Дъщеря назаем

50

В дневната на семейство Джоузеф цареше тишина. От появата на Ема насам никой не беше продумал; сякаш никой не смееше да го направи, защото с това би отприщил същински потоп. Когато Дейвид се вторачи тревожно в жена си, тя го посрещна с безизразен поглед.

Наташа се радваше, че Ема се беше завърнала. Не успя да сдържи мимолетното задоволство, че тя чу поне част от признанието на Дейвид. Така или иначе, все още не беше приключила с баща си.

Тя се отдръпна от прегръдките й, но остана до нея. Дейвид все още стоеше, впил очи единствено в Ема, без съмнение в опит да вникне в мислите й.

— Искам да те попитам още нещо, татко.

Наташа натърти на последната дума, като се постара да вложи цялото си отвращение в нея.

— Защо не пожела да ме вземеш обратно, когато ти дадоха шанса?

Дейвид като че замръзна. Очите му не помръдваха, ръцете висяха край тялото му. Напомняше статуя. Чуваше се единствено тихото тиктакане на огромния стенен часовник в антрето отвън. Наташа замълча, като донякъде очакваше Ема да се намеси и да й каже, че това е нелепо. Тя обаче не го направи.

Накрая той проговори.

— Не съм имал шанс да си те върна. Откъде ти хрумна?

Наташа усети, че гневът й отново избива на повърхността. Ама че жалко оправдание!

— Пуснаха ми записа, Дейвид. Сещаш ли се — онзи, в който ти казват, че ще ме върнат при теб, ако направиш нещо за тях? Спомняш ли си? А ти отвърна с „не“.

Никога нямаше да забрави момента, в който Рори й пусна записа. Беше побеснял, защото Дейвид отказал да се включи в плана им. „Не те иска — зашепна, докато обикаляше стаята, въртеше се около нея и превърташе записа отново и отново, сякаш за всичко е виновна тя. — Ще му съсипеш щастливото малко семейство, затова ни каза да те задържим.“ Тук я беше ударил по тила. „Безполезна си, да знаеш. Шибана, безполезна лигла.“ Това бяха думите му.

— За бога, Наташа… не беше така!

От умолителния тон на Дейвид взе да й се гади. Как можеше дори да помисли, че нещата ще се наредят?

— А как беше тогава? — попита тя. — Предложиха ти да ти върнат детето четири години по-късно. Как се почувства, като им каза: „Не, благодаря.“?

Ема отново протегна ръка към нея и тя я сграбчи, опитвайки се да заглуши спомена за онова, което последва.

— Нямаше начин да установя, че действително си при тях. Нямаше време, за да ми докажат.

— Изпратиха ти шибана снимка… Какво повече искаш?

След снимката Наташа отново се бе превърнала в спънка. Ами ако Дейвид се свържеше с полицията? Ако постъпеше като всеки нормален баща? Снимката щеше да се разпространи. Някой можеше да я разпознае на улицата. Или социалните работници, които идваха в дома им по-често, отколкото беше по вкуса на Рори… някой от тях също можеше да я разпознае. Затова трябваше да остане скрита. Рори я хвърли в Ямата просто защото можеше, защото планът се бе провалил, а той нямаше на кого друг да си го изкара.

Дейвид продължаваше с оправданията. Гласът му звучеше слабо, като скимтене. Ако го бяха отгледали по начина, по който бяха гледали нея, щяха да му избият и този навик.

— Можеше да е просто дете, което прилича на теб. Не бях сигурен. Ако знаех, че си ти, щеше да е друго.

— Искаха да се обадиш веднъж по телефона. Това беше всичко. Едно шибано позвъняване, за да кажеш кога възнамерява да опразни сейфа си някакъв тип. Същият, който сипеше хвалби наляво и надясно за купищата пари, които държал в трезора ти. Не си заслужавах риска, така ли?

