Дъщеря назаем

70

Ема се загледа през кухненския прозорец. Цветята и дърветата отново се бяха съживили. Увлечена от случващото се, тя не бе забелязала, че пролетта — истинска и прекрасна — е дошла. Навън беше светъл, ясен ден, но Ема съзнаваше, че би предпочела небето да е мрачно, за да й разкрие отражението на две очи в прозореца — очите на момичето, застанало зад нея. Всеки път, щом се обърнеше, се надяваше да види детето с чорлава руса коса, облечено в твърде голямо вълнено палто. Щеше да го посрещне с отворени обятия.

Всъщност беше най-добре да продаде тази къща и да се премести. Знаеше го. Но не тръгваше заради Наташа. Това беше единствената къща, която тя познаваше, и ако Ема я напуснеше, щеше да изостави и последното място, на което момичето би могло да се върне, ако някога реши да го направи. Мисълта, че животът на Наташа можеше да има същия край като този на нейната приятелка Изи, беше непоносима. Том бе потвърдил, че момичето, открито в гората, е именно тя. Почти сигурни бяха, че е опитала да се самоубие със солидна доза кетамин, откраднат от къщата на Джули. Оказа се, че момичетата често прибягвали до кетамина, за да притъпят сетивата си преди пристигането на мъжете. Въпреки че бяха премахнали бърлогата на Джули, без съмнение щяха да изникнат нови като нея, за да запълнят празнината на пазара. При мисълта, че Наташа може да приключи в някоя от тях, на Ема започваше да й се гади.

В първите няколко дни, след като Оли се завърна невредим у дома, чувствата й се люшкаха между неудържимата радост, че детето й е живо и здраво, и тревогата за Таша и за Дейвид. Три дни поред седя до болничното легло на съпруга си, уловила ръката му, унесена в мисли за щастливите времена, които бяха преживели заедно в последните няколко години, както и във въпроси какво ще им донесе бъдещето. Но така и не успя да поговори с него. Раните му бяха изключително тежки и той издъхна в края на третия ден. Ема се надяваше да е разбрал, че Оли е спасен; беше го шепнала непрекъснато в ухото му, молейки се да я чува. Беше го излъгала и за Таша — каза му, че е добре и че си е у дома.

Ема обаче бе реалист и й беше ясно, че ако Дейвид бе оживял, тя нямаше да прекара нито нощ повече в едно легло с него. Това, че беше допуснал дори мисълта да хвърли жена си и дъщеря си в някакъв кошмарен ад за няколко часа, за да се измъкне от своята собствена каша, все така я потрисаше като шамар през лицето. Никога вече не би се чувствала в безопасност с него и не би допуснала Оли да остане под неговите грижи. Съжаляваше за смъртта му, но съвместният им живот бе приключил в мига, когато научи какво беше извършил.

Трудно понасяше да изгуби Оли от поглед. Седеше при него, докато той спеше, и й коства известно усилие на волята да не премести креватчето му в своята спалня. Вярно, всеки път, щом чуеше стъпки по чакълестата пътека, през тялото й преминаваше тръпка на ужас, но това не значеше, че трябва да прехвърля чувството и на малкото си момченце.

Том й беше вдъхнал сили, макар че можеше да си представи с какви терзания го изпълваше мисълта, че Джак е жив някъде там. Същите, каквито изпитваше тя самата.

— Иска ми се да зарежа работата си и да тръгна да го търся, Ем — каза й той един ден, седнал на масата в нейната кухня. — Само че той не го иска… знам.

След кошмара на онези няколко дни изглеждаше толкова тъжен… Ема знаеше, че си има приятелка; беше я споменал мимоходом, когато се бяха озовали в дома му. На нейната покана някой път да й дойдат на гости обаче, той отвърна: „Не е сега моментът“. Тя не успя да изкопчи нищо повече.

Всяка вечер си лягаше с мисълта за Джак и за живота, който бяха загубили. Спомняше си мига, в който я беше докоснал, усещането за тялото му, притиснато към нейното в трезора. Тя бе ужасена, но в същото време топлината, която той излъчваше, й бе подействала някак успокоително. Още преди да разбере кой е зад нея, бе усетила, че през тялото й преминава нещо като ток. После видя очите му и отново се изгуби.

Така минаваха нощите й — в грижи за Оли и в мисли за Джак. А през деня двамата с Оли имаха нова задача, от която нямаше да се откажат — колкото и време да им отнеме.

Всяка сутрин, щом слезеха долу, Ема казваше наум няколко думи на портрета, който все още висеше в антрето.

— Няма да се откажа, Каролайн.

После в повечето дни от седмицата се качваше в колата с Оли и подкарваше към Манчестър или към Стокпорт, като променяше часа и мястото възможно най-често.

Избираше най-оживеното място, слагаше обърната наопаки пластмасова щайга на земята до количката на Оли и се качваше отгоре. Хората неизбежно я зяпваха и именно в този момент тя започваше да вика.

— Таша! Наташа Джоузеф! Върни се вкъщи, Таша!

Оли се присъединяваше към нея.

— Таса! — викаше той.

Ема избираше местата с много магазини, водена от мисълта, че дребните мошеници — типът хора, които Таша вероятно познаваше — ще са наоколо и ще крадат портмонета и телефони. Спираше всяко дете, което беше на улицата вместо на училище, и му показваше снимката на Наташа. Носеше пресни сандвичи и сладкиши на бездомните. В отплата те трябваше единствено да вземат снимката на Наташа и да я покажат на колкото се може повече хора. Печаташе хиляди плакати и даваше по няколко на всеки, който даваше вид, че споделя съдбата на Наташа — ако изобщо това беше името й в момента — с молбата да дадат плаката на момичето, ако го открият.

В повечето случаи хората хвърляха плакатите в мига, щом Ема продължеше нататък — понякога в кофата, но обикновено ги пускаха с безразличие направо на тротоара. Това обаче беше добре дошло; на плаката не беше само снимката на Наташа. Имаше и снимка на Оли, усмихнат, и с няколко думи в балонче до устата му. Колкото повече плакати имаше: гонени от вятъра по улиците, залепнали по мръсните стени, валящи се в прахоляка до бордюрите, толкова по-голям беше шансът някой от тях да постигне целта си и съобщението им да стигне до Таша.

Наташа Джоузеф, моля те, върни се вкъщи при семейството си.

Малкото ти братче тъгува за теб.