Дъщеря назаем

45

Беки успя да приключи с две от поверените й задачи, но имаше затруднения с третата. Наташа се бе заключила в стаята си и отказваше да говори с нея. Беки все пак я убеди да остави телефона си долу, за да е сигурна, че няма да се свърже с онези мръсници и да им издаде нещо. Щеше да се заеме с нея по-късно. Първо трябваше да докладва на Том.

Той отговори по радиостанцията начаса.

— Том… тук всичко е наред. Направих оценка на рисковете; положението не е розово. Долу има няколко възможни точки на проникване: предния и задния вход, френските прозорци в дневната и в трапезарията, както и в огромната обща кухня с хол в дъното на къщата — освен задния вход там има и стъклени врати към двора.

— Проклятие… така ще бъде трудно да ги опазим. Можем ли да вкараме екип вътре?

Беки ненавиждаше да му съобщава лоши новини. Обичаше да разрешава проблеми, не да ги създава. Обаче не й хрумваше как биха могли да направят подобно нещо.

— Вярно, че проверихме дали къщата се наблюдава, но тези типове, изглежда, знаят какво правят, така че не бих поела риска. Не разполагаме с достъп отзад — всички пътеки стигат до къщата или отстрани, или отпред. Ако е толкова важно, бихме могли да осигурим достъпа за група полицаи, но създаването на проход до двора през плътния плет и храстите през нощта ще бъде доста шумно.

— Ти какво би предложила, Беки?

— Не мисля, че Наташа е в безопасност, а според мен и самата тя го осъзнава. Ако нещата се объркат, ще обвинят нея… а знаем какво я чака в този случай. Ако се развият по план, ще очакват да се прибере — не могат да си позволят да я оставят тук. Според мен, за да я предпазим, трябва да осигурим въоръжен мобилен екип в близост. В непосредствена близост.

Том се съгласи да организира екип и да избере офицер за свръзка с нея. Тя премина към разговорите си с Дейвид Джоузеф.

— Ще се постарая да обобщя сбито. Трезорът и всички служебни помещения на „Джоузеф и син“ се намират под земята. В сградата се влиза през общ вход. Кодът за него е известен на доста хора, но той води само до фоайето. За достъп до „Джоузеф и син“ се ползва цифров код, който обаче е с програмиран часовник и не действа извън работно време.

— Сигурен ли е в това, Беки?

— Така твърди — ще трябва да потърсим потвърждение от хората, които са го монтирали. Нататък: за всеки от сейфовете има два ключа — клиентът задържа единия, другият остава в „Джоузеф и син“. За отварянето на сейфа са нужни и двата ключа. Служебните ключове се държат в помещение, защитено с биометрична ключалка, която се отваря единствено с отпечатъците на четирима души. Разбира се, Дейвид е един от тях. Общата зала на трезора също е с биометрична ключалка. Това е.

Беки се надяваше да не пропуска нещо. Дейвид Джоузеф не спираше да я уверява, че взломът бил невъзможен; крачеше из стаята с ръце в джобовете и непрекъснато повтаряше, че никой не можел да влезе.

— А съдържанието на сейфовете? Знае ли какво има в тях? — попита Том.

— Твърди, че няма представа. Клиентът вади чекмеджето от сейфа и го отнася в самостоятелна стаичка, където слага в него каквото е решил. Има и обикновени сейфове без чекмеджета, в няколко по-големи размера. Според Дейвид взлом на сляпо би завършил с пълен провал. В повечето сейфове имало лични документи, завещания, нотариални актове… дори любовни писма. Дейвид обаче настоява, че съдържанието им няма значение, тъй като никой не можел да влезе. Той лично бил сигурен, че планът на престъпниците — какъвто и да е той — изобщо не засяга трезора.

— Долавям едно „но“ в тона ти, Беки. Какво те тревожи?

Беки осъзнаваше колко смело беше предположението й; Том обаче щеше да я разбере дори да се окажеше, че се заблуждава.

— Не му вярвам, Том. Знае, че целта е трезорът… но се опитва да скрие от нас, че знае.

Том прецени, че няма какво да сподели с Ема от разговора си с Беки. Категорично трябваше да й спести новината, че домът й е уязвим. На път към дневната обаче реши да й зададе един неотложен въпрос; колкото и упорито да се опитваше да забрави думите на Джак, те все така се въртяха в ума му. Непоносимото ми съществуване.

— Добре ли си? — попита го тя, когато се върна в стаята.

