Дъщеря назаем

51

Беки не очакваше да открият толкова лесно къщата, в която подозираха, че се намира Оли. От екипа на „Титан“ потвърдиха, че жената на Фин Макгинес държи камионетката за бургери; уж порядъчното семейство имаше къща в учудващо преуспяваща част на Солфорд, на улица с красиви самостоятелни къщи. Само по себе си това беше облекчение, тъй като операция под прикритие на улица с гъсто разположени къщи, където съседите са през два метра един от друг, беше кошмар.

Беки бе получила нареждане да не напуска колата си. Бяха я паркирали по-надолу по улицата, извън външния кордон, отцепен от мобилния екип. В момента тя барабанеше нетърпеливо с пръсти по волана. Макгинес беше бияч на организирана престъпна група, така че имаше голяма вероятност в къщата да има оръжие. За съжаление, това означаваше, че тя не може просто да нахлуе и да изиска да й предадат Оли. Планирането на операцията и вземането на решения вече беше отговорност на началника на звено на мобилния екип, така че за момента Беки не беше нужна. Трябваше единствено да изчака сигнала, че всичко е чисто, едва след това можеше да влезе, за да спаси Оли.

Намираше се твърде далеч, за да следи случващото се, а и така или иначе едва виждаше през предното стъкло — едрите капки дъжд се сливаха в сребристи реки. Ако включеше чистачките, щеше да привлече внимание, затова се взираше през страничния прозорец към улицата без изход и черните силуети на дърветата покрай нея, прикрили разположените по-навътре скъпи къщи.

Каза си, че е несправедливо Фин Макгинес да живее на подобно място; замисли се колко ли души бяха съсипали живота си с наркотици и кой знае какво още, за да може той да плати за подобен стандарт. Беше го виждала на снимка, но видът му я изненада. За нейно учудване доста напомняше управител на банка — мъж, който спокойно можеше да се впише в атмосферата на квартал на средната класа. С изключение на постоянната тревожна бръчка, чертите на лицето му не бяха особено специфични. Късата, добре оформена сива коса бе оредяла над челото, но нямаше видими следи от престъпния живот, който смятаха, че води. Дори не беше висок: сто седемдесет и осем сантиметра; на всички снимки, които беше разгледала, носеше хубаво палто с шикозна червена вратовръзка. Същински бизнесмен.

Дори и на двуизмерното неподвижно изображение обаче очите издаваха всичко. Нищо не можеше да прикрие хладния черен поглед; Беки бе убедена, че пред него краката на всеки биха омекнали — не от очарование. Надяваше се искрено тази вечер да не й се наложи да разбере права ли е.

Един от прозорците на втория етаж светеше — в къщата вероятно имаше някого, но до момента не бяха забелязали движение, не бяха чули и звук. Беки знаеше, че отрядът заема позиции, но операцията бе деликатна, с прекалено много неизвестни за нейния вкус.

Внезапно дъждът плисна върху стъклото. За момент то се покри с плътен слой вода, през който се виждаше по-добре. Тя се взря в изкривения образ и различи един от членовете на отряда, който се прокрадваше към къщата — просто тъмна сянка, долепена до стената.

Поставяха подслушвателните устройства. Трябваше да чуят Оли или Джули. Ако объркаха нещо, Оли можеше и да не оцелее.

Ема се заключи в банята. Не искаше Наташа и Дейвид да усетят как се чувства, готвейки се да извърши обир, но по ужасеното изражение на лицето на Наташа разбра, че тя не е очаквала подобно нещо. А облекчението на лицето на Дейвид, че не трябва да отиде той, я отврати.

Що за човек беше този, за когото се беше омъжила? През ума й се заредиха мигове от съвместния им живот — моменти, в които може би беше схващала погрешно подбудите му. Открай време смяташе, че неспособността му да се изправи пред суровите истини на живота се дължи на оптимизъм. Сега вече бе убедена, че той по-скоро се криеше от истината. В момента вероятно се опитваше да убеди сам себе си, че е в реда на нещата тя да се заеме с това. Вероятно вече бе съставил цял списък с причини, за да се убеди, че е по-добре тя да слезе в тъмния, тих трезор. Така щеше да си спести чувството на вина.

Каквото и да си мислеше той обаче, Ема нямаше намерение да му достави удоволствието да разбере колко е ужасена.

Беше посещавала офиса му през деня, когато шестимата служители бяха там. Дори тогава мястото й се беше сторило някак призрачно. От последното й посещение бяха минали месеци — бе отишла да покаже Оли на колегите на Дейвид точно след раждането му — затова се опита да възстанови в паметта си разположението на офиса.

