Дъщеря назаем

18

След като забременя, Ема предпочете да не разбира дали носи момче или момиче, затова боядиса стаята на Оли в светлосиво-зелено и купи прекрасен шаблон на голямо дърво, което изрисува в бяло на една от стените. Беше се получила топла, уютна стая и мисълта, че трябва да я напусне и да се върне в хладната атмосфера долу, я изпълваше с неохота.

Столът до прозореца беше истинска прелест и тя прекарваше доста време на него с Оли — показваше му птиците и дърветата, а от време на време — и някой самолет. Любимото й място обаче беше фотьойлът с подложка за краката, който купи за нощните му хранения. Беше изключително удобен и често се случваше, след като го нахрани, да се завие с нещо и просто да заспи в него.

Да се крие тук обаче беше нелепо.

— Хайде, малчо, готови сме.

Тя нахлузи и втория чорап на Оли и се вгледа в него за миг. Синът й все още имаше лека температура и изглеждаше раздразнителен и тревожен. Ема трябваше да намери начин да възстанови поне донякъде нормалната обстановка — заради него.

Тя го вдигна с въздишка и тръгна надолу, като упражняваше наум тона си и начините да не предизвиква Наташа.

— Добре… мисля да опека кекс. Искаш ли да ми помогнеш? — рече весело с отварянето на вратата и се усмихна на Оли: — Ще помогнеш ли на мен и на сестра си да направим кекс, Оли?

Тя пое към масата, очаквайки да завари на нея Наташа, заета със закуската. После погледна през рамо към другия край на помещението.

Закова се на място и се обърна. Кухнята беше празна.

Наташа беше изчезнала.

— О, боже, къде е? — прошепна си Ема, като се опитваше да прикрие тревогата си от Оли, подпрян на хълбока й, докато обикаляше стаите долу.

— Трябва да е горе. Явно се е качила, докато те обличах, Оли.

Понечи да се втурне нагоре, но разнасянето на единайсеткилограмовия Оли си каза думата.

Тя отвори вратата на стаята на Наташа и се провикна:

— Таша! Тук ли си, миличка?

Никакъв отговор. Предвид държанието на момичето обаче, това не значеше нищо, затова трябваше да провери. Заснова из стаите на горния етаж — провери дори личната им баня с Дейвид, както и стаичката гардероб. Нито следа от нея.

— Къде си, Наташа… — прошепна Ема.

Втурна се надолу по стълбите, забързана колкото беше възможно, без да излага Оли на риск.

Провери и местата, на които не се беше сетила да надникне долу — гардероба, дори килера под стълбите. Наташа обаче я нямаше. Изобщо не беше в къщата.

— Мамка му — пророни Ема и погледна Оли смутено.

Синът й обаче беше твърде стъписан от трескавото обикаляне, за да чуе думите й. Бедното детенце.

Втурна се в кухнята и надникна в градината. С изключение на боклука от строителите, беше празна. Тя стисна дръжката на задната врата, вкара количката от верандата в кухнята и тикна Оли в нея.

— Трябва да идем да я потърсим, миличък. Нали?

– ’Ли — усмихна се Оли.

Не разбираше какво става, но усещаше, че има някакво вълнение.

Ема го остави в количката и излезе на задната веранда за червеното си поларено яке. Не го откри.

— Къде се е дянал, да го вземат мътните! — ядоса се тя.

После грабна оцапания с петна от боя и покрит с дупки тъмносив полар, с който Дейвид работеше по двора. Взе едно одеяло за Оли, нахлузи чифт ботуши, върна се в кухнята и уви завивката около сина си.

— Така ще ти е топло, сладурче. Няма да се бавим много.

Ритна вратата с лявата си пета, прекара количката през верандата и я смъкна по стълбите в двора.

Препусна с всички сили по пътеката отстрани на къщата, покрай гъстия жив плет, който следваше тесния път в полята от другата страна. Бяха преполовили пътеката, когато от другата страна на плета долетя глас. Ема чу четири думи.

— Не съм виновна аз.

Тя спря и се заслуша. Беше гласът на Таша. Тя отчаяно искаше да чуе остатъка от разговора, но Оли също беше чул.

— Ей, ей, Таса! — провикна се той с пълната сила на малкото си гърло.

Разговорът секна. Ема се затича решена да разбере кой, по дяволите, е с Таша. Търчеше по пътеката, а Оли подскачаше нагоре-надолу в количката. Щом стигна страничната порта обаче, Наташа изникна пред очите й. Беше с полара, със зачервено лице и блеснали очи… Ема обаче не успя да прецени дали от яд, или от събралите се вътре сълзи.

— С кого говореше, Наташа? — попита тя, като се постара да звучи възможно най-равно.

— Какво? — тросна се Наташа грубо, като отбягваше погледа й. — Май ти се причува.

Ема остави Оли в количката и се насочи към нея с намерението да я подмине и да провери лично. Наташа обаче се облегна на портата и опря нехайно лакти отгоре й.

— Дръпни се — нареди Ема.

Наташа стисна здраво уста и поклати глава.

— Дръпни се, Наташа! — повтори Ема.

Момичето я изгледа предизвикателно.

Ема избута Оли встрани така, че да го вижда, и се затича по пътеката пред къщата, по алеята, през портата, без да изпуска сина си от очи. Изскочи на улицата, но тя беше празна. Нямаше никого.

Зад нея се разнесе безрадостен смях.

— Хайде, Оли — каза Наташа, хвана количката и я обърна към къщата. — Да се прибираме.

— Остави го! — разкрещя се Ема. — Не го докосвай!

На мига се закова на място. Откъде беше дошло това? Не знаеше, а и не я интересуваше. Просто внезапно установи, че не иска да оставя Наташа насаме със сина си.