Дъщеря назаем

15

Към края на деня Том имаше световъртеж. На него се беше паднала неприятната, но нужна задача да присъства на аутопсията. Изобщо не се учуди, когато патологът откри следи от сексуални травми, но не и семенна течност. За съжаление състоянието на тялото не позволяваше да се установи дали сексуалният акт се е състоял около времето на смъртта или в предходните дни. В близкия тунел имаше доста използвани презервативи, но не се знаеше дали някой от тях е свързан със смъртта на момичето.

А неговата самоличност още не беше установена. Списъкът с кандидати нарастваше след сутрешния новинарски бюлетин на Филипа. Изглежда обаче Беки щеше да излезе права, че причината за смъртта е била хипотермията.

— По принцип трудно можем да посочим хипотермията като категорична причина за смъртта — обясни патологът. — Обаче изключих почти всичко останало. Не можем да сме сигурни преди токсикологичните резултати, разбира се. Фактът, че аноракът й беше захвърлен встрани, а нощницата й беше разкъсана, подкрепя тази хипотеза. Бих допуснал, че става дума за парадоксално събличане — доста често явление в случаите на смърт от хипотермия.

Обяснението на патолога не прозвуча съвсем убедително на Том. Беше се сблъсквал с този странен ефект от хипотермията и преди — жертвата има усещането, че гори, и сваля дрехите си; обаче имаше и друга, не по-неправдоподобна хипотеза.

— А не можем ли да предположим също, че са я упоили, изнасилили са я, разкъсали са дрехите й и са я зарязали да умре? Което в крайна сметка е станало благодарение на студа? — попита той.

— Възможно е, да, но нека изчакаме и да не вземаме окончателно решение, преди да видим токсикологичните резултати. Може да си е инжектирала кетамина сама. Все още нямаме отговор на този въпрос.

За щастие в Англия самоубийството сред деца на тази възраст беше изключителна рядкост, но все пак не можеха да изключат тази хипотеза изцяло. Доколкото можеха да преценят, момичето явно беше напуснало дома си без никакви пари и дрехи, което загатваше, че или някой го беше измъкнал направо от леглото — може би насила — или беше избягало по собствена воля посред нощ.

Беки беше влязла във връзка с отдела за сексуална експлоатация на деца, за да провери имат ли информация, която биха могли да отнесат към момичето; Том обаче не можеше да се отърси от усещането, че някой умишлено го беше облякъл в бялата нощница. Трудно му бе да повярва, че само би избрало нещо толкова старомодно.

Тъкмо се канеше да затвори папките и да изключи компютъра, когато Беки изникна на отворената врата.

— Имаш ли време за бърз преговор? — попита тя, влезе и седна в очакване на отговора му. — Наташа Джоузеф… не казва нищо, а и отношението й към полицията не е добро. Въпреки това за миг се обнадеждих, че може и да установим връзка с нея. Само за миг обаче. Нямаме представа къде е била, нито как се е прибрала.

— Какви са предположенията ви? — попита Том.

— В момента не можем да изкопчим нищо от нея, затова мисля, че трябва да се върнем на катастрофата.

Той кимна.

— Съгласен. Продължавай.

— Добре… Прегледах докладите няколко пъти. Изглежда Каролайн Джоузеф е насочила колата към другата половина на пътя. Няма следи от спирачки до момента, в който се е върнала от банкета обратно на пътя. Защо й е да завива към другото платно?

— Сещам се само за две причини — рече Том. — Или се е опитала да избегне нещо — например животно на пътя, или е проявила невнимание. Знаем, че някой е позвънил на мобилния й секунди преди катастрофата, тоест не е изключено да е загубила концентрация. За съжаление обаждането е от нерегистриран номер, така че не знаем с кого е говорила. Каквото и да се е случило обаче, колата в крайна сметка се е преобърнала.

Беки кимна.

