Дъщеря назаем

56

Ема отново избърса влажни длани в крачолите си и за втори път вдигна десния си показалец пред себе си. Отпечатъкът й не беше приет. Беше почти убедена, че ако не се получи и този път, й остава само един опит, преди отпечатъкът й да бъде обявен за невалиден и тя да загуби възможност за достъп до стаята с ключовете.

Сложи пръст върху екранчето и зачака пиукане и зелена светлина. Уредът застина за миг, след което светна в червено.

По дяволите! Ако не успее да влезе, ще се провали, а и губеше твърде много време. Но тук беше толкова горещо.

Избърса лепкавото си чело с опакото на ръката си; в същия миг усети студен полъх по гърба си, който изчезна след миг. Тя се завъртя и освети с челника малката приемна зад себе си. Нищо. Явно си беше въобразила. Беше усетила студената тръпка на страха.

Отново насочи вниманието си към вратата със съзнанието, че й остава само един опит. Беше избърсала пръста си, но това не помогна. Спомни си, че има и термоиндикатор; ръцете й бяха толкова топли и потни, че вероятно уредът не ги засичаше. Тя пъхна пръст в уста, за да го навлажни, след което го размаха над главата си с надеждата да се охлади от изпаряването на слюнката. После побърза да го постави върху екрана, за да попречи на капчиците пот да избият отново. Чакаше, усещайки просмукващата се през кожата й влага.

Пиу. Зелена светлина и тихо, плътно щракване. Вратата се отвори.

— Слава богу! — прошепна Ема под нос достатъчно силно, за да я чуят.

После размърда глава, прокарвайки лъча на челника по редовете кукички. На всяка висеше по един ключ с етикет с номер. Отне й само няколко секунди да открие нужния.

— Две, девет, нула, девет — пророни Ема и го свали от кукичката.

Щом се обърна, за да излезе, установи, че стаичката с ключовете й беше вдъхнала измамно чувство за сигурност. От средата на тясното помещение бе достатъчно само да се завърти, за да види и четирите ъгъла. Сега обаче се намираше на входа към трезора и мисълта за онова, което чака от другата страна — за необятното пространство, безбройните странични стаички, мрачните недра, до които лъчът от челника й не можеше да достигне, ъглите, зад които нямаше да надникне… всичко това я изпълни с вледеняващ ужас. Тялото й затрепери още преди да е прекрачила през прага.

Тя отново протегна пръст към биометричната ключалка. Вратата щракна и се отвори още на първия опит. Ема се смръзна: налагаше се да влезе в огромното, необятно пространство на общата зала.

Хайде, Ема, направи го за Оли. Не можеше да губи повече време. Побутна леко вратата и тя се разтвори на добре смазаните панти. Знаеше, че през деня я държат отворена, затова я отвори, докъдето можеше, ужасена от мисълта, че може да се хлопне и да я хване в капан вътре.

Направи една крачка в мрака, като завъртя глава с надеждата да освети тъмните ъгълчета на залата. Отдясно имаше няколко отделни помещения без врати; стените от двете страни и в дъното бяха покрити с широки, тънки кутии; по двеста от всяка страна, сто на стената в дъното, общо десет реда от горе до долу.

Отляво също имаше помещения, свързани с централния трезор, а в единия ъгъл беше стаичката за преглед — единствената със затворена врата. Ема изви тяло, за да насочи челника към нея, и усети необяснимо влечение към помещението, някакъв копнеж да се увери, че е празно, който едва не надделя над задачата, която трябваше да изпълни.

Губеше време. Премести тежкия сак по-високо на рамо, без да се движи от страх, че тихите й стъпки може да заглушат някой друг шум в огромната зала. Ъглите на помещенията сякаш бяха на километри от нея, скрили тайните си в сенките.

Трябваше да продължи.

