Дъщеря назаем

Пролог

Още десет минути и най-сетне щеше да си е у дома.

Каролайн Джоузеф потръпна от облекчение — дългото й пътуване беше към края си. Изобщо не обичаше да шофира нощем; неотменно я съпътстваше чувството, че нещата ще се изплъзнат от контрол. Всеки чифт насрещни фарове сякаш я притегляше към себе си, окъпал вътрешността на колата в бялата си светлина, докато Каролайн стискаше волана и с мъка удържаше автомобила в правилната посока.

Но вече не оставаше много. Тя нямаше търпение да напълни ваната с топла вода за Наташа, да й направи чаша горещ шоколад и накрая да я сложи да спи. Остатъка от вечерта можеше да посвети на Дейвид. Струваше й се притеснен и се надяваше да го убеди да сподели грижите си с нея на чаша вино пред огъня, след като Наташа заспи. Навярно беше свързано с работата.

Тя погледна безценната си дъщеричка в огледалото. Таша беше на шест… по-точно на шест и три четвърти, както обичаше да подчертава, макар че заради крехкото си телосложение изглеждаше по-малка. Имаше мека, леко чуплива светлоруса коса до раменете и нежни черти на лицето, които в момента проблясваха на пресекулки на жълтата светлина на уличните лампи. Очите й бяха затворени. Каролайн се усмихна — изглеждаше толкова спокойна.

Таша беше мило дете и днес не направи изключение; игра си весело с малките си братовчеди, докато възрастните се суетяха наоколо и изпълняваха нарежданията на бащата на Каролайн. Поканата — или по-скоро заповедта — Каролайн, братята и сестрите й и техните семейства да се явят за предколедна вечеря, беше именно негова. Както обикновено, всички се подчиниха. Така де, всички с изключение на Дейвид.

Всеки момент щяха да стигнат до отбивката към плетеницата от пътчета, водещи към дома им, затова Каролайн погледна Наташа за последно. Напуснеха ли главното шосе с ярко осветените витрини на магазините и кехлибареното сияние на високите улични лампи, задната част на колата щеше да потъне в плътна сянка. Наташа беше прекарала почти целия път в сън, но тъкмо се размърдваше.

— Как си, Таша? — попита Каролайн.

Момиченцето промърмори неясно — все още не се бе разсънило достатъчно, за да отговори, докато търкаше очи с юмручета. Каролайн се усмихна. Натисна леко спирачката и смени скоростта, за да вземе завоя. Трябваше да се справи само с последните няколко километра от пътуването по потъналите в мрак тесни, обрамчени с жив плет пътчета; после можеше да си отдъхне. Внезапно я хвана яд на Дейвид. Той знаеше колко мрази да шофира нощем и можеше да направи тази жертва — за Наташа, ако не заради нея самата. Днес и двете чувстваха липсата му.

Неочаквано тя мярна движение отляво с периферното си зрение и врътна глава, а сърцето забумтя в гърдите й. Сова… носеше се ниско над живия плет. Бялата й гръд блесна на светлината на фаровете и засия ярко на фона на черното небе. Каролайн си отдъхна.

Нямаше луна, а по черния асфалт на тесните пътчета, които водеха към дома им, лъщяха парченца скреж. Всичко наоколо беше напълно застинало, сякаш светът се бе заковал на място и след изчезването на совата тя беше единственото движещо се нещо в него. Беше сигурна, че ако отвори прозореца, ще чуе единствено тихото бучене на двигателя и нищо друго. И отпред, и отзад нямаше и една светлинка; за миг вроденият й страх от тъмното заплаши да я погълне.

Тя се наведе и пусна тихичко радиото. Приповдигнатостта на очакваните празнични мелодии я ободри. Скоро щяха да й втръснат, но за момента бодрата им предсказуемост й подейства успокоително.

Звънът на телефона на седалката до нея я накара да се усмихне. Убедена, че е Дейвид, за да попита кога ще се прибере, тя хвърли бегъл поглед на екрана, но в последния миг забеляза, че номерът не е изписан. Натисна екрана с пръст и затвори. Който и да я търсеше, можеше да почака, докато се прибере. Посегна да върне телефона на седалката и завъртя волана с една ръка на острия завой отпред; гумите поднесоха леко по замръзналата настилка. Гърдите й се стегнаха уплашено, но колата се стабилизира и Каролайн си пое дъх.

Взе внимателно следващите няколко завоя. Достигна до краткия прав участък, ограден от двете страни с високи плетове и дълбоки канавки, и стегнатите й рамене се отпуснаха. Приведе се към предното стъкло и се взря в нощта. На светлината на фаровете се очерта някаква сянка… на пътя отпред имаше нещо. Тя намали, смени на по-ниска предавка и продължи бавно и предпазливо.

Включи на втора скорост и наближи. С ужас установи, че напряко на платното стои кола със заровени в канавката отдясно предни колела. Вътре различи отпуснат върху волана силует.