— От самото начало всички приели, че Наташа е слязла от колата и е избягала, уплашена от случилото се. Мислели, че сигурно лежи мъртва в някоя канавка, паднала е в шахта, пропълзяла е в изоставена барака, нещо подобно… Позицията им била, че са претърсили абсолютно всички възможни места, само че е невъзможно дадена площ да се покрие сто процента. Сега вече знаем, че в крайна сметка не се е озовала в канавката, затова сме длъжни да приемем, че някой я е прибрал. Може някой, който е искал дете — а тя, изглежда, е била прекрасно момиченце — да я е намерил и да я е задържал за себе си. Трябвало е да я скрият — няма никакво съмнение, че са знаели коя е предвид отзвука в медиите.

— А ако е била отвлечена от мястото на злополуката? — попита Том.

Беки се облегна назад, опъна един кичур тъмна коса през лицето си и го усука около пръста си. За миг Том реши, че ще го пъхне в уста, както правеше дъщеря му Люси, когато се замислеше. Беки явно долови развеселения му поглед, защото пусна кичура и отново се приведе напред.

— Знам ли… Но ми се струва изключително малко вероятно някой, който иска дете толкова много, просто да се озове точно на този път точно в този момент. Цялата ситуация е доста необичайна. Чудя се и за още нещо — дали Наташа не е станала свидетел на нещо, което се е случило. Може някой пиян да е причинил катастрофата, да се е уплашил, че детето може да даде показания, и да е решил, че е най-добре да го вземе със себе си. Подобен план би могъл да прозвучи логично на солидно подпийнал човек.

— В момента това е напълно възможно, както и всяка друга хипотеза. Какво мислиш по въпроса защо се е завърнала точно сега?

— Може би като малка не е можела да си спомни къде живее. Може би нещо й е напомнило, върнало е спомените за дома й. Може би е хванала автостоп, макар че мястото е уединено — надали е имало кой знае какво движение.

— Или пък похитителят я е върнал — просто е престанал да я намира за привлекателна.

— Възможно е. Звучи доста правдоподобно, предвид че отхвърля семейството си. Ако беше решила да се върне сама, защо е толкова враждебна?

— Заради чувството, че мястото й не е там? За тях тя е непозната, те за нея — също. Може би не ги отхвърля. Може би се страхува, че те ще отхвърлят нея. Единственият човек, който може да ни разясни това, е Наташа. А тя не казва нищо.

Когато пристигна у дома, Том не завари колата на Лио край къщата, но си каза, че надали ще закъснее много. Втора вечер по ред не му се готвеше, затова тя прие да купи от единствената храна за вкъщи, която той обичаше. Панирани хапки риба с пържени картофи.

Около двайсет минути след като пристигна, чу външната врата да се хлопва. Пое към антрето, където Лио тъкмо сваляше палтото си.

— Проклет дъжд — измърмори тя и окачи мократа дреха на закачалката.

После се обърна, озари Том с ослепителна усмивка и вдигна пред себе си бялата торбичка, от която се надигаше пара.

Той я притисна до себе си. Едната й ръка се плъзна нагоре, покрай раменете, спря на тила и притегли устата му до нейната. Том усещаше всеки долепен до тялото му сантиметър от нея. Тъкмо реши да измести храната в долния край на списъка с приоритетите си, когато тя се отдръпна леко и го гризна нежно по долната устна.

— Първо вечерята. Хайде. Няма нищо по-гадно от изстинали, спарени пържени картофи.

Том простена.

— Безсърдечна жена си, Лио Харис.

Тя повдигна вежди и го изгледа, без да каже нищо. Той взе торбата с рибата и картофите и тръгна към кухнята.

Не е зле, помисли си, докато поглъщаше лакомо парче хрупкава панирана треска, въпреки че за него истинският й вкус си оставаше онзи от времето, когато всичко се пържеше в лой. Един от спомените от детството му. В съзнанието му изскочи образа на Джак. Рибата с картофки беше любимото му ястие, единственото, което със сигурност можеше да го изкара от стаята му.

— На километри оттук си, Том. За работата ли се тревожиш? — попита Лио.