Залата, в която беше сейф 2909, беше най-далеч от вратата. Представляваше широко помещение с по-големи кутии. От едната страна бяха няколкото останали сейфове с човешки бой, повечето неизползвани. Вратите на някои от тях бяха открехнати и разкриваха потискащата празнота вътре, която сякаш съдържаше някаква невидима заплаха.

Ема пусна сака на пода и се наведе да разгледа съдържанието му. Вътре имаше няколко чувала от зебло, увити на плътно руло около нещо твърдо — отвертка, а под нея — бормашина. Дейвид бе предположил, че бандата надали разполага с ключа на собственика на сейфа. Беше й обяснил как да пробие втората ключалка с бормашината, но тя не беше работила с подобен инструмент. А имаше толкова малко време…

Беше забравила да говори.

— Трябва да я пробия с проклетата бормашина — прошепна тя, сякаш шепнеше сама на себе си.

Какво беше това?

Беше убедена, че чу нещо зад себе си, от вътрешността на трезора. Изтракване, сякаш нечие копче се бе ударило в някоя от металните врати.

Тя се завъртя и извърна глава, за да огледа мастиленочерните сенки зад себе си. Нищо.

Странната застиналост, която си спомняше от предишните си посещения, се спусна подобно на воал и затисна тишината. Ема погледна зяпналите врати на огромните сейфове в другия край на помещението. Осъзна, че се налага да им обърне с гръб и да потъне в бръмченето на бормашината, сляпа и глуха за всичко зад себе си.

Сърцето й туптеше под тънката блуза; тя върна вниманието си върху сейфа, опря бургията в цилиндъра на ключалката и натисна спусъка. Бургията се хлъзна и изтрака шумно по предната част на стоманения сейф.

— Мамка му!

Върна бормашината на мястото й и отново я пусна. Тя пак се плъзна по метала. Ема овладя порива да избухне в сълзи. Не можеше да се справи. Беше твърде трудно.

Внезапно застина. В неочакваната тишина след спирането на бормашината отново се чу шум. Този път беше категорична, че не си въобразява.

Стоеше с гръб към залата. Ако се обърнеше, щеше да се наложи да върти глава в кръг, за да освети всички ъгълчета на широкото, тъмно пространство. В секундата колебание, докато сърцето й блъскаше, чу шум от бързи, тихи стъпки по бетона на пода, усети раздвижване на въздуха, а после нечие тяло се долепи до нейното и я притисна плътно до сейфовете на стената. Облечената в ръкавица ръка се плъзна отпред и се прилепи плътно около устата й, заглушавайки писъка тъкмо преди да излезе.

Том стоеше абсолютно неподвижен, заслушан във всеки звук, който издаваше Ема. Чуваше страха й, можеше дори да го вкуси в собствената си уста, пресъхнала заради многобройните пречки, които тя трябваше да преодолее. Колко се изкушаваше да включи звука на телефона си и да й извика: „Махай се!“. Другият човек обаче вече бе проникнал в трезора, тоест тя трябваше да премине покрай него, за да избяга.

Преди няколко секунди Ема спря да пробива, след което Том чу рязко поемане на дъх, последвано от сподавен вик. После настъпи тишина. Пол Грийн се обърна към него. Не каза нищо — това решение беше за Том.

Том се обърна към началника на звено на мобилния екип.

— Ема е в беда. Налага се да изпратим някого вътре, за да й помогне. С което ще изложим на показ цялата операция… знам, че решението е ваше, но бих ви посъветвал да изкарате бебето от дома на Макгинес възможно най-скоро.

Той вдигна радиостанцията.

— Ник… трябва да влезеш след Ема. Нямаме представа какво става долу, но в трезора има още някого. Не виждам начин да останеш незабелязан, но поне се постарай.

Пол Грийн обаче вдигна рязко ръка.

— Чакай — нареди трескаво Том на Ник.

От колонките отново се чуваше звук. Бормашината бръмчеше.

— Стой — каза Том.

И зачака. Даде си две минути, за да чуе гласа на Ема. След това щеше да прати Ник след нея.