Дъщеря назаем

58

Сърцето на Ема заблъска. Какво се случваше? Кой беше този човек? Как беше проникнал с нея в трезора? Тръпка страх прободе всеки сантиметър от кожата й, щом тялото на мъжа притисна нейното плътно в студените стоманени сейфове. По силните ръце и широката, мощна гръд, опряна в гърба й, се досещаше, че е мъж. Той обездвижи бедрата й със своите; ръцете й бяха заклещени под тялото. Не можеше да помръдне. Едва успяваше да си поеме дъх.

Дали някоя отрепка от улицата не я бе проследила вътре? Беше оставила входа отворен — според указанията.

Ще ме изнасили.

Тя вдиша през нос и подуши ръката върху устата си. Не усети воня на немито — мъжът миришеше на чисто. Той взе бормашината от нея с дясната си ръка, без да отпуска лявата, с която беше стегнал устата й, и натисна спусъка.

Ще ме убие.

Не можеше да види какво прави, чуваше единствено бормашината, съвсем близо до главата си.

Първият щифт в ключалката изпращя и се счупи. Какво прави той?

По-скоро усети, отколкото чу изключително тихите думи, произнесени до ухото й — просто дъх, приел форма. Ясно й беше, че и най-мощният телефон не би могъл да ги улови.

— Ще стане далеч по-лесно, ако знам, че мога да те пусна.

Думите бяха толкова ефирни и неуловими, че дори не беше сигурна какво е казал.

Той премести тежестта си така, че да й позволи да се отдръпне малко. Тя извърна леко глава, а той премести своята напред, точно до нея, в отражението в лъскавата повърхност на заключените сейфове. Когато я бе притиснал към стената, челникът й се бе завъртял нагоре, така че сега не грееше право в него; все пак на отразената светлина си личеше, че той е с маска, покриваща главата и лицето му. Имаше тесен процеп за устата, както и един за очите… очи, които се взираха право в нейните, хипнотизиращо електриковосини.

Тя потисна въздишката си, щом каменното изражение отправи ново послание: Тук съм, за да помогна.

Най-сетне той я пусна изцяло, без да отлепя очи от нейните, в очакване на реакцията й.

Тя поклати глава бавно наляво-надясно, приковала поглед в него. Идеше й да изкрещи, да се развика, да го заудря със сетните останки от сили в тялото си. Само че беше тук заради Оли.

Той погледна бормашината в ръката си и посочи телефона в джоба й.

— Говори — произнесе без глас.

— Шибана, тъпа бормашина — пророни тя.

Забеляза следа от усмивка през процепа в маската и за миг си представи облекчението, което ще донесе гласът й на Том след краткото й мълчание.

В опитните ръце на мъжа бормашината свърши работа едва за няколко минути и накрая и последният щифт се прекърши. С едно натискане с отвертката ключалката превъртя. Беше се получило.

— Бинго — промърмори тя, вярна на ролята си.

Очите й все още не изпускаха нито едно движение на мъжа, сърцето й все още кънтеше в гърдите й. Тя пъхна втория ключ и вратичката се отвори. Сейфът беше от по-големите, без вътрешно чекмедже. Ема дръпна челника обратно на мястото му, надникна вътре и този път не успя да потисне удивлението си.

— Злато — произнесе, а очите й погълнаха натрупаните ред върху ред кюлчета, грейнали в яркожълто на лъча на челника.

Всяко беше около осем сантиметра дълго и четири широко. Тя бръкна и извади едно. Беше доста тежко за размерите си; челникът освети надписа, отпечатан в метала.

1 КИЛОГРАМ.

Нямаше представа колко са на брой, но беше сигурна, че са над сто.

Светлите очи наблюдаваха лицето й, докато се дивеше изумено на съдържанието на сейфа. Тя обърна глава, срещна очите му и присви своите въпросително.

Той доближи глава до нейната; Ема отново сякаш почувства, а не чу думите: „Не сега“. Той посочи часовника си. Оставаха само двайсет минути, за да пренесат всичко това. Онези даваха ли си сметка колко непосилна задача й бяха възложили?

Той се наведе и взе един от чувалите, отвори го до ръба на сейфа и й кимна. Ема бръкна в сейфа и взе да вади кюлчетата едно по едно. Той я побутна и й направи знак да ги загребе наведнъж. Беше кощунство да постъпва така с нещо толкова красиво, но нямаше избор. Тя се приведе в сейфа и бутна кюлчетата в чувала с две ръце.

Първият чувал се напълни. Последва втори. Отне им пет минути да опразнят сейфа, след което той приклекна и взе да мести чувалчетата, да ги повдига, да изпитва теглото им. Изправи се и подаде две на Ема. Бяха доста тежки, но се виждаше, че в другите е сложил повече.

— Изнеси ги на входа, пред ключалката — прошепна той до ухото й, докосвайки кожата й с устни.

Тя се облегна на тялото му за миг и доближи уста до неговото ухо.

— Благодаря — прошепна и за миг опря глава в неговата.

После се обърна и се затича с всички сили към вратата. Тичането нагоре по стълбите беше мъчение; във всяко от чувалчетата имаше поне по дванайсет килограма, но тя все пак се справи. Пусна тежкия си товар на земята и се спусна обратно за следващите чували, разминавайки се с него по стълбите. Продължиха по този начин. Времето почти беше изтекло: оставаха четири минути. Тя се втурна надолу за последните две чувалчета и се размина отново с него, понесъл нагоре три чувалчета, по-тежки от нейните. Щом очите им се срещнаха, тя се усмихна… като че беше първата й усмивка от дни наред. Време за почивка обаче нямаше. Щеше да му благодари, след като приключат.

Ема грабна и последните две чувалчета и залитна към стълбите на ръба на силите.

— Почти съм готова — прошепна на хората, които я слушаха, без да й пука дали Рори и началниците му ще чуят.

Направо изхвърли чувалите през вратата, обърна се и затвори. Оставаше още минута. Тя се облегна на вратата в черния коридор и се огледа. Нищо. Отиде до ъгъла на коридора и насочи челника в мрака.

Нямаше никого. Мъжът беше изчезнал, беше се стопил в нощта.