говоря. Ти ще готвиш.

Тя се изправи и побутна тялото му към кухненския кът, след което се настани на високата маса в близост.

Том извади една бира от хладилника, предложи и на нея, но тя поклати глава.

— Ако пийна, няма да свърша с доклада. Обаче искам да поговорим за Джак и за картата памет.

Мислите, които бе избутал встрани, начаса нахлуха в главата му и той за момент й се ядоса, че разваля вечерта. Почти се разкая, че й е казал за документа.

— Не се цупи, Том. Знам, че се опитваш да забравиш това. Най-сетне се натъкнахме на нещо, което може би е вълнуващо, а ти се мъчиш да го натъпчеш обратно в кашона с неща, които не са за пипане.

Том отвори шкафа и започна да рови вътре за соевия сос, без да отговори.

— Не разбираш ли? Докато не разрешиш този проблем и не установиш какво са търсили в документите на Джак, мисълта няма да ти даде мира. Трябва да наредим пъзела — да научим истината — за да можеш да разрешиш проблема. Отлагането не е решение.

— По дяволите, Лио… чувствам се като някой от учебникарските ти примери! Да не съм някакъв психологически феномен?

— О, я стига. Разбира се, че не. Просто мисля за теб. Знаеш го.

Той долови отчаянието й. Права беше. Изчака, без да казва нищо — знаеше, че не е довършила.

— Добре… да видим паролите. Ти или някой от вашите техници не може ли да ги разбие?

Предложението й го накара да се усмихне. Решеше ли Джак да направи нещо непробиваемо, никой нямаше шансове. Макар че не беше съвсем искрен. Имаше що-годе ясна идея каква може да се окаже паролата… просто не беше сигурен, че иска да отвори документа — по причини, които не можеше да обясни дори на самия себе си. Беше свързано с името — Силвър Сфиър.

Лио го наблюдаваше внимателно.

— Какво премълчаваш? — попита тя.

Том остави морковите, които режеше, и облегна длани на плота.

— Джак имаше метод за паролите си. Прост, но ефективен. Показа ми го преди години, макар че не е изключено да е сменил подхода си преди смъртта си. Предполагам, че все пак си струва да опитаме. Оттогава и аз самият използвам един негов вариант, само че с няколко мои промени.

Лио го изгледа с полуотворена уста и опулени очи, сякаш искаше да каже: „И щеше ли изобщо да споделиш това?“.

— Добре де… — призна Том. — Трябваше да го спомена по-рано, но исках да си спомня как действаше вариантът на Джак.

Лио изчака десетина секунди.

— Е… няма ли да продължиш? — подкани го накрая.

— Вземаш името на документа или уебстраницата, която ти иска парола — в случая е SILVERSPHERE, изписано заедно. После заменяш всяка четна буква със символ или цифра. Не съм сигурен, че ще си спомня точно, но паролата би трябвало да започва с буквата от името — в случая с главно S, — следвана от символа за буквата I… Ако не се лъжа, той беше удивителна. После идва главно L; мисля, че за V ползваше стрелка наляво. Обаче не мога да си спомня символа за R. H със сигурност е хаштаг… чакай, всъщност не ни трябва това. Трябва ни P. Мисля, че за него беше знакът за лири стерлинги[6]. E е евро… само че не мога да си спомня какво беше преди появата на еврото.

— Май се обърках още на стрелката назад — обади се Лио.

Том се приближи до масата, взе една химикалка и й показа:

— Ето, виж.

— Хубавото на метода е, че ти позволява да сложиш различна парола на всяка страница, но няма как да я забравиш — стига да запомниш символите, разбира се.

— И това ли е паролата? — попита Лио.

— Не, за съжаление. Не мога да си спомня с какво заместваше R. Трябва да е някакъв стандартен символ, иначе няма да бъде разпознат.

Том се вторачи в клавиатурата на Лио за миг, като прехвърляше наум всички възможни символи.

После извади картата от джоба на панталона си, пъхна я в компютъра на Лио и натисна с мишката върху документа.

— Мисля, че се сещам какво беше — рече тихо и колебливо. — Мисля, че R беше дясна скоба.

Той въведе паролата, натисна ENTER и изчака.

Не беше правилната — компютърът я отхвърли.

— Проклятие. Сигурен бях, че е скоба — рече Том и забарабани с пръсти по масата.

После отново се вгледа в клавиатурата и обяви:

— Имам идея.

Бързо поправи паролата, натисна ENTER и на екрана се отвори счетоводен документ.

— Бинго. Била е къдрава скоба, не обикновена — промърмори той, а на екрана се зареди първата страница на документа.

Беше заглавна страница, която не говореше нищо на Том. Под нея обаче имаше друга таблица. Той кликна отгоре. На втората страница имаше три колони — дата, име и число. Над колоната с числата стоеше символът за лири.

Лио се наведе над рамото му.

— Премести малко надолу — каза тя.

Той се досети какво търси. Общата сума.

Числото, изписано в края на колоната под знака за лири, беше малко над четири милиона. Последната дата в списъка беше четири години преди смъртта на Джак.

Лио погледна Том и повдигна рамене с повяхнал интерес.

— Предвид че вече си получил всички пари на Джак, предполагам, че това е просто запис за част от тях. Напразно се надявахме да е нещо интересно — заключи тя и отиде в кухнята, за да донесе бирата му.

Том отвори търсачка в един прозорец и изписа името „Хонегер, Уис и С-ие“. Резултатът не го изненада. Банка в Швейцария. Това обясняваше защо сметката нямаше име, а само номер. Опитът му сочеше, че хората ползват само номер, когато се опитват да скрият нещо. Освен това Лио се заблуждаваше. Том не беше виждал сметката досега. Това не беше включено в състоянието на Джак, така че дори адвокатът му не беше споменал нищо.

Какво си криел, Джак?

Той се загледа в списъка с имената и кожата му изстина.

На първия ред стоеше Бентли. Сумата беше две хиляди и петстотин лири, датата — ноември 1982.

Внезапно той осъзна какво беше скрил брат му; Джак беше погребал тайната си дълбоко.