Дъщеря назаем

44

Ема се беше сгушила в ъгъла на колата, вдигнала крака на седалката и обвила плътно ръце около тялото си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще да се разпадне.

По радиостанцията се чу гласът на Беки.

— Всичко е наред — съобщи тя. — Дейвид взе колата и я докара отстрани на супермаркета, сякаш Ема и Наташа го чакат там на сухо. Качихме се и оставихме товаренето на покупките в багажника на него. Ако някой ни е наблюдавал, е видял само за миг синия суитшърт на Ема; сложих си качулката, за да не заподозрат, че е друг човек.

— Благодаря, Беки. Дръж ме в течение. След като настаня Ема, ще се чуем, за да проверя докъде сте стигнали. Напомни на Дейвид за микрофоните в кухнята и в спалнята. Според мен спокойно може да деактивирате този в дневната, за да има къде да говорите. Ема твърди, че рядко влизат в тази стая, така че няма да очакват да чуят нещо оттам. Налага се да изпиташ актьорските умения на Дейвид, щом пристигнете. Нека каже: „Защо не идеш да си полегнеш?“ или нещо подобно, за да оправдае това, че гласът ти няма да се чува. После се поразмърдай малко из спалнята, за да разберат, че си там. Как ти звучи?

— Разбрано, шефе.

Том затвори и се обърна към Ема.

— Всичко е наред, Ема. Беки знае какво да прави, а после ще те върнем при семейството ти. За момента ще те заведа у нас.

Той продължи да шофира в мълчание, докато не сви до къщата. Преведе Ема бързо до входа под студения ръмеж, в който бе преминал пороят. Тя го последва в кухнята и се настани на едно високо столче от другата страна на кухненския плот почти без да оглежда обстановката.

— Студено ли ти е? — попита той.

Беше затреперила още щом напуснаха супермаркета. И оттогава не бе спряла. Том обаче се колебаеше дали трепери от студ, или от притеснение.

— Добре съм — погледна го тя. — Просто при мисълта, че ми е студено или топло, че съм мокра или гладна, веднага се сещам за Оли. Дали му е топло? Дали са го нахранили?

— Знам. Сигурно е отвратително. Но е важно и ти самата да си във форма. Искаш ли нещо за пиене? — предложи Том и пусна кафе машината.

Самият той имаше нужда от едно двойно еспресо — в последните четиресет и осем часа не беше спал.

— Дали може да изпия един джин с тоник? Как мислиш? Наистина имам нужда.

Том затършува в един от шкафовете, убеден, че има джин; за тоника не беше съвсем сигурен. Накрая намери една бутилка в дъното. Чу се тихо подсмърчане — Ема плачеше тихо. После заговори с неравен, накъсан глас:

— Първо намразих Наташа, знаеш ли… С всяка клетка на тялото си желаех смъртта й. Колкото повече научавам за миналото й, както и за бъдещето, което я очаква, толкова по-загрижена ставам. Не е ли нелепо? Тя отне собственото ми бебе, а аз вече искам да спася и нея. Не бива да се връща към онзи живот! Няма да позволя да се случи.

— Ние също няма да го позволим. Ще заловим хората, които са я отвлекли — до един. Просто ми се ще да знаехме малко повече, затова исках да поговорим. Опитай се да си спомниш и последната подробност от разговорите ви с Наташа, както и подслушаното от разговора им с Рори Слейтър.

Том й подаде питието и я погледна. Тя дъвчеше долната си устна и като че отбягваше погледа му. Той придърпа стол и за себе си.

— Какво? — попита. — Каквото и да е, просто ми кажи.

Тя замълча, сякаш търсеше точните думи.

— Не мога да видя връзката, но според Таша Каролайн извикала мъжко име, преди да катастрофира. Обсъдих го с Дейвид; доколкото му е известно, тя е познавала само един човек с това име. Не разбирам защо, Дейвид също, но името, което извикала, било „Джак“.

Тялото на Том подскочи. Напоследък мислеше непрекъснато за Джак — покрай картата памет, банката в Швейцария, списъка с имена и дати, да не говорим за онова, което Дейвид му каза току-що. Досега обаче всичко беше някак като логическа задача. При вестта, че Каролайн Джоузеф е извикала името „Джак“ в мига, когато колата се е преобърнала, адреналинът нахлу във вените му. Би могло да е и някой друг… обаче доколко вероятно беше Каролайн да познава и друг Джак, при това без съпругът й да е чувал за него?

Той едва чуваше обясненията на Ема откъде са се познавали Каролайн и брат му, но си спомни, че името на Дейвид Джоузеф изскочи в разговора му с Лио за клиентите на Джак.

— За какво мислиш? — попита Ема.

Трябваше да върне вниманието си върху Наташа и Оли.

— Чудя се доколко надеждна е паметта на шестгодишно дете. Аз не си спомням кой знае какво от времето, когато бях на шест. Ти?

