Пепел от светове

165.Кралица Естара

Естара бе безкрайно щастлива да се върне у дома, на Терок, и да прегърне бебето си. Точно както очакваше, отец Идрис и майка Алекса бяха обсипали малкия Рейналд с безкрайна любов и грижи, докато родителите му отсъстваха.

— С какво сте го хранили? — попита Естара. — Станал е два пъти по-тежък!

Майка й се намръщи.

— Естествено. Нали расте.

Естара гушна сина си и погледна в живите му очички. Бяха кафяви — цветът на очите на Питър, както и на нейните. Тъмната косичка на детето вече показваше признаци, че ще е къдрава.

Естара погледна величествените световни дървета, някои от които носеха дълбоки изгаряния от пламъците на фероуите. Сега Терок гъмжеше от представители на Конфедерацията, скитнически работници и посетители от Земята. Зелени жреци и жрици изпращаха въодушевени съобщения до свързаните планети-колонии, разпространяваха новините за всички положителни промени. С цялата тази подкрепа строежът на новия дом на владетелите — комбинация от скитнически конструкции, гъбен риф и здрава, но пищна ханзейска архитектура — вече беше доста напреднал. Кралят и кралицата смятаха за важно да покажат, че новата Конфедерация представлява синтез от всички части на човечеството.

Седнала до сестра си, Сарейн забеляза изпълненото с копнеж изражение на Естара, докато тя се взираше в гъстата гора и в хората.

— Време е да пуснем корените си дълбоко — каза тя и се огледа с изражение на задоволство и известно страхопочитание. — Никога не съм си представяла, че това място може да ми липсва толкова много.

Идрис и Алекса бяха посрещнали с отворени обятия най-голямата си дъщеря след бягството й от Базил Венцеслас, без да се интересуват какво е правила на Земята или в какви политически машинации я е въвлякла Ханзата. Естара се гордееше със сестра си — знаеше колко усърдно бяха работили Сарейн и заместник-председателят Каин за свалянето на председателя.

Сели дотича при сестрите си с гирлянд от цветя около врата. Около тънката й талия висеше хлабаво широк колан от лишеи в лавандулено и прасковено.

— Само още няколко часа! Всички дървета са съсредоточени върху това — чувствам го. Да можехте да чуете цялото жужене по телевръзката!

— Дърветата нямат ли си по-важни неща, за които да се тревожат? — пошегува се Естара.

— Точно сега не, а за мен няма нищо по-важно от това — отвърна Сели и се обърна към най-голямата си сестра. — Хайде, Сарейн, покажи поне малко въодушевление! Това е моят голям ден.

Сарейн изглеждаше притеснена.

— Вълнувам се, наистина. Не бих го пропуснала за нищо на света.

— Ако знаеш кое е добре за теб, наистина няма да го пропуснеш. — И Сели хукна нанякъде.

Естара погледна Сарейн.

— Бихме искали да облечеш посланическите си одежди за случая. Струва ми се уместно.

— Не съм сигурна, че трябва да ги нося повече, като се има предвид…

— Да, трябва. — Естара вдигна царствено брадичка, а после лицето й разцъфна в усмивка. — Твоята кралица ти дава разрешение да го направиш.

После отиде да измъкне Питър от политическите му срещи; настоя, че трябва да отдели време да се приготви подобаващо. Когато бяха готови, двамата се изкачиха до ярката светлина на короните на дърветата, където се бяха събрали всички, за да присъстват на женитбата на Сели и Солимар.

Естара носеше бебето на гърдите си в специална мрежа. Питър седеше на един плетен стол до нея. Лилавите и черни пеперуди отново се излюпваха — цели облаци се въртяха като крилати аметисти на лекия ветрец.

Сели и Солимар стояха един до друг на преплетените клони. Лицата им грееха. Смарагдовата им кожа бе белязана с нови цветни татуировки, които показваха обучението им, постиженията им и вричането им един на друг. Естара си помисли, че двамата изглеждат съвсем млади, но после осъзна, че Сели е на деветнадесет — година по-възрастна от самата нея на сватбата й с крал Питър.

— Изглеждат толкова горди, че са заедно — каза Питър. — Сякаш споделят едно сърце и един ум.

— Чрез телевръзката вече са слели мислите и чувствата си.

— Ние нямахме това преимущество — отбеляза той. — Но дори и да не беше така, пак щях да избера теб.

Като зелени жреци Сели и Солимар бяха взели решението си и го бяха съобщили на останалите жреци и жрици чрез телевръзката. Останалите вече знаеха за дълбоката им взаимна отдаденост и двамата не трябваше да говорят надълго и нашироко на сватбената церемония.

Вместо това Сели и Солимар направиха това, за което бяха родени. Радвайки се на способностите си и на това, че са живи и продължават напред, двамата демонстрираха акробатическите умения, които бяха усвоили от останалите дървесни танцьори. Солимар скочи нагоре, хвана се за един висок клон, залюля се и преплете крака, след което увисна с главата надолу точно когато Сели скачаше зад него. Улови я с протегнатите си ръце и я метна нагоре към следващия клон, където тя направи пирует почти без да докосва дървото с краката си.

Публиката аплодираше. Солимар се хвърли след Сели и двамата продължиха своята спонтанна и все пак съвършена от хореографска гледна точка гонитба през короните на дърветата. Някога въодушевеният им танц бе събудил нов дух у съкрушената световна гора. Сега верданите им върнаха услугата, като навеждаха клоните си, размахваха листата си, вземаха участие в представлението.

Естара наблюдаваше вълнуващото представление и се наслаждаваше на слънчевата светлина. Около нея родителите й и други терокци седяха непринудено редом със скитници, колонисти и дори представители на Ханзата. Бебето в прегръдките й беше топло, истинско и живо. Терок отново цъфтеше и Естара усещаше във въздуха миризмата на цветята.