Дъщеря назаем

2

Както никога Том преотстъпи водачеството, приемайки Беки да ги закара до местопрестъплението, но съжали за решението си няколко минути след като потеглиха. Склонността на Беки да държи волана с една ръка и очевидно да не зачита останалите шофьори на пътя, беше повод за препирни между двамата от първата им среща. Нищо не се бе променило. Том се опита да я изпрати на опреснителен шофьорски курс, но тя го сметна за ненужно. Както сама посочи, никога не била катастрофирала; според Том единственото обяснение беше, че хората я виждаха отдалеч и се отстраняваха от пътя й.

Затова и той слезе с радост, след като спряха със свирене на гумите зад още няколко полицейски автомобила на дългия, прав път.

Редицата внушителни дървета отдясно на пътя прикриваха от погледа няколко големи, усамотени имения отзад. Отляво имаше тротоар, разделен със стена от гъстата гора от другата страна. На около петдесет метра пред тях един униформен полицай беше застанал на пост до старомодна порта за добитък в началото на тясна пътека, навлизаща в гората. Тънката ограничителна лента вече беше опъната.

Без да кажат и дума, Том и Беки сложиха предпазните костюми и се насочиха към пътеката.

Представиха се с няколко реплики на полицая, след което тръгнаха един след друг по калната пътека, обрамчена с бодливи къпини, които ги дърпаха за крачолите. Стигнаха до сводест тунел. Том си каза, че над тях навярно минава стара, изоставена железопътна линия. Пристъпиха в тъмното, усойно пространство отдолу и Беки сбърчи нос. Миризмата и отпадъците наоколо загатваха, че тунелът често се използва за доста нездравословни занимания. Двамата запристъпеха между натрошените бутилки и кутийките от бира, като се придържаха в средата на пътеката, за да избегнат отблъскващите нечистотии, натрупани покрай стените. Том се огледа. Ако ставаше дума за убийство, защо извършителят бе избрал да го направи на открито, а не тук, където рискът да бъде забелязан беше по-малък? Намираха се на идеалното местопрестъпление и макар убийството, довело ги тук, да се бе случило другаде, той беше уверен, че тунелът е свидетел на не едно и две провинения.

От другата страна стоеше втори полицай, който ги упъти нататък. Пред тях изникнаха две бели шатри, разпънати от двете страни на един дъб, свързани с лента през дебелия му дънер. Том застана на ръба на отцепения с лента периметър и съзря огромното тяло на Джумоке Особа, когото той предпочиташе да нарича „Джъмбо“. Зарадва се, че по една или друга причина момичето бе получило най-добрия отговорник за местопрестъплението, когото беше срещал. За негово учудване огромната, заразителна усмивка на Джъмбо отсъстваше. Том кимна за поздрав.

— Какво научихте, Джъмбо?

— Момичето е малко — ако трябва да гадая, бих казал на дванайсет, но може да е и малко по-голямо. За наш късмет един от патолозите от Хоум Офис[1] вече беше в района, така че не се наложи да чакаме. В момента е при тялото; ще научите подробностите от него. Впрочем става дума за Джеймс Адамс — разбира си от работата, слава богу. Преди да разпънем шатрите, ми стана ясно, че момичето е тук поне от няколко дни… гледката не е приятна.

Той измери Том разбиращо с очи.

— Ще влезете ли?

Том кимна, вдигна ограничителната лента, за да се провре отдолу, и се обърна към Беки.

— Мисля, че не е нужно да влизаме и двамата, Беки. Поговори с Джъмбо. Научи всичко, което знаем до момента.

Облекчението, изписало се по лицето на Беки, беше непогрешимо. Тя беше виждала доста трупове, но с децата винаги беше различно — особено с онези, които бяха загинали по-отдавна.

Том влезе в шатрата и очите му се спряха на тялото пред него. И от мястото си забеляза, че разложението беше в напреднал стадий. Беше началото на март, при това студено за сезона, така че момичето явно се намираше тук от доста време. Тялото беше подпряно до ствола на дъба, частично заровено под гниещата шума, облечено само в тънка бяла нощница. На краката имаше посивели от носене маратонки със сцепени подметки. На около два метра от него беше захвърлен син анорак на кълбо. Яката на нощницата беше разкъсана.

Том се огледа, но не забеляза друго. Събирането на улики беше отговорност на екипа на Джъмбо и на Джеймс Адамс; задачата на Том беше да разбере какво се е случило с момичето. Той размени няколко думи с патолога и го остави да работи. Излезе от шатрата, вдиша дълбоко студения, чист въздух и затвори очи за секунда, замислен за родителите на момичето. Ако бе получен сигнал, че е изчезнало, скоро щяха да разберат кое е.

Той тръгна обратно по означената от криминалистите пътека. Както винаги, се стараеше да стъпва само по плочите, за да не заличи някоя улика на местопрестъплението. По излъчването на Беки личеше, че има новини. Дано екипът в базата да си е свършил работата и да са установили името на детето, каза си Том.

— Какво ново, Беки? — попита той.

— Нищо. Пълна, кръгла нула. Току-що ми съобщиха по телефона, че в последните две седмици няма нито един сигнал за изчезнало момиче на възраст от десет до четиринайсет. За момента не знаем нищо. Ще се наложи да прегледаме и изчезналите по-отдавна, които отговарят на описанието, както и да включим в издирването звена от съседните райони.

— Надали е изчезнала отдавна: не личи да е живяла в лишения — отбеляза Том и поклати глава. — Виж бялата й нощница, за бога. Кое бездомно дете си слага нощница преди лягане? Ти как мислиш, Джъмбо?

Джъмбо стоеше тихо до тях, заслушан в разговора.

— Не намерихме лични вещи, но преди да претърсим и зоната непосредствено около тялото, трябва да я преместим. В джобовете на анорака няма документи за самоличност. Аз обаче съм съгласен с Том. Това не е бездомно дете.

— Аноракът е бил на земята, встрани от тялото, така ли? — поинтересува се Том.

— Там, където го заварихте — кимна Джъмбо. — Първо направихме снимки, разбира се, после проверих джобовете и го върнах, за да го видите in situ[2].

Беки получи сигнал по радиостанцията и се дръпна встрани, за да не пречи на разговора на Том и Джъмбо, извади тефтерчето си и отговори на повикването.

— Ако е избягала от дома си в последната седмица, явно никой не си е направил труда да ни извести. Призлява ми, като си помисля за колко избягали деца дори не се подават сигнали — рече Том. — Родителите или настойниците й явно са сметнали, че ще се прибере след няколко нощи навън.

— Да, а повечето деца нямат представа какви зверове дебнат по улиците в очакване на удобни случаи като този — само дете навън.

Двамата млъкнаха, тъй като гласът на Беки се извиси. Тя се обърна и тръгна към тях.

— Установихте ли етническата й принадлежност? Проверили са абсолютно всички момичета; няколко от изчезналите може би отговарят на описанието. Всичко зависи от етническата й принадлежност.

Том погледна Джъмбо.

— Джеймс е убеден, че е бяла, макар да не знам как точно го е установил. Това улеснява ли нещата?

Беки предаде съобщението и тримата изслушаха отговора.

— Прегледахме и по-старите случаи — деца, изчезнали преди месеци, дори години. Налице са три възможности: Ейми Дейвидсън, Хейли Уилсън и Наташа Джоузеф.