Каролайн се доближи бавно, а сърцето заблъска лудо в гърдите й. Тя натисна копчето за прозореца и го отвори. Явно човекът се нуждаеше от помощ.

Телефонът отново зазвъня.

Тя понечи да затвори, но й хрумна, че вероятно ще се наложи да повика помощ за катастрофата. Затова грабна апарата от седалката и вдигна. Ръката й се беше разтреперила.

— Ало?

— Каролайн, вкъщи ли си вече?

Гласът й беше смътно познат, но не можеше да се досети чий е. Без да отлепя очи от препятствието на пътя, тя спря колата и откопча предпазния колан.

— Още не. Защо? Кой се обажда?

— Просто ме слушай. Каквото и да правиш, в никакъв случай не спирай. Каквото и да стане, каквито и да са обстоятелствата, не спирай.

Мъжът говореше тихо и бързо.

— Прибирай се вкъщи. Право вкъщи. Чуваш ли?

Паниката в гласа по телефона отразяваше собствената й нарастваща тревожност. Тя се поколеба.

— Вкъщи? На пътя има закъсала кола. Струва ми се, че вътре има някого. Може човекът да е болен или да е пострадал. Защо да не спирам? Какво става?

— Просто послушай съвета ми, Каролайн. В никакъв случай не слизай. Не губи време — натисни газта, подмини колата и не спирай повече, независимо от обстоятелствата. Послушай ме!

Гласът беше напрегнат, настоятелен. В гърлото на Каролайн заседна буца от страх. Какво ставаше? С един поглед в огледалото за обратно виждане взе решение. Хвърли мобилния на седалката до себе си и стисна волана с две ръце. Издълженото, ниско шаси на закъсалата кола заемаше почти цялата ширина на пътя, а задните колела почти висяха във въздуха за сметка на заровената в канавката предница. Отзад нямаше много пространство, но щеше да мине. Трябваше да мине.

Тя натисна решително педала до пода. Гумите превъртяха по замръзналото платно, но все пак зацепиха и автомобилът зави наляво. Колелата от другата страна се качиха на банкета под живия плет и колата се наклони опасно. Каролайн завъртя волана надясно, колата се друсна обратно на пътя и се понесе към другия банкет. Тя отново изви волана наляво, за да изправи, след което двигателят изрева и Каролайн ускори.

Внезапно усети, че колата поднася. Завъртя бясно волана, първо в едната посока, после в другата, но колата не се подчиняваше на действията й. Настилката беше заледена, а тя караше твърде бързо. Спомни си урока при поднасяне да завърти волана в обратна посока, но не й прозвуча убедително.

В ума й проблесна име. Внезапно осъзна кой й се беше обадил. Защо пък точно той? Каролайн изрече името му на глас, макар да й беше ясно, че той вече не е в състояние да направи нищо. Очите й се стрелнаха към огледалото, към полумрака на задната седалка, където личеше единствено бялото на уплашените, ококорени очи на Наташа.

Каролайн натисна силно спирачките, но без резултат. Колата се пързулна странично, блъсна се отново в банкета, подскочи и се преобърна — веднъж, дваж, няколко пъти, докато не се вряза в плета и не спря в канавката. Натрошеното тяло на Каролайн увисна наполовина навън през отворения прозорец.

Полицаят караше по тесните пътчета и се наслаждаваше на необичайния миг спокойствие в оживлението преди Коледа. Беше постъпило анонимно обаждане, че някъде в района има излязъл от пътя автомобил, но според диспечера човекът не обяснил нищо повече. Полицаят се надяваше да се окаже просто някой идиот, зарязал колата си, след като е останала без гориво или се е повредила. Беше му дошло до гуша от обичайните за празничния сезон разправии с пияни хора, така че изоставеното край пътя возило предлагаше чудесно извинение да изчезне за известно време… може би дори до края на смяната.

В съзнанието му бавно се прокрадна подозрение, че оптимизмът му е неоправдан. Фаровете го потвърдиха. Човек не би зарязал колата си с включени фарове, а неподвижният сноп ярка бяла светлина пред полицая огряваше голите дървета край пътя. Той се приближи заслепен от силния блясък на двойните фарове. Заслони леко очи с опакото на ръката си и продължи напред внимателно — на пътя можеше да лежи нечие тяло. Спря на двайсетина метра от колата и изключи двигателя.

Начаса му стана ясно, че положението е лошо. Колата беше преобърната, с опряла в единия банкет предница. Онова, което го смрази обаче, беше звукът. Тихото мъркане на скъпия двигател огласяше притихналата околност, равен фон за непогрешимите тонове на White Christmas на Бинг Кросби. Звучната мелодия се лееше навън в ледената нощ през отворен прозорец, от който стърчеше женска глава — под толкова неестествен ъгъл, че и без да се приближава, полицаят разбра, че жената е мъртва.