— Да, но се налага да те попитам нещо. Имаш ли нещо против да обсъдя с професионалист последното писмо от Джак? Искам да опитам да вникна в мислите му от времето, по което го е написал.

Ема се отпусна назад и облегна глава на канапето.

— Постъпи както искаш, Том. С психиатър ли ще се срещнеш?

— Не… с криминален лингвист. Криминалните лингвисти се занимават с употребата на езика — анализират думите и структурата на изречението, за да разберат скрития смисъл.

Ема повдигна рамене.

— Ти решаваш. Но всичко това е по-скоро с академична цел — той така или иначе е мъртъв.

Беше права, разбира се. Том обаче беше научил и други неща около брат си и все още се затрудняваше да си ги обясни.

— Благодаря ти, Ема. Оценявам жеста. Нека те зарадвам: Беки почти е приключила в дома ви. Остава й само да поговори с Наташа, след което ще можем да те върнем при тях. Как върви със списъка?

— Не знам дали нещо ще ви свърши работа. Таша ми разказа за различните задачи, които получавала, както и за наказанията, които й налагали. Не съм сигурна, че е от полза, Том, но няма да се отказвам, докато Беки не приключи. Ще се постарая да се сетя за още нещо.

— Добре — кимна той. — Аз трябва да говоря с няколко души. Ще бъда в кабинета си, но ще те известя веднага, ако пристигнат новини. Как ти звучи?

Ема кимна отнесено с глава. Беше убеден, че би предпочела да остане сама.

„Кабинетът“ му всъщност представляваше обширно помещение до антрето в предната част на къщата. Имаше малка камина и беше учудващо уютно дори посред зима. Той седна с писмата в ръка, отново ги измери с очи, след което ги остави в края на бюрото.

Искаше му се да се чуе отново с Беки, но му беше ясно, че тя ще го потърси, щом има новини. Погледна часовника си и измърмори:

— Мамка му.

Нямаше как да си спести това. Придърпа писмата обратно пред себе си и взе телефона. Докато набираше, се изправи и се насочи към прозореца. Зарея очи в тъмната, враждебна нощ. Лекият ръмеж образуваше жълт ореол около уличните лампи, а мокрите тротоари лъщяха. Беше изключено Джак да не е осъзнал, че независимо колко отчаяно изглежда положението, винаги има надежда нещата да се прояснят на следващия ден, нали така?

Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Клара? Обажда се Том Дъглас. Би ли ми направила една услуга? — попита Том.

Обясни за прощалното писмо на Джак. Клара предложи той да снима писмото с телефона си, за да й го прати най-бързо.

— Имаш ли и други образци на почерка му? Нещо, с което да го сравня? — попита тя.

— Да, колкото и да ми е тъжно: писмото, с което слага край на дългата си връзка с годеницата си. Достатъчно ли е?

— Идеално. Ще ти дам първоначален отговор доста бързо — рече Клара. — Ще бъде повърхностен — само първи впечатления. За съжаление се налага анализът в дълбочина да почака.

— И един пръв прочит ще е много ценен. Ако е нужно още нещо, ще си платя за услугите ти, разбира се.

— За това ще мислим после. Прати ми ги веднага. Ще ги прегледам и ще ти звънна.

Том й благодари, затвори и изглади гънките на листа с ръба на дланта си. После направи по една снимка на всяко писмо. Изпрати ги и мигом усети, че напрежението в раменете му поотслабна.

Отново погледна часовника. Времето сякаш беше спряло. Том влезе в кухнята и си направи нова чаша кафе. Хрумна му, че е редно да предложи нещо за ядене на Ема, и си даде сметка, че самият той не е хапвал нищо от часове. Предишната вечер се прибра твърде късно, а и копнееше за топлата прегръдка на Лио.

— По дяволите — възкликна той, щом осъзна гузно, че не се е чувал с Лио, откакто я бе оставил посред нощ. Взе в ръка личния си телефон.

— Здравей. Извинявай, че не се обадих, но положението е доста напечено.

— Къде си в момента? Вкъщи ли си?

Той замълча в колебание какво да отвърне.

— Толкова ли е труден този въпрос, Том?

— Извинявай, Лио. Вкъщи съм, да, само че няма да може да се видим тази вечер. В момента не мога да ти обясня. Малко е сложно… ще ти разкажа, щом всичко приключи.

Служебният му телефон звънна.

— Проклятие. Съжалявам, наистина, но се налага да затворя — звънят ми на другия телефон.

Понечи да й каже, че я обича и че ще й се обади на следващия ден, но тя вече беше затворила.

