Дъщеря назаем

20

— Бу-бу, бийп-бийп — рече Оли напевно, щом Ема го понесе нагоре, за да го изкъпе и да го сложи да си легне.

В момента изглеждаше напълно буден: клатеше глава наляво-надясно, сякаш в нея ечи мелодия, но той все още не се е научил да възпроизвежда точните тонове. За щастие Ема беше сигурна, че ще заспи в мига, щом го сложи в креватчето.

И дано поспи повече, добави тя наум, тъй като от дни нито тя, нито Дейвид бяха успели да се наспят.

Щом от полицията си тръгнаха, след като им стовариха разтърсващата новина, — Дейвид повика дъщеря си да слезе обратно в трапезарията. Опитаха да поговорят с нея за преноса на наркотици, но за пореден път удариха на камък.

— Таша, никой не те обвинява за нищо. Знаем, че понякога човек попада в обстановка, където наркотиците са нещо обичайно, както и че хората могат да използват децата за нещо, което те не биха направили по свой избор. Отказваш да ни разкажеш за живота си в последните шест години, но каквото и да са те карали да правиш, не е твоя вина. Разбираш ли?

Спокойствието и вниманието, с което Дейвид бе обяснил това на Наташа обаче, не бяха дали резултат. В крайна сметка той реши да се върне в офиса, за да поработи над някакъв доклад, който се опитвал да довърши, както каза. Ема не му повярва. Искаше да се скрие в някое тихо ъгълче и да ближе раните си. Щеше да вечеря вкъщи, но Ема реши известно време просто да се наслади на игрите със синчето си, преструвайки се, че всичко е наред. Таша, разбира се, беше в стаята си; Ема не успя да я изкуши да слезе при тях.

Тя положи Оли внимателно в креватчето и се наведе да го целуне, като вдиша аромата на бебешка пудра и погъделичка меката му кожа с нос. После седна във фотьойла и просто го погледа, докато се унасяше в сън. Това отдавна се беше превърнало в нейната представа за блаженство — гледката на неговите все по-бавно спускащи се клепачи, които накрая се затваряха докрай и той заспиваше дълбоко. С появата си обаче Наташа бе причинила смут, който разкъса това деликатно спокойствие. Вината не беше нейна, но въпреки това — и въпреки ненавистта на Ема към тази мисъл — на нея й се искаше момичето да не се беше завръщало.

В стаята внезапно сякаш стана горещо и задушно; гузна поради себичните си мисли, Ема усети как бузите й пламват. Тя се изправи и открехна малко прозореца, като пусна пердето, за да предпази Оли от течението.

През пролуката дочу неясно нечий глас, макар че не можа да различи отделните думи. Сигурно беше забравила радиото долу включено. Внезапно чу една конкретна дума.

— Кога?

Ема застина абсолютно неподвижна и напрегна слух, за да чуе още. За няколко секунди се възцари тишина.

— Моля ви, побързайте.

Гласът говореше умолително. Не го беше чувала такъв досега, но в съзнанието й нямаше и капка съмнение, че не беше радиото. Беше Наташа.

— Дейвид, говореше с някого — каза Ема.

Шепнеше по телефона в кухнята, ужасена да не би Наташа да слезе и да чуе, че докладва на баща й.

— Разбира се, че съм сигурна. Звучеше разстроена, но когато почуках на вратата й, отказа да отвори. Не исках да се издавам, че съм я чула, но когато натиснах дръжката, тя пак я беше подпряла с нещо. Предложих й да ми помогне да направим пица, но не получих отговор.

— Надявах се да стане така — рече Дейвид; гласът му издаваше, че се усмихва. — Не нещо да я разстрои, разбира се, а да се свърже с някого от другия си живот по телефона, който й дадох.

— Защо? За да ги проследим? — попита Ема обнадеждено.

— Да. Следя всичко в телефона й. Преди да й го дам, му инсталирах едно приложение. Мога да видя на кого се е обаждала, да чета съобщенията й, да установя местоположението й във всеки един момент.