— Не. Обаче — без да се обиждаш — това е отпреди трийсет години. Когато си на тринайсет, от шестата ти годишнина не е изминало толкова много време. При това нощта е била ужасяваща за нея.

— Да, спомените й звучат доста точно — каза, че мъжете сякаш ходели на главите си. Знаем, че колата е била преобърната — така я е намерил спешният отряд.

— Пред нас Таша добави още нещо. Спомня си, че Каролайн питала по телефона: „Какво става?“. Разбира се, може и да се е объркала, но ако Каролайн е звучала уплашена, е съвсем нормално да го е запомнила точно.

Картината, очертала се в ума на Том още щом Наташа спомена мъжете, взе да става далеч по-плашеща. Добиваше тонове, които изобщо не му се нравеха.

Том остави Ема с питието й в дневната, за да проведе няколко разговора. Важно беше да я разпита и да изцеди и последната капчица информация, която беше споделила Наташа, но тя го увери, че тефтерче и молив ще свършат същата работа. Обеща да се постарае да си спомни всеки миг и да запише всичко.

От оперативната база му се обадиха; бяха пуснали Рори Слейтър да се прибере вкъщи, тъй като не бяха открили доказателства, че има нещо общо с наркотиците, които пренасял един от синовете му. Полицаите претърсили дома му, но не открили нищо… точно както се очакваше. Всичко подозрително без съмнение беше изнесено в мига, щом Рори и Рик не се бяха прибрали от гарата. Обискът обаче им беше позволил да сложат микрофони в къщата и Том се молеше да засекат нещо — нещо, което да им подскаже къде държат Оли.

Освен това Беки беше изпратила полицай Ник Хейвърс обратно в дома на Силвия Бригс, за да й вземе ДНК проба. Щяха да ускорят процедурата, но все пак за изготвянето на резултатите бяха нужни двайсет и четири часа — едва тогава щяха да разберат със сигурност дали тялото в гората е на Изабела Бригс, известна като Изи. Двайсет и четири часа… ако извадеха късмет. Ако резултатът излезеше положителен, щеше да се наложи да разпитат семейство Слейтър — Изи бе живяла с тях. Не намереха ли Оли до този момент, положението щеше да се усложни неимоверно.

Случаят беше изключително сложен и объркан. На Том му се искаше Джак да е тук и да му изготви блок схема на разследването. Брат му почти не излизаше от ума му.

Върна се в дневната и завари Ема отпусната на канапето, със затворени очи. Стискаше в ръка лист хартия, но не от тефтерчето. Тя повдигна клепачи и го погледна.

— Като се заговорихме за Джак, си спомних… искам да ти покажа нещо. Двете писма, които получих от него — това, с което ме заряза, и другото, в което искаше прошка точно преди да загине. Донесох ги.

Том застина. Не беше сигурен иска ли да чете писмата. Умът му беше достатъчно претоварен и без нови мисли за Джак. Тя остави писмата на холната масичка.

— Разпечатах ги. Ясно ми беше, че ще ги изтрие от компютъра малко след отварянето им — колкото да успея да ги прочета, така че побързах да направя първо това.

— Каза, че е приключил връзката ви по имейл?

— Е, всъщност не беше точно по имейл. Проникна в компютъра ми.

— И какво точно направи?

— Сам знаеш, че Джак не си губеше времето с неща като имейли. Вероятно помниш, че искрено ненавиждаше да говори и по телефона.

Да, спомняше си. Когато се наложеше неотложно да използва телефон — мобилен или стационарен, Джак го хващаше в едната си ръка и започваше да търка теме с другата в израз на страшно смущение. Том и Ема често се шегуваха с него за това.

— Ако искаше да ми съобщи нещо — каза тя, — написваше писмо, после проникваше в компютъра ми и оставяше папка или документ точно в средата на екрана, така че да не го пропусна. Да знам, че е влизал в компютъра ми и че ако пожелае, може да види всичко в него, му харесваше. Струваше му се забавно.

За миг Том замълча.

— Споменавала ли си за това на Дейвид?

Ема го изгледа с недоумение.

— Знае, че Джак ме е зарязал по имейл… или нещо такова… но ако имаш предвид проникването в моя компютър, не мисля. Защо?

— Няма значение.

Не искаше да изказва подозренията си на глас дори пред нея.

Той взе писмата. Още щом спря очи на първото, осъзна, че трябва да остане сам. Зачуди се какво извинение да измисли, без да прозвучи грубо. Ема обаче вдигна тефтера и молива и изрече без глас: „Върви“. Той не почака втора покана.

Том препрочете писмото. Не можеше да повярва, че Джак би причинил това на Ема. Изобщо не изглеждаше в негов стил. Далеч по-типично за него беше да предизвика колосален скандал, с който да сложи край на всичко, така че някак да излезе, че вината не е негова.

Том разгърна и втория лист. Това писмо беше далеч по-кратко.

Гърлото на Том се стегна. Какво се беше случило с брат му, за да го доведе до мисълта, че не си струва да живее?