Той закрачи към преобърнатата кола, за да угаси двигателя. С него спря и музиката. Пое си дъх с облекчение. В тишината това беше просто пътнотранспортно произшествие с един участник, колкото и да беше трагично. Полицаят посегна към радиостанцията.

Докато чакаше линейката с ясното съзнание, че медиците само ще потвърдят вече известното, полицаят се зае да отцепи пътя, повика екип специалисти, който да разследва произшествието, и поиска справка за колата в полицейската компютърна система, за да установи кой е собственикът. После извади мощен фенер от багажника си и го насочи последователно към платното, канавките, банкета — от колата можеше да е изпълзял още някой, който да има нужда от помощ, а на шосето бе възможно да открие причина за катастрофата. Не откри нищо. Пътят беше празен.

Усилващите се сирени разкъсаха тишината и го изпълниха с облекчение; няколко минути по-късно пристигна линейка. Фаровете й огряха самотен колоездач, който се приближаваше колебливо към тях.

Той скочи от колелото и застана на известно разстояние. Полицаят се насочи към него.

— Съжалявам, сър, налага се да се отдръпнете.

— Не се притеснявайте, господин полицай. Просто се прибирам вкъщи.

— Разбирам, но в момента не мога да ви пусна в този участък от пътя, сър. Надявам се да проявите разбиране.

— Някой пострадал ли е? Това ми прилича на колата на Каролайн Джоузеф. Тя ли е? — попита колоездачът.

— За момента не мога да ви отговоря, сър.

Мъжът надникна зад полицая, за да огледа колата по-добре.

— Това там тя ли е? Боже господи! Загинала е, така ли?

Той изгледа полицая и зяпна от ужас.

— Горкият Дейвид! Съпругът й… Ще бъде потресен.

Полицаят замълча. До пристигането на подкрепленията можеше единствено да задържи мъжа възможно най-далеч, макар че главата на жената се виждаше съвсем отчетливо дори от това разстояние.

— Нали Наташа не е била с нея? — поде колоездачът разтреперано. — Дъщеричката й? Такова сладко дете…

Полицаят поклати глава с известно облекчение.

— Не, сър. Отзад има детска седалка, но за щастие е празна. В колата няма никого другиго.

ПО-МАЛКО ЕКИПИ ЗА ИЗДИРВАНЕТО

НА ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ

Говорител на полицията потвърди, че от днес се намалява броят участници в издирването на изчезналата Наташа Джоузеф.

Инспектор Филипа Станли от Окръжната полиция в Манчестър направи следното изявление:

„Цели екипи професионалисти и доброволци претърсват района повече от две седмици. Уверени сме, че сме покрили всеки сантиметър в близост до мястото на катастрофата. Освен наземните екипи, които провериха абсолютно всички места, на които би могло да се скрие малко дете, за да се стопли, използвахме и кучета търсачи, както и хеликоптери с инфрачервени детектори. Със съжаление съм принудена да съобщя, че не открихме нищо“.

Наташа Джоузеф — или Таша, както я наричат близките й — изчезна, след като майка й катастрофира с автомобила си на Литълбарн Лейн на връщане от семейна сбирка. Каролайн Джоузеф била зад волана, а в произшествието не са участвали други превозни средства. При пристигането на полицията на мястото на инцидента от изчезналата Наташа нямало и следа. Екипът за спешна помощ е установил смъртта на госпожа Джоузеф.

Полицията ще насочи вниманието си към други следователски методи. Тя отново подканя гражданите, озовали се в близост до катастрофата, да се свържат с нея.

„Хората понякога смятат, че не знаят нищо, но ще се изненадате колко често и най-малкото парченце информация — забелязан автомобил или човек с подозрително поведение — може да се окаже от полза, особено при съпоставката с останалите сведения, които сме събрали. Когато е нужно, ползваме САРРН (Система за автоматично разпознаване на регистрационни номера), иззехме и записите от камерите за наблюдение по бензиностанциите, както и от други точки в близкия град. Въпреки това подканяме всички, които са били навън в околността във въпросната нощ, да се свържат с нас. Специалистите ни ще ви разпитат и ще ви помогнат да възстановите вечерта минута по минута; надяваме се така да намерим онова ключово, толкова важно парченце информация.“

От полицията уверяват, че макар броят на участниците във физическото претърсване на района да е намален, за разследващия екип случаят си остава с най-висок приоритет.

Дейвид Джоузеф — съпругът на Каролайн и баща на Наташа, както и преуспяващ бизнесмен от Манчестър, отправи емоционално обръщение по телевизията миналата седмица.

„Все някой трябва да знае къде е малкото ми момиченце. Бедната Таша загуби майка си и вероятно е потресена, объркана и страшно уплашена. Моля ви, помогнете ми да я намеря. Имам нужда от дъщеричката си. Загубих всичко.“

Ако имате поверителна информация по темата, обадете се на 0800 6125736 или 0161 7913785.