Всъщност вече й беше дошло до гуша от лъжите му. А се бе запитала, макар и за кратко, дали всичко, което са й казали, не е лъжа… дали Рори и Фин не са направили фалшив запис, дали не би могла да бъде щастлива тук. Какъв избор само — ако въобще имаше право на избор. Да остане да живее тук с Дейвид или да се върне и да си получи наказанието.

Очите на Наташа взеха да парят. Какъв избор само!

Ема бе заковала очи върху Наташа. През какъв ад преминаваше тя! Да чуе подобно нещо, да разбере, че собственият й баща е готов да я остави да страда — дори само за няколко часа — за да разреши собствените си проблеми. Тя самата по-скоро би се разделила с живота си, отколкото да стори нещо подобно на Оли. Нямаше думи.

Дейвид явно се тревожеше повече как ще го приеме тя, отколкото Наташа.

— Това беше грешка, Ема.

„Обясни го на дъщеря си — пламна мисълта в ума й. — Кажи го на Таша, не на мен.“

Знаеше обаче, че той няма да го направи. Искаше тя да застане на негова страна, да го подкрепи, да прояви разбиране, както правеше винаги.

— Защо не положи повече усилия да се свържеш с тези хора… защо не направи онова, което искат, за да си върнеш Таша? Защо не разказа на полицията тази жалка история?

Отговорът й беше ясен, разбира се. Не му е стискало. Тревожел се е повече какво ще се случи с него самия, ако иде в полицията, отколкото какво се е случвало с дъщеря му. Надявал се е, че нещата някак ще се наредят, без да му се налага да прави каквото и да било.

Споменът за часовете, в които й бе говорил за загубата на Каролайн и Наташа, оживя в съзнанието й и тя осъзна, че Дейвид всъщност беше приел смъртта на Каролайн леко. Тя неизбежно присъстваше в разговора, но онова, което го мъчеше най-много, беше загубата на Таша. Дали беше заради мъката и вината, или всъщност заради страха? Страхът, че в някакъв момент в бъдещето, когато нещата ще бъдат извън неговия контрол, всичко това ще се обърне срещу него? Таша и случилото се с нея бе единственият проблем, който нямаше просто да изчезне, независимо от опитите му да не мисли за него, защото непрестанно дебнеше в тъмните ъгълчета на съвестта му. И действително, преди две години всичко това се бе обърнало срещу него… а той не бе предприел нищо.

Дейвид пак прокарваше пръсти през косата си. Привичката, която доскоро предизвикваше умиление у нея, внезапно й се стори неимоверно дразнеща.

— Не знаех как да се свържа с тях — рече той. — По принцип те се свързваха с мен. Опитах всичко. Мислех, че когато нещата се поуспокоят след катастрофата и след като от полицията престанат да се занимават с мен, с всичките ни приятели, с близките ни, планът ще се задейства отново и ще си върна Таша. Три седмици по-късно обаче клиентът изтегли диамантите. Беше намерил купувач.

— А ти не направи абсолютно нищо?

В гласа й звучеше отвращение.

— Какво можех да направя? — попита Дейвид с искрено недоумение.

— Можеше да се обадиш в полицията.

— И какво? Да призная какво съм извършил?

Ема се изуми. На лицето на Дейвид бе изписан ужас, сякаш предложението й беше абсолютно нелепо.

— Да… точно така трябваше да постъпиш. Освен това защо не си съобщил в полицията за възможността да си върнеш Таша преди две години?

— В твоите уста всичко звучи толкова просто, а не е така. Всеки би могъл да скалъпи някаква история как Таша е попаднала при него. Освен това наистина мислех да ида в полицията, но те заплашиха, че ще наранят теб, Ем. Ти беше бременна с Оли. Не исках да загубя второ семейство.

— Значи продаде първото, за да предпазиш второто, така ли? — попита Наташа, като обагри решението му с привидно здравомислещо звучене.

— Ако бях отишъл в полицията, щеше да се наложи да обясня случилото се преди шест години. Щяха да ме арестуват… разбираш, нали?

