Пепел от светове

148.Роб Бриндъл

Всички кораби бяха застинали над Земята — съдовете на ЗВС, тези на Конфедерацията, деветте кораба-рояка. Никой не помръдваше. Другите два кликиски кораба бяха догонили бягащите черни роботи и пламъците в далечния космос подсказваха, че там бушува жестока битка.

Съобщенията за завръщането на крал Питър в Двореца на шепота бяха разпространени навсякъде, но не се чуваше нищо за председателя Венцеслас, който все още се намираше в главния кораб-рояк, и никой не знаеше какво е направило с него люпилото. Бащата на Роб, главнокомандващият на корабите на ЗВС, не бе показал с нищо, че е забелязал завръщането на краля на власт. Той всъщност открай време упорито отказваше да признае авторитета на крал Питър.

Дори и в този момент „Голиат“ и над сто кораба на ЗВС като нищо можеха да обърнат оръжията си срещу флота на Конфедерацията. Роб не можеше да е сигурен, че баща му няма да го направи, ако председателят му даде изрична заповед. Но пък председателя го нямаше.

Бойният лайнер на адмирал Уилис се издигна над Дворцовия квартал и се устреми с пълна скорост към човешките кораби, които стояха в две отчетливи отбранителни линии срещу кликисите. Оръжията й бяха насочени към корабите-рояци, готови да открият огън.

Един от корабите на ЗВС избухна.

Експлозията изненада всички. Пламъци и шрапнели се понесоха в уголемяваща се кипяща топка на мястото, където допреди миг се намираше мантата.

— Кой откри огън? — изкрещя Роб.

Сякаш по силата на верижна реакция втора манта избухна в пламъци, резервоарите й експлодираха. Последва един буреносец, а после и един от двата наскоро поправени дреднаута — гордостта на възстановения флот.

Един от офицерите на Роб изкрещя:

— Целете се в главния кораб-рояк! Те стрелят по нас…

— Не стреляйте! — Роб не беше видял кликиските съдове да предприемат каквото и да било действие.

— Трябва да им помогнем! — извика Естара.

На лицето на Сарейн се изписа тревога.

— Но аз не виждам никаква стрелба!

Трета манта се взриви. По комуникационните канали ехтяха обезумели викове. В хаотична реакция бойната група на ЗВС се раздвижи, включи двигателите си и оформи защитна формация, готова да открие огън.

Роб скочи на крака и командният стол се завъртя зад него.

— Тук главният щаб! Всички да се приготвят за нападение от всички посоки. Проклятие, каква е причината за тези експлозии?

Още една манта избухна сред море от пламъци. Експлозиите продължиха по цялата линия на ЗВС. Адмирал Уилис промени посоката, за да изведе кораба си от зоната на летящите отломки.

На комуникационния екран се появи лицето на генерал Конрад Бриндъл и той изкрещя на Роб:

— Какво правите?!

Роб трескаво натисна предавателния бутон.

— Не сме ние! Не го направихме ние!

— Нападнахте Земните въоръжени сили! Докато бяхме с гръб към вас! Ние ви повярвахме, но председателят Венцеслас ме предупреди…

Роб го прекъсна:

— Не съм давал такава заповед. Погледни си данните — ние не стреляме!

Адмирал Уилис изрева от мостика:

— Господин Бриндъл, дано да имате дяволски добро оправдание за това!

Роб не разбра дали има предвид него, или баща му.

Два от корабите на ЗВС се сблъскаха и избухнаха в пламъци. След тях се взривиха още четири. И още, и още.

След няколко секунди Роб осъзна, че единствените пострадали кораби са тези на ЗВС. Сред експлодиралите съдове нямаше нито един конфедерационен.

В това нямаше никакъв смисъл. Роб изкрещя:

— Искам потвърждение! Искам да съм сто процента сигурен, че нито един от нашите кораби не е открил огън. Има ли стрелба от конфедерационни язери или ракетомети? — Сигурен беше, че никой от неговите кораби не би стрелял по ЗВС, особено след като над Земята бе надвиснала кликиската заплаха.

С флота на ЗВС бе свършено. Корабите продължаваха да избухват един след друг — двадесет, тридесет, повече.

— Взривяват се само корабите на ЗВС — съобщи оръжейният офицер. — Дотук станаха петдесет и три.

Сарейн направи очевидното заключение:

— Саботаж. Някой трябва да е сложил експлозиви на борда.

— Потвърдено — обади се тактическият специалист. — Детонациите не са причинени от оръжеен огън.

Корабите продължаваха да експлодират във верижна реакция. Седемдесет. Осемдесет и седем. Деветдесет и два. Спасителни капсули се изстрелваха в космоса, но едва ли много войници бяха успели да се спасят.

— Как можем да спрем това? — възкликна Естара.

„Голиат“ още не беше засегнат, но също можеше да експлодира всеки миг. Дреднаутът на ЗВС се устреми към „Юпитер“.

— „Голиат“ се приближава! — предупреди навигаторът.

— Свържете ме с баща ми. Трябва да говоря с него. Незабавно!

Естара застана до него, за да му даде сили.

— Но дали ще ни изслуша!? Ханзата от месеци му повтаря да не ни вярва и сега той сигурно си мисли, че параноята на Базил е била оправдана.

— Каналът е потвърден, сър.

— Татко, тези взривове са вътрешни! Флотът ти е бил прецакан!

Въпреки че от няколко минути нямаше експлозии, Роб не сваляше очи от незасегнатите съдове на ЗВС. Всички те представляваха тиктакащи бомби.

Конрад Бриндъл се появи екрана и изгледа намръщено сина си.

— Как прецакан? Почти сто кораба, Роб — две трети от флота ми, — и всеки от тях с пълен екипаж! Точно за такива неща ни предупреди да внимаваме председателят.

Адмирал Уилис се намеси в разговора:

— Проверете данните си, генерале. Готова съм да заложа заплатата си, че всеки от тези кораби е бил поправен от черните роботи.

— Кълна се, татко — не сме ние!

Естара се обади:

— Моля ви, генерале, позволете ни да ви помогнем да приберете оцелелите.

Измина един дълъг напрегнат миг, преди раменете на Конрад да се отпуснат и той да кимне.

— Ще имаме нужда от помощ. — После викна на тактическия си офицер: — Проверете данните на взривените кораби. Искам да стигнем до дъното на този саботаж.

Връзката прекъсна.

— Чухте кралицата — каза Роб. — Да се заемем с прибирането на спасителните капсули.

На главния екран корабите-рояци продължаваха да висят неподвижно.