Дъщеря назаем

13

Беки се загледа в откритите поля около дома на Дейвид Джоузеф. Червената тухлена къща вдъхваше усещане за стабилност, но тя лично не би живяла тук. Идеята за живот в провинцията изобщо не я привличаше, а и дори някога да променеше мнението си, щеше да избере дом с великолепни гледки. Наоколо беше прекалено равно и монотонно за вкуса й. А и лекият дъх на тор също не можеше да спечели градско момиче като нея.

Градината пред Блу Медоу Хаус изглеждаше досущ като всяка градина през март — като цяло доста сива, с няколко бодро жълти нарциса, които загатваха задаващите се топли месеци. Въпреки това цветно петно Беки се вгледа в сенките на черните облаци, прогонили кратките слънчеви мигове от сутринта, и си каза, че би било по-подходящо да нарекат къщата Грей Медоу Хаус[4]. Поне дъждът беше спрял.

Беки натисна звънеца и стрелна косо с очи мълчаливия, спокоен профил на Чарли Хюс, млада полицейска служителка, специално обучена да разпитва деца. Беше с късо подстригана руса коса, а чертите на лицето й сякаш бяха дело на умел скулптор: остри скули, раздалечени лешникови очи, сочни устни. Лице, което на пръв поглед изглеждаше просто привлекателно, но с времето ставаше все по-интригуващо.

— Нямам търпение да видя как ще се справиш, Чарли. Наташа Джоузеф изчезнала преди повече от шест години, но никой не я е зървал и за миг от тогава насам. Просто невероятно.

— Ще направя каквото мога — отвърна Чарли. — Но доколкото разбирам, тя изобщо не иска да говори с нас, така че може и да не постигнем нещо повече от това да се уверим, че действително става въпрос за нея.

Разговорът им спря дотук, тъй като една жена с бледо лице на около четиресет години отвори вратата. Очите й имаха призрачното излъчване на човек под стрес.

— Добро утро — рече Беки. — Госпожа Ема Джоузеф? Аз съм инспектор Беки Робинсън, а това е полицай Шарлот Хюс.

Жената кимна.

— Моля, заповядайте.

Тя разтвори вратата, за да въведе Беки и Чарли в широкото антре. В дъното му имаше красива антикварна дървена маса с купа пресни цветя, чиято яркост се открояваше на фона на светлобежовата стена отзад. Беки обаче се заинтригува повече от портрета над цветята. Картината изобразяваше прекрасна млада жена, всъщност почти момиче, седнала на шезлонг с подвити встрани от тялото крака. Ема Джоузеф проследи погледа й.

— Това е първата съпруга на мъжа ми, Каролайн. Майката на Таша.

Беки се обърна към жената пред себе си в антрето в търсене на някакъв признак на негодувание, че портретът на бившата съпруга все още виси на почетно място, но не забеляза такъв. Долови единствено нотка тъга.

— Таша е с баща си. Ще ви заведа при тях.

Беки не помръдна.

— Преди да идем при нея, госпожо Джоузеф, бихте ли ми разказали за вчера? Доколкото разбирам, просто се е появила в кухнята ви?

Ема Джоузеф вдигна ръка и прибра зад ушите си няколкото непокорни кичура коса, изплъзнали се от хлабавата опашка.

— Беше много странно. Бях горе с Оли — моето момченце. Слязох в кухнята и я заварих там. Просто стоеше, без да обелва и дума.

— Как според вас е влязла, госпожо Джоузеф?

— Явно е заобиколила къщата и е влязла през задния вход. Не заключвам, когато ще съм си вкъщи през целия ден. Може и да не е най-разумното решение на самотно място като тук, но…

Тя повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Просто навик“.

— Сподели ли нещо с вас? Как се е озовала тук, къде е била?

— Нищо. Не можем да изкопчим нищо от нея, освен че не желае да намесваме полицията. — Жената поклати глава и се взря в Беки. — Просто изникна. От нищото. Как е стигнала дотук?

— Не ви ли каза?

— Нито дума. Отказва да говори дори с баща си.

— Разбирам, госпожо Джоузеф. И още нещо, ако позволите. Преди да слезете и да заварите Наташа в кухнята, спомняте ли си да сте чули нещо необичайно навън?

