Дъщеря назаем

26

Дори в удобния фотьойл в стаята на Оли Ема не успя да се успокои. Тя извади телефона измежду гънките на одеялото, което държеше; беше подходящо скривалище в случай че някой все пак реши да влезе при нея. На екрана нямаше нищо. Утеши се, че от последната й проверка бяха изминали само около десет секунди.

Вторачи се в празното креватче на сина си. По това време щеше да е приготвила шишето му, той щеше да е притиснал топлото си телце, вперил големите си очи в нея, в плен на първите прояви на сънливост. Кой ли го гледаше? Нямаше откъде да знаят, че ненавижда ябълки, но обича круши, нали? Дали не му беше студено? Дейвид беше ли му сложил палтенцето, преди Таша да го изведе?

Ръката й механично вадеше телефона изпод одеялото на всеки няколко секунди, после го прибираше. Ето, пак се появи… но този път екранът светна. Сърцето на Ема подскочи в гърдите й.

На около осемстотин метра от къщата по пътя към Уилоу Фарм има малка горичка. Излез от къщи и ела там, когато успееш. Препоръчвам фенер. Ще изчакам колкото е нужно. Къщата се подслушва. Внимавай с приказките. Том.

Слава богу.

И слава богу, че беше проявила на пръв поглед нелепата предпазливост да говори с Том от банята.

Как обаче да се измъкне от къщата? Ясно й беше, че Наташа ще се намеси, най-вероятно Дейвид също. Трябваше да прояви истинска твърдост. Мисълта, че някой слуша всяка нейна дума, всеки дъх, я ужаси. Дори да убедеше съпруга си и доведената си дъщеря, щяха ли да повярват онези, които слушат? Но трябваше да го направи — за Оли. Трябваше да намери начин.

Ема изключи телефона и го зарови на дъното на кутията за играчки на Оли, като избягваше да се заглежда в любимите му сред тях.

Подпря се на страничната преграда на креватчето, изправи се и си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Хайде. Време е за действие.

Слезе целеустремено долу и свали палтото от закачалката в гардероба.

Решителността й отслабна, щом отвори вратата на кухнята. Дейвид стоеше на колене до стола на Наташа.

— Наташа, моля те, миличка. Кажи ни къде е Оли. Обещавам ти, че няма да пострадаш. Обичам те, Таша… винаги съм те обичал. Веднъж изгубих малкото си момиченце и сякаш някой ми изтръгна сърцето. Моля те, не позволявай отново да те загубя заедно с Оли. Моля те, миличка.

За миг Ема съзря нещо на лицето на Наташа… Следа от колебание — само за миг. Тя се изкуши да иде при Дейвид и да се включи в молбите, но знаеше, че няма да постигнат успех. Наташа не я броеше за нищо, така че можеше да избере единствено ролята на лошото ченге.

— Губиш си времето, Дейвид. Тя е малка безсърдечна овца.

Приближи се до масата и се наведе напред, сложи ръце върху гладката повърхност и навря лицето си в това на Наташа.

— Малкото ти братче те обожава, много добре го знаеш. Викаше името ти непрекъснато. „Ей, ей, Таса.“ Помниш ли? Хващаше те с малките си ръчички за крака и те целуваше, преди да си легне. Със сладките си бебешки целувки. Щеше да те обикне, ако му беше позволила… а ти му се отплащаш с това. Как според теб се чувства в момента, с човек, който не го познава? Когато няма кой да го прегърне и да се засмее на номерата му? Ако заплаче обаче, няма да е само за мама и за татко, нали се сещаш? Не, вече не. Ще плаче и за теб, „Таса“ — за човека, който го предаде. И ти ще му липсваш.

Ема зърна бегло отражение на собствените си чувства в очите на Наташа и се поколеба — трябваше ли да продължи с натиска, или да й остави време за размисъл? Том обаче я чакаше. Щеше да продължи с Наташа по-късно.

— Излизам — обяви тя и пъхна ръце в ръкавите на палтото.

Два чифта очи се стрелнаха изненадано към нея. Наташа скочи на крака и пъргаво прокара ръце по тялото й.

„Да я вземат мътните, претърсва ме. При това знае как.“

Слава богу, че остави телефона горе. Сърцето й заблъска диво при мисълта до какви беди щеше да доведе това.

— Не излизай — рече Дейвид.

Все още на колене, той имаше окаян вид.

— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да поговорим за това.

— Не, Дейвид. Тя отказва да ни изслуша. В душата й няма чувства. Освен това откъде да знаем, че говори истината? Откъде да знаем, че някой действително е отвлякъл Оли? Откъде да знаем, че не му е сторила нещо, когато го е извела на разходка, и че всичко това не е някаква измислица, за да ни отвлече вниманието? Излизам да го потърся.

