Пепел от светове

133.Тасия Тамблин

— Мразя буболечките — заяви Тасия и затвори люка на товарния кораб. Вече напускаха главната небесна мина на Голген. — Наистина ги мразя. И ти ще ги намразиш, Кото, веднага щом ги опознаеш.

Кото Окая седеше на мястото на втория пилот и гореше от нетърпение да потеглят.

— Това, надявам се, не означава, че имаш задни мисли и би предпочела да хукнеш да се биеш с фероуите. Трябва да изпробваме кликиската сирена.

— Нямам никакви задни мисли. Ненавистта ми към тия буболечки само ми дава още по-силен повод да ги смажа. Всичко зависи от нас.

Джес и Ческа, Илдирийският слънчев флот и цял куп скитнически доброволци бяха отпрашили към Илдира. Тасия се надяваше, че Роб, адмирал Уилис и онези конфедерационни кораби, които се бяха притекли на помощ на Земята, постигат целите си, без Голямата гъска да им се пречка.

Това оставяше тяхната групичка — с новата играчка на Кото — да се заеме с цялата кликиска раса. Чудесно! Точно в областта на Тасия.

Кото обаче бе настоял неговите компита изследователи да дойдат с тях в случай, че се наложи да модифицират устройството по време на полета. След като тези двамата щяха да се присъединят към експедицията, ДД също бе помолил да ги придружи. А с ДД дойдоха Орли Ковиц и Хъд Стайнман. Тасия нямаше нищо против: всички те бяха помогнали при създаването на сирената.

Часовете се нижеха един след друг. Кото прекарваше по-голямата част от времето си в задната част на кораба заедно с трите компита — човъркаха това-онова по сирената и правеха диагностични тестове. Приборът представляваше акустичен предавател с диаметър около метър, съставен от най-различни компоненти и електронни вериги, взети от друго оборудване. Тасия не се съмняваше, че ще проработи. Играчките на Кото обикновено работеха.

Кото потупа вдлъбнатата чиния и обясни:

— Един вой на тази сирена ще обезвреди цял кликиски кошер, поне временно. Ако една група насекоми е контролирана от мислите на едно-единствено люпило и успеем да зашеметим това люпило, като претоварим канала му за получаване на информация, всички те би трябвало просто да замръзнат.

— Начинът ти на мислене ми харесва — реши Тасия.

— Не знам точно как са свързани отделните кошери. Може да ни се наложи да го направим няколко пъти.

— Проба — грешка, Кото. Ще успеем.

Въпреки целия си гений Кото не се бе замислял как да проведат действителното изпитание. Предполагаше, че просто ще се спуснат над завладяната от кликисите планета, ще кацнат насред жужащия кошер и ще пуснат сирената.

— Прекалено е рисковано при положение, че дори не знаем дали сирената ще проработи — отсече Тасия. — Остави ме да помисля. Бездруго не ти е работа да съставяш военни планове.

По време на продължилото цял ден пътуване Тасия свърза устройството с предавателните системи на кораба, за да могат да пуснат сирената, като използват едновременно електромагнитното излъчване и акустичните вълни от външните високоговорители. Не беше нужно да кацат, а освен това така можеха да запазят маневреността си. По един или друг начин буболечките щяха да чуят сирената.

Тази проба щеше да им даде истински, определен отговор съвсем скоро… или на Тасия щеше да й се наложи да си пробива път с бой и да бяга така, сякаш по петите й е самият дявол.

Най-после корабът пристигна на Ларо — планета, от която Тасия имаше само неприятни спомени. Тя се спусна по-близо, напрегнала всичките си сетива и готова да се измъкне от всички кликиски кораби, които бе сигурна, че ще завари тук. Не можеше да се отърси от спомена за последното си преживяване с буболечките, на Пим.

За нейна изненада обаче в планетарната орбита не видяха нито един извънземен съд. От кликиските кораби нямаше и следа.

Орли и Стайнман дойдоха в пилотската кабина, очевидно разтревожени.

— Никого ли няма? — попита старецът.

— Възможно ли е да е някакъв трик? — попита Орли. — Крият ли се?

— Защо им е да се крият от нас? — зачуди се Тасия. — Не, тук става нещо друго.

Сензорите с висока резолюция й показаха колко огромен е кошерният град долу — над десет пъти по-голям от първоначалното човешко селище и много по-впечатляващ от онзи, който бе видяла на Пим.

— Люпилото май е имало много работа.

Въпреки размерите на кошера обаче не засече никакви съобщения, термални лъчения или признаци за каквато и да било дейност.

— Този град е изоставен — обади се Кото. — Всички кликиси ли са го напуснали?

— Но къде биха могли да отидат? — Тасия продължаваше да изучава пустия град. — Това изобщо не ми харесва.

ДД също влезе в претъпканата кабина.

— Намерихте ли някаква следа от Маргарет Коликос? Сигурен съм, че ще ни посрещне с радост.

— Няма следа от никого и нищо, ДД. — Тасия продължаваше да се движи по курса, все тъй нащрек. — О, какво толкова, по дяволите! Хайде да я направим тази проверка. Тъкмо ще разберем дали там долу има нещо. Всички си сложете коланите в случай, че ми се наложи да полетя по-интересно.

Насочи кораба през бледото небе на Голген толкова бързо, че остави зад себе си ярка йонна следа.

— Това би трябвало да ги разчисти от пътя ни, ако си държат очите отворени тия буболечки. Ей, има ли някой?

Корабът изрева над огромния кошерен град и почти забърса върховете на неравните кули.

Нищо не й отговори. Нищо не се показа да ги види.

Тасия зави и мина над града втори път. Ръката на Кото стоеше в готовност върху бутона на сирената, но и сега не се появиха никакви кликиси. Нито един.

Най-после Тасия събра кураж и кацна на мястото, където някога се издигаше човешката колония, където се бе сражавала с буболечките и бе спасила малкото оцелели заселници. Замръзна в напрегнато очакване, нащрек за всяко движение. Пак нищо.

Най-после отвори люка и остави сухия въздух и жълтеникавата слънчева светлина да нахлуят в кораба. Ларо бе съвсем безмълвна. Съвсем празна.

— Шиз, къде са отишли, по дяволите?