Той повдигна рамене и вдигна служебния.

— Доста си бърза, Клара. Очаквах да отнеме няколко часа.

— За подробен анализ наистина е нужно толкова. Писмата обаче са кратки, а и някои детайли личат от пръв поглед. Готова съм с петминутния анализ. Готов ли си да го чуеш?

— Давай — рече Том и едва не се разкая, че се е захванал с това.

— На първо място, искам да кажа, че макар от професионална гледна точка да ми беше интересно да прочета писмата, те вероятно са били наистина покъртителни за теб.

— Напълно си права.

— Правилно ли подозирам, че е загинал непосредствено след изпращането на второто писмо?

— Изпратил го е в деня преди смъртта си. Именно затова Ема беше толкова разстроена. Смята, че е трябвало да направи нещо.

— Е, предай на Ема от мен да не се тормози толкова. Много бих се учудила, ако това действително е прощално писмо на самоубиец, Том.

Той повдигна вежди. Какво искаше да каже, за бога? На него му се беше сторило съвсем очевидно.

— И двамата знаем, че има два типа самоубийци — такива, които наистина искат да умрат, и такива, за които опитът за самоубийство е вик за помощ, който впоследствие се е объркал. Брат ти е загинал при катастрофа, нали?

— Точно така. От лодката не беше останало нищо, беше се пръснала на парчета.

— Това не звучи като провален опит да потърсиш помощ — не е като да се нагълташ с хапчета с надеждата, че някой ще те намери навреме. Ако е организирал инцидента нарочно, значи е бил решен да умре.

— Да, и аз бих предположил така — потвърди Том; още не разбираше накъде бие тя.

— Е, това засилва още повече подозренията ми, че не става дума за прощално писмо.

Той слушаше с цялото си внимание.

— По какво съдиш?

— По принцип хората, които са категорично решени да отнемат собствения си живот, обикновено престават да се интересуват от заобикалящия ги свят. Изолират се психологически от околните. Взели са решението си и според тях самите смъртта е единственият изход. Съзнанието за болката, която самоубийството би причинило на другите, не е типично за човек, решил твърдо да се самоубие. То е характерно за човек, който все още не се е затворил толкова в себе си. А Джак изразява тревога за Ема, за близките си…

Том замълча. Това беше добра новина, нали така? Защо тогава не го радваше?

— Сигурна си в това, така ли?

— И у мен остава впечатлението, че Джак определено се е канил да предприеме нещо; не смятам обаче, че когато е писал писмото — което е и ключовият ми довод — намерението му е било да се самоубие. Разбира се, възможно е нещата да са се променили — не е изключено на следващия ден за миг да е загубил здравия си разум. Истинските самоубийци обаче, за разлика от хората, които се надяват някой да им попречи навреме, обикновено се самоубиват непосредствено след написването на писмото. Замисълът е то да бъде открито след смъртта им, защото категорично не искат някой да им попречи.

— Благодаря ти, Клара — рече Том тихо. — Задължен съм ти.

— Още нещо, преди да приключим: другото писмо — с което слага край на връзката си с Ема, — може и да е написано от ръката на Джак, но съм почти сигурна, че авторът не е той.

Потънал в мислите си — в ума му бяха нахлули резките, ярки картини на сетните мигове на Джак — Том успя да чуе само последните й думи.

— Извинявай… какво каза? — попита той.

— Подозирам, че авторът е жена. Може би онази, новопоявилата се, която споменава, му е казала какво да напише. Така или иначе, сигурна съм, че това не са собствените му думи.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— На първо място, пълно е с лични местоимения и социални препратки. Обаче има и други признаци — жените имат навика да поднасят информация с помощта на отрицателни форми, например „не мисля, че“, или „Бъдещето ни обаче не е като двойка“. Избягват категоричността — в смисъл че ползват по-мек изказ, за да смекчат информацията — „може би“, „съжалявам, че“… Освен това се позовават по-често на познавателните и емоционалните процеси: мислене, чувстване, надежди. С удоволствие бих приготвила подробен разбор, ако искаш, но по-късно.

— Не, Клара… няма проблем, наистина. Първо трябва да обмисля всичко това.

Той й благодари за светкавичния отговор и затвори. Мислите му обаче не се откъсваха от писмото, което Ема бе приела за прощално.

Той лично беше твърдо убеден, че смъртта на Джак е инцидент, но предвид всичко, което бе научил и предполагаше за брат си, му се налагаше да приеме вероятността Джак да беше станал жертва на убийство.