За момент на лицето на Ема Джоузеф се изписа объркване, но тя беше съобразителна жена.

— О, имате предвид кола или нещо такова?

— Ами намирате се доста встрани от маршрута на автобусите, а и с всички тези пътчета ми е трудно да си представя, че се е добрала дотук сама.

— И на мен — кимна Ема. — Само че не чух нищо. Тракторът в съседната нива вдигаше толкова шум, че не бих чула дори и танк „Шърман“, честно казано. Но ако смятате, че някой я е довел, за какво му е да я държи шест години, след което да я върне?

Беки си пое дълбоко дъх.

— Нямам никаква представа. Изобщо не звучи логично, поне за мен.

Ема Джоузеф отвори вратата към кухнята и Беки набързо огледа уютното, удобно съчетание от кухня и хол — като от страниците на списание за интериор — след което спря очи на мъжа, обърнал гръб към тях. Пъхнал ръце в джобовете на панталона си, той се бе вторачил в задния двор през стъклената врата от пода до тавана. Беше среден на ръст, с атлетично телосложение, но отпуснатите рамене му придаваха излъчването на човек, далеч по-възрастен от уверения хубавец, с когото се бе запознала Беки едва ден по-рано.

Какво денонощие беше преживял! Беки си спомни как кожата му пребледня и той се отпусна в стола при новината, че е открито тялото на момиче. В момента би трябвало да се радва, но Беки долавяше само объркване и разочарование.

Единственото, което се движеше в цялото помещение, беше момченцето в детското столче. При влизането им то обърна глава и бебешкото му лице грейна при вида на майка му. Играеше си с някакви ярко оцветени пластмасови яйца и взе да удря едно от тях по подноса отпред, зарадвано от появата й. Беки погледна Ема — тревожно смръщените вежди се отпуснаха, тя се усмихна за миг на сина си, а после се обърна към съпруга си и рече нежно:

— Дейвид… От полицията са тук.

Дейвид Джоузеф откъсна очи от двора, завъртя глава, но хвърли още един прощален поглед навън; накрая се обърна и пое към Беки и Чарли, протегнал ръка, за да се здрависа и с двете.

— Благодаря ви, че дойдохте. Знам, че трябваше да ви се обадим по-рано, но Таша изглежда толкова крехка, а и беше категорична, че не бива да известяваме полицията за завръщането й. Каза, че пак ще изчезне, ако ви се обадим.

— Но още е тук? — попита Беки.

Дейвид кимна.

— Заключих всички врати, след което поговорихме с нея и й обяснихме защо се налага да се свържем с вас. Казахме й за момичето — онова, което сте открили вчера. Това май я разстрои. Уверих я, че целта ви е просто да сте сигурни, че наистина е дъщеря ми — въпреки че за мен самия няма и капка съмнение — за да приключите случая.

На Беки й беше ясно, че моментът не е подходящ да му противоречи, но ако Дейвид Джоузеф смяташе, че случаят е приключен, беше в дълбока заблуда. Където и да бе живяла дъщеря му, някой я беше държал в тайна повече от шест години. Съдейки по опита си, Беки предпочиташе да не си представя през какво би могло да е минало това дете.

— Ако смятате, че е по-добре днес да не навлизаме в подробности, господин Джоузеф, няма да го правим. Къде е Наташа в момента? — попита Беки.

Дейвид се обърна и се върна пред прозореца. Трите жени го последваха. Зад стъклото имаше изпотъпкани цветни лехи и кална морава, която изглеждаше така, сякаш допреди малко е служила за игрище на местния футболен отбор. Една кръпка трева в дъното обаче беше непокътната; в средата й имаше детска люлка. Сгушеното в нея слабо момиче се оттласкваше напред-назад с крак от земята, увило ръце около веригите. Изглежда се беше вторачило в далечината, отнесено кой знае къде в мислите си.

— Там е, откакто й казахме, че ще ви се обадим. Наблюдавах я, за да не избяга. Като малка прекарваше часове на люлката. Казваше, че някоя нощ ще се залюлее толкова нависоко, че ще докосне някоя звезда.

— Може ли да поговорим с нея? — попита Беки.

