Дъщеря назаем

4

— Хайде, Сърдитко. Вече си чист, сложихме ти дрехи… няма ли да се усмихнеш?

Ема погъделичка Оли по тумбачето и той се закиска. Това беше най-любимият й звук на света. Още от раждането си Оли ненавиждаше да го обличат. Като бебе плачеше и Ема се беше разтревожила, че нещо не е наред — че е заболял от някоя от онези ужасни болести, при които детето не бива да бъде докосвано, тъй като костите му се чупят лесно. Седмици наред изпитваше ужас, когато трябваше да го облече, докато не си даде сметка, че през останалото време той спокойно я оставяше да пипа крайниците му. Онова, което мразеше, беше самото обличане. Напоследък се случваше да се съпротивлява и физически, докато тя се опитваше да пъхне крачетата му в сладкото гащеризонче, и да огласи с пълно гърло недоволството си — номер, който беше усвоил от един от майсторите, монтирали новите им кухненски мебели. Бригадирът оповестяваше всичко, което искаше, с „Ей“. „Ей, Бил, дай чука“, или „Ей, гус’жо, ш’направите ли по един чай?“. Оли взе да му подражава и скоро това стана любимият му вик. Имаше си и ядосано „Ей“, което значеше „престани с това“, но по-често го използваше просто за да привлече вниманието. Ема се надяваше да го забрави, щом речникът му — понастоящем ограничен до десетина думи — се обогати.

Тя лежеше до него на леглото, подпряна на лакът. Зашава с пръсти по тялото му и запя:

— Паячето Ици по улук пълзи…

– ’ъжд, ’ъжд[3] — подвикна Оли.

— Какъв си ми умник, Оли!

Тя изпръхтя с устни върху коремчето му, замаяна от щастие при мисълта, че това прекрасно бебе е нейно. Беше се омъжила за бащата на Оли на трийсет и седем години и не бе дръзвала да си мечтае за деца, за да избегне разочарованието.

— Хайде, дай на мама да ти сложи чорапките — рече тя.

Думите я накараха да се усмихне. Цял живот се беше клела, че никога няма да говори за себе си в трето лице — изглеждаше толкова глуповато. Сега обаче разбираше всичко.

Десет минути по-късно Ема свали Оли долу. В основата на стълбището се спря — както правеше винаги, когато беше сама в къщата — и се взря в портрета, който я гледаше от края на коридора.

Покойната първа съпруга на мъжа й беше красавица. В това нямаше никакво съмнение. Картината улавяше изключително умело нежните й черти и бледата, почти прозрачна кожа; баща й я беше поръчал за двайсет и първия й рожден ден. Ема старателно избягваше сравненията между крехката красота на тази жена и собствените си черти — доста по-прозаични, макар и привлекателни. Не й беше лесно, но никога нямаше да поиска да свалят портрета.

Подразнена от неспособността си да се пребори категорично с несигурността си, тя бутна вратата към великолепната си нова кухня. Беше й отнело няколко месеца да получи съгласието на Дейвид и да промени тази част от дома им по свое усмотрение. Той беше прекарал тук седем години преди нейната поява и твърдеше, че харесва къщата, както си е. Ема обаче му обясни практическите ползи от плана да съборят задната стена на къщата и да изградят пристройка по цялата й ширина, за да се получи едно голямо помещение — съчетание от кухня, трапезария и хол.

След като строителите приключиха, това се превърна в дневното царство за нея и за Оли. Синът й си играеше на воля на постелката на пода в широкия хол, който беше топъл дори посред най-дълбока зима благодарение на подовото отопление. Ема не криеше, че промените се дължаха и на желанието й да остави и свой собствен отпечатък върху къщата. Крайно време беше да спре да се чувства като гост тук. Новото разширение беше нейното лично пространство.

— Лондонският мост май ще падне, ще падне, ще падне — запя тя, влезе в кухнята, светна лампата и се обърна към мивката, където я очакваха чиниите от обяда. Оли взе да подскача в прегръдките й и заудря рамото й с ръчичка.

— Ей! Ей! — развика се той.

— И ти ли пееш, пиленце? — засмя се Ема.

Тя го сложи внимателно в столчето му, но той не гледаше нея.

— Ама че смешно човече си — каза му тя и го целуна по нежната руса косица.

После обърна очи към мрачния ден навън. Под черните, натежали от дъжда облаци цареше такъв мрак, че се наложи да светне лампите в кухнята, въпреки че беше рано следобед.

Очите й се спряха на градината, която отчаяно се нуждаеше от грижа. Строителите не бяха проявили добрината да пазят моравата и цветните лехи, докато тъпчеха наоколо в работните си обувки, но Ема всъщност се радваше. Представяше си пролетните дни, които съвсем скоро щяха да ги окъпят в слънчева светлина — Оли щеше да си играе на голямата непромокаема постелка, а тя щеше да измисли проект за истинска дворна градина с много рози. Розите бяха сред любимите й цветя.

За момент изпадна в транс, вторачена в нищото. Умът й се понесе към лятото — градината щеше да бъде завършена, а новопосадените в лехите цветя щяха да са отрупани с цвят. Почти усети аромата на лавандулата, която възнамеряваше да засади по краищата.

Не беше сигурна кога точно се случи. Не беше отделен момент във времето, беше по-скоро постепенно осъзнаване — докато се взираше невиждащо в тъмния прозорец, замечтана за предстоящите месеци на щастие, тя забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Промени фокуса на очите си от градината към повърхността на стъклото — ярките кухненски лампи го бяха превърнали в идеално огледало на фона на тъмното небе навън.

Всички нервни окончания в тялото й настръхнаха и тя се сепна, щом умът й най-сетне осмисли какво вижда.

Чифт очи. Чифт очи, които бяха зад нея и я гледаха.

Съвсем близо зад нея.

В нейната кухня.