Входът за клиенти се намираше на главната улица, но й бяха наредили да ползва задния… за който тя не знаеше. Това нямаше значение, тъй като всичко — кабинетите, приемната, залите със сейфовете, абсолютно всичко се намираше дълбоко под земята, под улиците на Манчестър.

До приемната се стигаше по дълго, тясно стълбище; в нея имаше място само за гише, двама охранители и редица екрани за камерите. Следващата врата водеше към стаята с ключовете.

Ново стълбище поемаше към облицованите с плочки помещения долу. Кабинетът на Дейвид се намираше именно тук; той често повтаряше, че се чувства като къртица — заровен под земята по цял ден. През зимата не виждаше и един слънчев лъч за цялата работна седмица. Нямаше прозорци — намираха се твърде дълбоко под земята.

При последното й посещение се случи така, че остана сама за малко, докато Дейвид говореше по телефона. Спомни си обзелото я усещане: същото като това, което бе изпитала на един изоставен перон на метрото в Лондон. Мъртва тишина, пропита от усещането, че купищата хора, преминали оттук, неспирно я наблюдават.

После Дейвид се беше върнал и й беше показал отделните зали около просторната централна зала; стените им бяха покрити с редици сейфове. Имаше и малка стаичка, в която клиентите можеха да прегледат съдържанието на сейфа си, да вземат нещо или да добавят друго за съхранение. Стаичката напомняше лъскав дървен ковчег в единия ъгъл на залата: мястото, където хората погребваха тайните си.

Трезорът беше като заешка бърлога: зала след зала, скрити зад поредния завой, неочаквани разширения. По време на войната мястото беше служило като бомбено укритие; Ема си представи хората, сгушени покрай стените, заслушани в трясъците, с които самолетите бяха унищожили Палас Тиътър само на няколкостотин метра оттук по време на бомбардировките над Манчестър.

Тя потръпна. Не би искала да посети това място сама, дори цялото осветление да е включено. Дори не можеше да си представи как ще й подейства мракът. Но трябваше да го направи за Оли. За него беше готова на всичко.

Тя приседна на ръба на ваната; безспорно трябваше да се свърже с Том, но не можеше да прецени какво да му разкрие. Да му каже ли за Дейвид… за сделката, която беше сключил преди шест години? Това щеше ли да промени нещо днес? Не беше убедена, но наистина не знаеше. Предпочиташе да не му казва — изпитваше огромен срам.

Но не се разкайваше за Дейвид. Без него нямаше да се появи Оли. Дейвид може и да не беше готов да се бори до смърт за съпругата си, да заеме мястото й в трезора, който познаваше толкова добре, но Ема знаеше категорично, че тя самата е готова да се бие до сетен дъх за детето си.

Тя извади австралийския телефон и натисна бутона за позвъняване.

— Какво става, Ем?

Том изслуша Ема, която повтори указанията и му разказа всичко, което беше научила след прибирането си.

Разкритията й за Дейвид, за съжаление, не го изненадаха особено; определено обясняваха част от постъпките му, както и отношението на Наташа.

— Ема, мислиш ли, че е замесен и в случващото се в момента?

Налагаше се да попита, въпреки че подобно нещо надали й беше дошло наум.

— Съмнявам се — отговори тя. Предположението му явно изобщо не я изненада. — Изглеждаше искрено ужасéн, че бих могла да си го помисля, сякаш подобна мисъл е пълен абсурд.

Гласът й потреперваше. Том се замисли колко ли още може да понесе.

— Не си длъжна да го правиш, Ема. Може пак да направим размяна и да изпратим някой в трезора вместо теб.

— Няма да стане, Том. Готова съм да ходя по въглени, за да спася детето си. Никога няма да си простя, ако изпратим друг човек и нещо се обърка. Освен това им е нужен моят отпечатък за ключалките.

— По дяволите, бях забравил за биометричните механизми. Приемат и твоите отпечатъци, така ли?

Ема обясни, че го направили като застраховка след някакво заболяване на Дейвид. Явно когато бяха проникнали в системата, за да изключат програмираното заключване, от бандата бяха установили, че и нейните отпечатъци действат.

— Има някаква вероятност изобщо да не се стигне до това — рече Том. — Ако открием Оли преди уречения за вас час, ще прекратим участието ви.

Ема зашепна молитва. Том замълча за миг, после додаде:

— Добре ли си?

— Да. Ще се справя — отвърна тя тихо.

— Знам. Ще имаш подкрепа на всяка стъпка, Ем. Не забравяй — ще се погрижим за теб.