Пепел от светове

77.Губернаторът на Хирилка Райдек’х

Младежът вървеше през откритата местност под безжалостната светлина на деня. При нормални обстоятелства би почерпил утеха от седемте слънца, но сега лъчите им само разкриваха колко гола и пуста е Илдира. Той не чувстваше нито умора, нито отчаяние, само решимост да направи това, за което бе роден, да последва участта си. Макар и млад и неопитен, Райдек’х бе решен да поиска сметка от превъплътения фероуи.

Може би дори щеше да заслужи място в Сагата за седемте слънца… ако останеха паметители, за да я запишат.

Когато се умореше, сядаше да почине, винаги с лице към величествения престолен град, който хората му бяха принудени да изоставят. Почернелите хълмове и изгорените полета представляваха безмълвно свидетелство за свирепостта на огнените същества. Високо в небето се рееха огнените кълба — като зловещи хищни риби. Райдек’х бе сигурен, че го виждат, но не мислеше да се крие. От горещината очите му се пълнеха със сълзи, но той се заставяше да продължава напред и пак напред, ден след ден.

По пътя си се натъкна на няколко претъпкани лагера бегълци. Никой от хората, с които разговаря, не вярваше, че са в безопасност. Въпреки че не познаваха Райдек’х по лице, илдирийците разбираха, че принадлежи към кастата на благородниците, и го умоляваха да им каже кога магът-император Джора’х ще се завърне и ще спаси Илдира.

Райдек’х се стегна. Тези хора заслужаваха отговор — най-добрия, който можеше да им даде.

— Престолонаследникът и адар Зан’нх ще намерят начин да го върнат. — Замлъкна и ги погледна настойчиво. — А илдирийският народ трябва да направи всичко възможно, за да им помогне.

Всички замърмориха в знак на съгласие. Губернаторът Райдек’х остана с тях още малко, преди да продължи по пътя си. Дори и да се провалеше в смелата си — или безразсъдно смела — мисия, се надяваше примерът му да вдъхнови престолонаследника Даро’х и останалите илдирийци. Не искаше да повярва, че действията му ще се окажат безплодни. От такива постъпки се творяха легендите.

Райдек’х разбираше, че едва ли ще оцелее — двамата с тал О’нх го бяха обсъдили подробно, — но превъплътеният фероуи положително щеше да запомни тази среща. Младият губернатор щеше да стигне до него дори това да му костваше живота. Руса’х не можеше да продължи да подлага хората — неговите хора! — на такъв ужас безнаказано.

Най-после Райдек’х стигна до покрайнините на великолепната Миджистра. Пламъците се бяха вихрили на свобода по улиците, изгаряйки и разтапяйки кристал, камък и метал. Складове и жилищни сгради бяха изравнени със земята и покрити със сажди. Седемте симетрични реки, които бяха текли нагоре по елипсовидния хълм над града, бяха пресъхнали.

Призматичният палат, с кръглите си куполи и заострените върхове на кулите, с минаретата и прозрачните си колони, сияеше с ослепителна, ненавистна светлина, като скъпоценен камък в пещ. Това бе целта на Райдек’х. Превъплътеният фероуи Руса’х го чакаше там. Младият мъж изпитваше страх — той все пак не беше глупак, — но пък лудият губернатор не го бе убил при предишната им среща.

Вдигнал глава, Райдек’х влезе в града, без да се крие. Над главата му се въртяха все повече огнени кълба с все по-ярки пламъци. Той тръгна по блестящите улици, припомняше си славата на Илдирийската империя по време на управлението на мага-император Джора’х. Въздухът трептеше от жега.

Райдек’х тръгна към Призматичния палат по дългата виеща се пътека. Доскоро молителите бяха минавали оттук, за да зърнат мага-император. Неговата собствена цел бе не да се покори на лудия губернатор, а да му покаже решителността си, като се изправи пред трудностите и направи това, което е необходимо, въпреки болката.

Превъплътеният фероуи го пресрещна, преди да влезе в палата. Обгърнат от пламъци, с нажежена от термалната енергия в тялото му кожа, Руса’х застана под арката на входа. Очите му блестяха по-ярко от звезди.

Момчето проговори първо:

— Знаеш кой съм. Аз съм губернаторът на Хирилка.

— Аз съм губернаторът на Хирилка! — изрева Руса’х и от устата му лумнаха пламъци.

Райдек’х потръпна, но не се отдръпна. Макар че очакваше да бъде изпепелен всеки миг, искаше да изрече съобщението, заради което бе дошъл.

— Ако беше истински губернатор на Хирилка, нямаше да се наложи да дойда тук, за да те моля за живота на хората на Хирилка. — Разпери ръце и добави с обвинителен тон: — Огледай се, виж празния град пред себе си! Всички илдирийци избягаха от Миджистра. Така ли водиш хората си, така ли представляваш нашата раса? Хората на Хирилка — тези, които би трябвало да са твои хора — гинат, изтребвани от фероуите. Виждал ли си изгорените лагери на бежанците, потърсили безопасност извън града? Докоснал ли си почернелите кости на своите някогашни поданици?

Руса’х сякаш се поколеба.

— Фероуите правят това, което трябва.

В този отговор момчето губернатор долови първия намек, че фероуите може да не са изцяло под контрола на Руса’х. Това го стресна. Той бе вярвал, може би погрешно, че огнените топки се намират изцяло под властта на полуделия губернатор. Но ако Руса’х не притежаваше толкова власт над огнените същества, колкото смятаха всички илдирийци?

— Защо позволяваш толкова много от твоите хора да загиват? Един истински маг-император би ли позволил това? — Райдек’х направи крачка напред въпреки изгарящата топлина. — Не това е начинът, по който един губернатор се грижи за поданиците си. — Застана пред пламтящия мъж. — И като губернатор, и като маг-император ти ги предаде, и то изцяло.

Искаше да предизвика превъплътения фероуи, да го разгневи и да го накара да помисли. Осъзна, че е постигнал поне една от тези цели, когато пламъците около Руса’х станаха още по-горещи и яростни.

Реещите се в небето огнени топки се стрелнаха надолу към Призматичния палат.