Внезапно през стаята премина леден порив на вятъра, от който кожата на Ема настръхна… от студ и от страх.

— А случилото се с Оли? И то ли е твое дело, Дейвид? Да не си им позволил да вземат и него, за да се избавиш от някоя друга глупост?

Тя чу сподавеното „не“ на Наташа, но бе заковала очи в лицето на Дейвид. Реши, че разчита отговора в потресения му поглед… но може би изобщо не го познаваше.

Звънът на телефона на Наташа разби възцарилото се за миг мълчание.

Дейвид и Ема се спуснаха в кухнята по настояване на Наташа. Тя реши, че е добре гласовете им да се чуват по микрофона там, затова влязоха и подхванаха представлението, въпреки че Ема искаше единствено да го сграбчи за гушата и да го тръска, докато не й каже всичко. Тя сложи ръце на стомаха си в опит да потисне гаденето, надигнало се дълбоко в нея. Независимо дали съпругът й имаше нещо общо с похищението на Оли, или не, ако не беше подхванал всичко това преди шест години, нямаше да стигнат дотук.

Тя изтрака с няколко чинии и пусна чешмата, за да оповести на слушателите, че се намират в кухнята. Не можа да се пречупи да подхване разговор с Дейвид.

Наташа ги последва минута по-късно.

— Дейвид, обадиха се. Искат да говорят с теб. На високоговорителя.

Тя сложи телефона на масата и в помещението екна роботизиран глас.

— Записвай: в 2:30 часа сутринта ще идеш с колата до „Джоузеф и син“. На площадката пред задния вход ще намериш войнишки сак. Вземи го със себе си. Влез в общото фоайе през задния вход. Знаеш кода. В 3:01 часа ще въведеш следните числа на електронната ключалка на вратата на „Джоузеф и син“: 1563974. Така ще получиш достъп до трезора. Погрижили сме се за програмираното заключване. Подпри вратата, за да не се затвори — в противен случай програмата ще се рестартира и няма да можеш да излезеш.

Дейвид пишеше трескаво. Ема също записваше — не можеха да си позволят грешки.

— Отвори вратата на стаичката с ключовете и вземи ключа за сейф 2909. Изпразни съдържанието на сейфа в чувалчетата, които са в сака, и ги натовари в колата. Разполагаш точно с 58 минути за това, преди автоматичната проверка за пробив на охранителната система да се задейства. Трябва да напуснеш сградата и да затвориш вратата, преди да дойде този момент, иначе полицията ще те арестува и повече няма да видиш сина си. Разбираш ли?

Дейвид вдигна очи към Ема и тя кимна. Беше запомнила подробностите и можеха да ги преговорят заедно. Имаше време.

— Ще позвъним на този телефон в 4:10 сутринта, когато вече трябва да си в колата. Ще ти кажем къде да доставиш взетото. Облечи се в черно — от главата до петите. В трезора няма да има никаква светлина.

Ема погледна съпруга си и за миг се изпълни със съчувствие. Да попаднеш на онова място сам през нощта, под улиците на Манчестър, в сграда, която от години пази бог знае какви тайни… подобна мисъл би накарала и най-коравия мъж да пребледнее.

— Разбра ли всичко?

— Да — отговори Дейвид.

— А ти, Ема? — попита гласът.

— Не. Кога ще видя сина си?

— Когато изпълните мисията. Наташа ще се върне при нас, а бебето си идва при вас. Ще ви известим къде да го откриете, щом момичето се върне при нас. Няма да пострада.

Ема изгледа Таша потресено. Тя непрекъснато им повтаряше, че ще трябва да се върне там, но Ема не беше допускала, че наистина ще се стигне дотам.

Мъжът заговори отново:

— Слушаш ли, Ема?

— Да — отвърна тя тихо, все още втренчена в бледото лице на Наташа.

— Чудесно… Защото не Дейвид ще изпълни тази мисия. А ти. Ти ще идеш в трезора… ако искаш да си върнеш сина.

Линията прекъсна.