— Защо не ми каза? — възкликна Ема, разкъсана между възхищението от съобразителността на Дейвид и ужаса от двуличието, с което се беше отнесъл с дъщеря си.

— Защото не бях сигурен, че ще го одобриш. Можеше да решиш, че не е редно, и да й кажеш. Не би ме учудило.

Ема просто онемя.

— Недей да мълчиш, Ема. Исках да знам къде е, ако отново изчезне. Няма да я изгубя отново, а и не забравяй, че когато излезе навън, и самата ти си загуби ума от притеснение.

— Така е — призна Ема тихо.

Ако някой й отнемеше Оли, с готовност би му изтръгнала гръкляна с голи ръце, така че разбираше как се чувства Дейвид.

Чу как той пише на клавиатурата.

— Проверих тази сутрин. Досега изобщо не е използвала телефона. Сега би трябвало да излезе нещо. Да видим…

Настъпи пауза.

— Хм. Странно. Ема, сигурна ли си, че си я чула да говори? Да не е било радиото?

— Убедена съм. Защо?

— В момента гледам записите. Не се е обаждала на никого. Не е използвала телефона, откакто й го дадохме.

„Всичко ще отиде по дяволите. Издъних се.“

Наташа се беше втренчила невиждащо през прозореца на стаята си. Отначало изглеждаше толкова лесно. Всичко, наистина всичко беше по-добро от алтернативата. Ако беше отказала, щяха да я хвърлят в Ямата — за колкото време е нужно, за да се подчини на заповедите им — а после щеше да последва съдбата на останалите и да приключи като Изи.

Под клепачите й взе да пари, но тя се овладя. Може и да се заблуждаваше за Изи. Може пък тялото, което бяха открили от полицията, да не е нейното. Обаче беше допуснала грешка, че й каза за задачата си. Беше постъпила опасно и глупаво. Но се нуждаеше от нечие уверение, че постъпва правилно.

От полицията разполагаха със запис от камерата във влака. Каква идиотка! Как можа да му се усмихне така. Ако се разчуе… ако те разберат, ще я убият. Беше изключено да й повярват повече.

Ема също не й вярваше. При завръщането си в къщата онази сутрин се бе ужасила, че тя ще претърси джобовете й. Затова и отказа да съблече полара и изтича тук горе все още с него. После успя да скрие всичко, но се бе разминала на косъм.

Тази вечер трябваше да се промъкне долу, след като заспят, и да изпълни нарежданията. В кухнята и в дневната. Така й наредиха. Процедурата й беше ясна. Вече беше приключила със спалнята на Дейвид и Ема и всичко явно работеше добре.

Би трябвало да изпитва радост — време беше за разплата. Само че от полицията бяха взели да душат наоколо, а я бяха предупредили да не допуска подобно нещо. Сега я чакаше наказание. Не беше ли страдала достатъчно?

„А кой е виновен за това страдание?“, прошепна тънко гласче в ухото й.

Знаеше отговора. Знаеше кого да обвини за всичко.

Беше се размекнала в този свят, където хората се преструваха на мили един с друг. Всъщност никой не беше мил. Знаеше го — беше го наблюдавала цял живот. В един миг благи като агънца, в следващия — готови да се избият помежду си.

Ема се правеше на добра, но Таша знаеше какво си мисли всъщност. Мислеше си, че е съсипала прекрасния й живот. Ема беше заела мястото на майка й в този дом, а сега не искаше да го дели с дъщеря й, колкото и да се преструваше, че е така.

Ако мислиш, че животът ти е съсипан, Ема… все още нищо не си видяла.

Виж, майката й беше истински добра. Таша се държеше здраво за тази мисъл. Не биваше да забравя, че не прави всичко това само заради себе си. Правеше го и заради мъртвата си майка.

Не заслужаваше да умреш, мамо.