Пепел от светове

172.Джес Тамблин

Над руините на Рандеву, където някога предприятията и куполите се намираха близо един до друг като в разхлабен куп, Джес се взря замислено в развалините през стъклото на кораба. Десетки скитнически кораби кръжаха наоколо, кацаха върху най-големите части от разрушения комплекс и използваха мощните си двигатели, за да избутат отломките до някой център на гравитация. Други стреляха така, че енергията от изстрелите връщаше големите скални късове в космоса и постепенно наместваше астероидите на местата им.

— Едно време можеше да използваме мощта на венталите, за да подредим всички тези парчета — каза Джес. — Сега се чувствам… празен.

— Сега се чувстваме нормални — каза Ческа. — Ние сме скитници и това ми стига.

Въпреки че вече не усещаха присъствието на водните същества в себе си, съкровената умствена връзка ги бе докоснала един последен път, след като напуснаха Илдира. „Венталите са изтощени, но живеем. Верданите пожертваха много, но и те живеят“. Джес и Ческа бяха уморени, но удовлетворени от онова, което бяха постигнали. „Хидрогите са затворени в газовите си гиганти, а фероуите — в слънцата си. Хаосът е овладян, животът разцъфтява, а равновесието е постигнато още веднъж, за последен път“.

— Да, животът разцъфтява — съгласи се Ческа със загадъчна усмивка и сложи ръка на корема си.

— Значи сме спечелили — каза Джес.

Венталският глас помълча известно време. „Войната свърши и всички фракции оцеляха — каза накрая. — Това е нашата победа“.

После заглъхна.

Джес и Ческа се качиха на един малък кораб, който им дадоха скитниците, тъй като вече не можеха да създават кораб-мехур, когато им потрябва, нито пък да оцеляват във вакуум или да се плъзгат над терена на безвъздушен планетоид. Сега отново бяха просто обикновени хора — истински хора. Мъж и жена.

Как бе копнял Джес за това!

— Дори и да можех, нямаше да променя нищо. — Той посегна и погали дългата й тъмна коса. — А и работата ни не е приключила — просто отсега нататък ще е различна. Работата на една скитническа говорителка никога не свършва. Нали това казваше Ихи Окая? Тя беше умна жена.

Ческа се усмихна.

— Новата ми роля като говорителка ще е да помогна на клановете да си намерят място в Конфедерацията и да окуражавам сътрудничеството помежду им.

Когато кацнаха, видяха няколко десетки мъже и жени, които се бяха върнали на Рандеву, да работят над красив, но безнадежден план да наместят всички парчета заедно, сякаш това щеше да направи всичко отново такова, каквото беше някога.

Ческа се усмихна и каза:

— Познах ви — вие сте от клана Ръдиард, нали?

Една стара жена кимна. Три момчета се взираха изненадано в двамата посетители. Един дребен мъж пребледня, когато ги позна.

— Не им давайте да ви докоснат! — После се поколеба. — Можете ли да дойдете тук? Безопасно ли е?

Джес се разсмя, пристъпи напред и потупа мъжа по рамото.

— Няма от какво да се боите. Венталите изчезнаха от телата ни.

— Вече не сме нищо особено — добави Ческа.

— Не съм съгласна — каза възрастната жена. — Чували сме много за вас двамата. Дори и без вентали в телата ви никой няма да посмее да твърди, че говорителката Перони не е направила това, което е необходимо за оцеляването на клановете през най-тежките ни дни.

Ческа прегърна старата жена, която потръпна въпреки уверенията й, че няма от какво да се бои. Джес преметна ръце върху раменете на двама от другите в купола.

— Надявам се, че нямате нищо против. Мина толкова време, откакто наистина сме докосвали друг човек, и наистина ни липсваше.

После стисна ръцете на озадачените момчета, които не разбираха какъв е проблемът.

— Говорителко Перони, ще се върнеш ли на Рандеву, когато довършим всичко? — попита една русокоса бременна жена.

— Много би ми харесало — отвърна Ческа. — Клановете са независими, но едва ли ще искаме да създаваме нов център на управление, освен този на Конфедерацията.

— Представяхме си го по-скоро като приятно място за живеене — каза дребният мъж.

— Ще разнесем вестта навсякъде, където можем — обеща Джес.

— Добре. Ще ни трябва всяка помощ, която могат да отделят клановете — каза старата жена.

— Срещу процент, разбира се — додаде мъжът.

— Малък процент.

Дребният мъж и старата жена се измериха с поглед и мъжът накрая отстъпи.

— Кой знае — обади се един работник, — след като приключим тук, може би ще открием начин да съберем и Луната.

— Абсурд! — заяви жената. — По-лесно ще ни е просто да довлечем нова от някоя планета, на която не й трябва.

— Е, можем да направим и това.

Джес си помисли, че планът им не е от най-лесните за изпълнение, но пък скитниците бяха специалисти в решаването на сложни проблеми.

С Ческа останаха да се нахранят, а после пак полетяха в космоса. Следващата им цел бяха корабостроителниците на Оскивъл и после Терок, където крал Питър бе свикал голямо събрание, за да поеме официално за втори път управлението на човечеството.

Наслаждаваха се отново да са сред хора и използваха всяка възможност да стиснат нечии ръце или да прегърнат приятели, роднини и хора, с които току-що се бяха запознали — не можеха да се наситят на контакта с хора.

Наслаждаваха се и на времето, което прекарваха сами, докато пътуваха между различните точки.

— Това е ново начало за нас — каза Ческа.

— Радвам се, че няма да започнем оттам, където спряхме. — Джес си спомняше колко нещастни бяха и двамата за толкова дълго, когато Ческа бе сгодена първо за Рос Тамблин, а после и за Рейналд от Терок. Бяха живели разделени, бяха следвали не сърцата си, а това, което приемаха за свой дълг, и се бояха да изрекат това, което диктуваха чувствата им. Колко нещастни бяха тогава! — Ние с теб си принадлежим.

Ческа го целуна.

— Прав си. Никога няма да се уморя да усещам контакта с хора… близкия контакт с хора. Особено контакта с теб.

Джес хвърли поглед към автопилота и хронометъра.

— Имаме няколко часа, преди да пристигнем. С какво предлагаш да си запълним времето?

— За това, Джес Тамблин, предлагам да следваш Пътеводната си звезда.