Пепел от светове

138.Председателят Базил Венцеслас

Стига да можеше, Базил щеше да управлява сам дипломатическата совалка, за да не се тревожи, че пилотът може да се уплаши и да си изпусне нервите. Вярно, бе показал достатъчно компетентност, докато летяха към флагманския кораб на Конфедерацията, но смайващите извънземни съдове бяха нещо съвсем друго.

Съдбата на планетата висеше на косъм — за пореден път. Уви, Базил не можеше да върши всичко сам. Бе оставил крал Рори в Двореца на шепота и вместо това бе взел Маргарет и Антон Коликос, надяваше се, че познанията им може да се окажат полезни. Слушаше внимателно, докато Маргарет му разказваше всичко, което знаеше за насекомовидната раса, за люпилото, за войните между кошерите, как в продължение на години бе живяла сред тях съвсем сама и как бяха избили и погълнали повечето от колонистите на Ларо. Не беше сигурен доколко ще му помогне тази информация. Но пък не се нуждаеше от никаква помощ.

В крайна сметка, когато нещата станеха наистина важни, единственият човек, на когото можеше да разчита, бе самият той. Вярваше, че след като се изправи пред люпилото като един водач пред друг, политическите му умения ще накарат кликисите да проявят разум. Диенте със сигурност беше направил нещо не така, както трябва.

Избута настрана омразата си към крал Питър, както и новопоявилата се омраза към своя заместник Каин и към Сарейн. Те изобщо не го притесняваха, не и сега. Вниманието му бе изцяло насочено към кликисите. Другите проблеми можеха да почакат.

Люпилото не бе включило крал Питър в поканата. Това поне означаваше нещо. Очевидно кликисите разбираха кой наистина е важен. Базил винаги мислеше в дългосрочен план и в един лекомислен миг се запита дали няма да успее да сключи някаква сделка при условие, че успее да накара люпилото да разбере от какво има нужда. Може би щеше да убеди люпилото да унищожи Питър и неговите конфедерационни кораби. Подобно решение би било идеално.

Свърза се с пилота.

— Увеличете скоростта.

След това нареди да го придружава ескорт от ЗВС. Генерал Бриндъл остана в готовност на „Голиат“, но адмиралите Пайк и Сан Луис приближиха мантите си от двете страни на совалката. Дори и така обаче процесията не бе особено впечатляваща.

Пилотът на совалката повика Базил в кабината си.

— Господин председател, получих съобщение от адмирал Пайк. Иска да говори с вас лично.

Базил се намръщи, но все пак тръгна към пилотската кабина. Маргарет и Антон Коликос го последваха.

Пилотът посочи комуникационния екран.

— Адмиралът, господин председател.

На екрана се появи навъсеното лице на адмирал Пайк и Базил се наведе напред към фокалната зона.

— Какво има?

— Ако съдбата на целия свят не беше заложена на карта, още сега щяхме да разбием совалката ви на йони, точно както вие ми наредихте да унищожа космическата яхта на председател Фицпатрик. Изобщо не ни пука дали буболечките ще ви разкъсат.

Базил примигна, за миг загубил дар слово. Изпита някакво усещане за нереалност, сякаш бе попаднал в някакъв изкривен огледален свят.

— За какво говорите, адмирале?

Във връзката се намеси адмирал Сан Луис:

— Семействата ни са освободени. Вече не ни държите с нищо.

Пайк вдигна брадичка. Очите му бяха безжалостни.

— Да, те са в безопасност, господин председател. Мечът на свободата разпространява историята им по целия свят. Семейството на адмирал Диенте също разказва своята. Всички знаят какво сте направили. Каквото и да се случи оттук нататък, повече не можете да ни изнудвате. Когато се върнете на Земята, не очаквайте топло посрещане от нас — и от никого в ЗВС.

Базил бе зашеметен от този съкрушителен и неочакван удар. И чак сега осъзна, че Пайк и Сан Луис са се свързали с него по канал, достъпен за всички.

Двамата адмирали прекъснаха връзката и ескортиращите манти от двете страни на дипломатическата совалка промениха курса си, отдалечиха се и оставиха малкия съд да се приближи към извънземните кораби съвсем сам.

Болка прониза тила му. Всичките му грижливо замислени планове се превръщаха в плаващи пясъци.

Маргарет Коликос го погледна и каза:

— Можеше да намерят и по-подходящ момент.

Базил си пое дълбоко дъх, избута червените ивици в края на полезрението си и се взря в гигантските кликиски кораби. Никой в пилотската кабина не посмя да проговори.

Дипломатическата совалка се приближаваше до огромното кълбо. Наоколо като пясъчни зрънца се стрелкаха милиони компонентни кораби, опитваха се да намерят подходяща конфигурация, променяха формата си, размиваха се, отново се променяха.

Най-после пилотът се обади едва чуто:

— Не мога да намеря нито врата, нито достъп към вътрешността на кораба-рояк, господин председател. Какво да направя?

— Просто продължете да се движите напред — отговори Маргарет вместо Базил. — Ще видите това, което ви трябва.

Гърлото на Базил бе пресъхнало. „Едно по едно. Подреди проблемите по важност“. Щеше да се погрижи за останалите по-късно… ако оцелееше.

— Какво се очаква да направим, да четем мисли ли? — попита той сприхаво. — Защо люпилото не ни даде някакви инструкции?

— Защото няма нужда.

Компонентният кораб внезапно промени формата си — предният пласт се откъсна като газове, изригнали от слънцето и разнесли се в космоса. Огромният кораб сякаш се изпаряваше, разпростираше се все по-нашироко.

Базил потръпна. Извънземните кораби ги заобиколиха като облак комари, преоформиха черупката на кораба от другата страна на совалката, погълнаха я. Въпреки че гигантският конгломератен съд не бе помръднал, совалката на Ханзата неочаквано се оказа във вътрешността му.