Преди Дейвид да отговори, Ема ги прекъсна:

— Дейвид, ако нямаш нищо против, предпочитам да заведа Оли някъде другаде. Мисля, че случващото се го тревожи.

Дейвид погледна отнесено жена си и повдигна рамене с вяла изненада.

— Да, разбира се. Не мисля, че присъствието ти е нужно.

Той премести поглед от Беки към Чарли:

— Нали?

По изражението на лицето на Ема личеше, че думите му са я накарали да се почувства отхвърлена.

— Не мисля, че е проблем — каза Беки. — Но ще трябва да поговорим пак с вас, за да сме сигурни, че сме записали всичко. Освен това ми се струва, че ще ни бъдете от изключителна полза и занапред, така че ако момченцето ви заспи скоро, моля, върнете се тук.

Ема се усмихна за миг на Беки с благодарност, след което излезе от кухнята, понесла в ръце Оли, който се развика възмутено, че го отнасят.

Дейвид плъзна вратата встрани, излезе на двора и запристъпва внимателно през калта към дъщеря си. Беки и Чарли ги оставиха насаме за малко. Той приклекна, за да е на едно ниво с лицето й; чуваха гласа му, но не можеха да различат отделните думи. Наташа не гледаше в него. Той се пресегна, за да я докосне по ръката; двете не пропуснаха факта, че тя се сепна и я дръпна рязко.

— Как ти се струва, Чарли? — попита Беки.

— Ако трябва да съм честна, изглежда странно. Завръща се, а отхвърля всички… особено баща си, както изглежда. Съмнявам се, че ще можем да обясним каквото и да било, преди да научим причината за внезапното й завръщане точно сега.

— Хайде. Тази битка е загубена за него. Да опитаме да вземем ДНК проба и да послушаме съвета на Том — да им осигурим нужните телефонни номера и да ги оставим на мира. Поне за ден-два.

Двете последваха Дейвид през градината. На път към люлката, Беки насочи вниманието си към Наташа, която изглеждаше твърде малка и слаба за момиче, току-що навършило тринайсет. Ръцете, подаващи се от ръкавите на пуловера й, бяха с толкова тънки китки, че сякаш беше достатъчно човек да ги стисне, за да ги счупи. После обаче Беки надникна в очите й… те разкриваха нещо коренно различно. Не бяха очите на дете. В твърдия й поглед проблясваше някаква язвителност, някакво осъзнато упорство. Въпреки това зениците й бяха леко разширени — класически признак на страх.

От какво се страхува?

— Здравей, Наташа. Казвам се Беки, а това е Чарли. Знаем, че не искаш да говориш с нас. Баща ти ни обясни, така че няма да те притискаме.

Наташа беше открила една разплетена нишка в ръкава на мърлявия червен пуловер. Сега я подръпваше и наблюдаваше с интерес разплитащия се ръкав.

— Тук е доста тихо, нали? — обади се Чарли. — След като дъждът спря, се чуват птиците. Чуваше ли птици на мястото, където живееше?

Беки забеляза, че устните на Таша помръднаха. Само че не за да проговори — изви ги в подигравателна усмивка. Чарли се засмя леко.

— По изражението ти се досещам, че отговорът е „не“. Права ли съм?

Момичето не отрони и звук.

— Мислиш ли, че би могла да ми разкажеш нещо за мястото, на което си живяла?

Никакъв отговор. Дейвид понечи да сложи ръка на рамото на дъщеря си, но тя се отдръпна.

— Миличка, тези дами искат да ти помогнат. В никакъв случай не те обвиняват в нещо. Просто искат да научат повече за мястото, на което си била, както и как си стигнала дотук.

Очите на Наташа скокнаха от Беки на Чарли и обратно. За миг Беки реши, че ще им каже нещо… нещо важно. Дейвид обаче отново се пресегна към нея и развали магията. Тя опря длани в седалката на люлката, надигна се и се обърна към баща си.

Заговори ниско, но думите като че проехтяха в тихия двор.

— Предупредих те да не се обаждаш в полицията. Трябваше да ме послушаш.

После се обърна и пое към къщата. Беки вдигна ръка и разтърка врат, за да прогони побилите я тръпки.