Том се усмихна.

— Не, заради храната е — пържената риба с картофки ме кара да си спомня много мигове от детството ни с Джак. Това беше единствената храна, която ни позволяваха да ядем от скута си, докато гледахме „Седморката на Блейк“ по телевизията. И двамата бяхме пристрастени.

— Към картофите или към „Седморката на Блейк“?

— И към двете — отвърна Том с усмивка.

— Не знам забелязвал ли си, но по принцип не говориш много за Джак — каза Лио. — Явно не искаш да споделиш чувствата си около неговата смърт, но след като ти помогнах с документите, няма ли поне да ми разкажеш как изобщо е навлязъл в света на компютърната защита?

Том отпи от виното си. От години отбягваше да говори за Джак, своя брат многознайко, и не беше лесно да промени този навик.

— Трудно ми е да преценя откъде да започна, сериозно… В голяма степен той сам си беше господар, но щом прихвана компютърния бацил, се превърна във вманиачен геймър, чието единствено желание беше да хакне кода на играта, за да проучи как е конструирана и да създаде нещо по-голямо и по-добро. Решихме, че ще стане програмист на игри, но когато навърши шестнайсет, това взе да му се струва скучно. И тогава една случка насочи интереса му в нова посока.

Том замълча за миг, замислен за деня, в който всичко сякаш се бе променило.

— Запозна се с някакво хлапе в училище… за мен е загадка как изобщо успяваше да се запознае с когото и да било, като се има предвид, че се вясваше само по ден-два в училище по онова време. Ако не се лъжа, името на хлапето беше Итън… Точно така, Итън Бентли. Джак му измисли прякора Пош Гай[5] заради съвпадението в името с лъскавата марка коли; различаваше се от останалите деца в нашето училище и по друго — баща му беше богаташ; държеше един доста съмнителен хотел. И той се казваше „Бентлис“, разбира се.

— Съмнителен? — повтори Лио.

— Всички знаеха какво се върши в „Бентлис“. Не стигаха чак дотам, че да отдават стаи на час, но определено беше предпочитаният хотел на каймака на обществото в Манчестър за случаите, в които имаха любовна афера или просто искаха малко разнообразие.

Лио извърна лице отвратено, а Том продължи:

— Мисля, че господин Бентли осигуряваше разнообразни услуги, неща, за които никой не би желал да бъде заловен, ако разбираш какво искам да кажа. Итън се обърна към Джак… обясни, че някой проникнал в компютърната система на баща му и получил достъп до папките на клиентите. За щастие хакерът успял да докопа само едно-две парченца информация, но изнудвал бащата — искал пари със заплахата, че ще оповести имената в пресата. След като Итън и Джак поговориха, брат ми прие и направи компютърната мрежа на Бентли непробиваема. После каза, че било фасулска работа. Бащата на Итън се похвалил на най-важните си клиенти, че благодарение на отличната защита на компютърната си система вече може да гарантира сигурността им; след това няколко от тях се свързаха с Джак, за да потърсят услугите му. А той ставаше все по-добър. От тогава насетне Итън — Пош Гай — непрекъснато се мотаеше у нас.

— При последните си думи се смръщи, знаеш ли? Не го ли харесваше?

— Държеше се доста гадно с мен — влезех ли в стаята на Джак в негово присъствие, неизменно ми нареждаше да си бия камшика.

— Много мило. А как реагираше Джак?

— Той не обичаше пререканията. Добиваше овчедушен вид, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Обикновено промърморваше: „До после, мило братче“, или нещо подобно, за да смекчи положението.

— Е, въпреки лошата компания на Джак му е провървяло, и още как.

Том замълча. Вероятно сега беше моментът да й каже за документа на картата, а и за паролата, с която беше защитен. Както и другото — че името на документа беше хакерският псевдоним на Джак. Само че не намери сили да го направи. Поне не в този момент. Ясно му беше, че тя ще настоява да го проверят, а не беше съвсем сигурен иска ли да го прави.