Тя впи очи в Наташа.

— Направи ли му нещо, Наташа? Да не си го оставила някъде навън? Направи ли нещо на малкото си братче?

Наташа отклони очи и пророни тихо:

— Не бих го наранила. Не бих наранила Оли. Невредим е. Ще си го получите обратно… просто правете каквото ви кажем. Не е навън. Кълна се.

Гласът й потрепери на последната дума.

„Боже, ще се разплаче.“

Дейвид на мига се завтече към дъщеря си и понечи да я прегърне. И развали магията. Тя го блъсна встрани и лицето й отново се вкамени.

— Трябва да останеш вътре, Ема — нареди тя. — Няма да им хареса, ако излезеш.

— Жалко — отсече Ема.

Дейвид клатеше глава, сякаш я молеше да не излиза.

— Не вярвам, че синът ми е отвлечен. Мисля, че си сама, Таша. Затова отивам да проверя. Ще опитам да намеря детето си. Трябваше да го направя много по-рано.

Нещо прошумоля в храстите; Том се досети, че някой се задава по покритата с шума пътека. Горичката беше малка — всъщност просто групичка от няколко дървета — но все пак осигуряваше някакво прикритие откъм пътя. Беки обаче имаше право. Времето беше ужасно. Той духна в шепи и съжали, че не си е взел ръкавици.

Покри фенерчето почти плътно с пръсти, насочи приглушения му лъч към пътеката и не след дълго тя се появи.

Искаше му се да каже, че почти не се е променила — а и преди седмица първите му думи навярно щяха да бъдат именно тези — но днес не беше така. Лицето й беше съвсем безцветно, с изключение на синкавите петна под очите, а опънатата в опашка коса й придаваше сковано, изсечено изражение, което поглъщаше меките черти от спомените му.

Тя се втурна към него, той я прегърна и я притисна до себе си. Ръцете й се сключиха зад гърба му като стоманени щипци, сякаш ако го стиснеше достатъчно силно, щеше да облекчи болката си. Мъката след загубата на Джак не му беше позволила да осъзнае колко му бе липсвала Ема. Тя му беше помогнала да се сближи с брат си; никога нямаше да може да й се отблагодари напълно за това.

— Искрено съжалявам, Ема. Сигурно преживяваш същински ад, но ще направим всичко по силите си, за да върнем Оли — пророни той до ухото й.

Ема го оттласна леко от себе си и погледна с тревога през рамо към мрака отвъд светлината на фенера.

— Мислиш ли, че може да са ме проследили?

— Не. Огледахме много щателно наоколо. Никой не наблюдава къщата. А и да имаше някого, щяха да следят изходите на тесните пътища, които минават покрай къщата. В момента Беки е при Дейвид и Наташа; ще им съобщи някакви измислени новини около момчето във влака, за да ги задържи в къщата, а ако нещо се обърка, ще се обади. Не се притеснявай.

Ема облещи очи.

— Беки знае? Ами ако имат доносник в полицията?

Том улови полека ръцете й и се взря в тревожните й очи.

— Всичко е наред. Имаме си процедура. Почти всички отвличания започват с предупреждението „Не намесвайте полицията“, но ние знаем как точно да подходим. В момента само четирима души са в течение — аз, моята началничка, Беки и човекът, който дойде да провери за подслушвателни устройства по-рано. Ще съберем екип, но преди да разберем с какво точно си имаме работа, няма да разгласяваме случая и ще информираме само когото трябва.

Ема кимна и отново се отпусна на широкия гръден кош на Том, като обви ръце около тялото му. Потреперваше леко; Том не можа да прецени дали се дължеше на студа или на страха, но я стисна в прегръдките си с желанието да й предаде част от своите сили.

Тя отново се отдели от него, очевидно неспособна да стои на едно място. Студът прониза гърдите му на мястото, на което се беше облегнала, затова той се уви по-плътно в палтото си.

— Разкажи ми всичко, което стана.

— Повечето сигурно вече ти е известно. Предполагам, че си уведомен за появата на Наташа? От самото си пристигане се държи изключително дръпнато. Отказа да ни каже къде е живяла, как се е върнала, дали някой й е навредил. Очевидно вини Дейвид, че не е бил с тях в онази нощ. Имам чувството, че иска да му причини страдание — сякаш не се наказва достатъчно и сам.

— Загатвала ли е изобщо какво става?

Ема поклати глава.

— Казва, че трябва да направим нещо и скоро ще ни съобщят какво точно. А после щели да ни върнат Оли.

Тя изхлипа между думите.

— Тя е просто дете, Том. Как е възможно това?

Сърце не му даваше да й разкрие с колко много млади престъпници му се налагаше да се сблъсква непрекъснато — повечето не по-безвредни от възрастните си събратя. Така или иначе, тя не очакваше отговор. Имаше нужда да говори, да потърси някакво облекчение, като сподели страховете си.

— Дейвид й се моли. Не иска да крещи и да вика, защото смята, че е страдала. Обаче ми се струва, че аз успях да я докосна. Оли просто я обожава; тя се опита да не го допуска до себе си, но той е чудесно дете и няколко пъти забелязах, че лицето й омеква, докато той се опитваше да привлече вниманието й. Дано това да я пречупи… бога ми, все трябва да има някакъв начин.

Том кимна.

— Слушай, Ема, нямаме представа как ще се развият следващите няколко часа или дни, но според мен трябва да отведем всички ви на безопасно място и да преговаряме за завръщането на Оли невредим.

Ема го стисна за ръката.

— Не, Том. Не! Знам, че като ти казах, наруших правилата им, осъзнавам и какъв риск поемам с това. Но трябва да ги заблудим, че изпълняваме точно указанията им. Така иска да постъпим Дейвид — да се съгласяваме с всичко и просто да приключим с това.

— Добре, но не бива да забравяш, че къщата се подслушва — кухнята, дневната и спалнята ви, така че ако в даден момент решиш да споделиш с Дейвид, че си се свързала с мен, постарай се никой да не те чуе.

Тя кимна и пусна ръката му.

— А как мислите да върнете Оли? Все още не са поискали пари. Колко време мислят да чакат?

Едва ли сега беше подходящият момент да й съобщи, че похитителите вероятно няма да поискат пари. Само щеше да я уплаши още повече.

— Имаме някои предположения и се каним да ги проверим — изключително внимателно. Само че в случая не говорим за банда случайни похитители, така че трябва да проявим предпазливост. Опитваме се да издирим момчето, което Наташа е разпознала във влака. Ако е част от същата банда, може да ни доведе до нещо.

— С какво мога да помогна аз? Да се опитам ли да събера някакви пари?

— Не мисли за парите. Остави това на мен. Забрави за тях и се съсредоточи върху това да изкопчиш нещо от Наташа, каквото и да било. И най-малкото парченце информация, което успееш да измъкнеш, може да се окаже полезно. Казвай ми всичко — независимо колко банално ти звучи. Междувременно давай вид, че спазваш нарежданията им.

Том я хвана за раменете и се взря в мокрото й от сълзи лице.

— Справяш се чудесно, Ема. Продължавай да предизвикваш съвестта на Наташа. Може и да постигнеш пробив.

Тя кимна, наведе се напред за една последна прегръдка и прошепна „Благодаря“ в ухото му. После се обърна, за да си тръгне, но се преви напред, сякаш болката, която разкъсваше тялото й, й пречеше да стои изправена.

— Ема — обади се Том нежно. — Много съжалявам за начина, по който се отнесе Джак с теб. Така и не успях да разбера решението му и все се надявах, че ще имам време да го принудя да ми обясни станалото. Не очаквах проклетият глупак да умре по този начин. Ти знаеш ли причината изобщо?

Ема изправи тяло, но не се обърна.

— За раздялата му с мен или за смъртта му?

Том повдигна вежди. Какво имаше предвид — за смъртта му? Без да дочака отговора му, тя се обърна частично към него, като избягваше погледа му.

— Знаеш ли, че ме заряза по имейл? Каза ли ти го? Не… обзалагам се, че не е. Ако си спомняш, бяхме наели една къща в Хърватия за година. Джак се беше прибрал в Англия, за да поработи над един от проектите, които поемаше частно, след като продаде бизнеса си. Именно тогава се запознал с Мелиса — жената, заради която ме изостави. И така — едно кратко писмо и… сбогом.

— По дяволите. Що за наглост! Не очаквах да постъпи така. Двамата изглеждахте много близки.

— Така беше. Имаше проблеми — появяват се при всяка двойка след десетата година. Само че всичко можеше да се разреши с малко компромиси и от двете страни. Изобщо не очаквах подобно нещо.

— Чухте ли се след това?

— О, да.

Ема вдигна глава и зарея поглед отвъд него, сякаш някъде в далечината съзираше нещо, видно само за нея.

— Чухме се още веднъж — в деня преди смъртта му. И сякаш го загубих два пъти.

Този път тя замълча по-дълго и Том някак предусети, че от следващите й думи ще го заболи. Тя завъртя глава, докато погледите им не се срещнаха.

— Том… Причината да не мога да понеса срещата с теб от тогава насам… причината да те избягвам толкова време беше, че нямаше как да се видим, без да ти кажа. Сега обаче мисля, че съм длъжна да го направя. Джак ми писа в деня преди смъртта си, за да се сбогува с мен. Съжалявам, но истината е, че смъртта му не е била инцидент. Била е самоубийство.