Пепел от светове

72.Рлинда Кет

Това си беше чиста глупост и Рлинда го знаеше. Невероятно, абсурдно глупаво. Ако БиБоб се опиташе да направи нещо подобно, щеше да го затвори в някой въздушен шлюз и да го държи там, докато му дойде умът в главата.

Но въпреки това самата тя го стори. „Ненаситно любопитство“ бе зареден със звездно гориво и припаси, а имаше инсталирани и нови системи за оръжия. БиБоб скоро щеше да се отправи на следващото си планирано търговско пътуване, този път към място, наречено Елдора, така че Рлинда го изчака да потегли и излетя, когато той не можеше да направи нищо, за да я спре, като му остави само кратко съобщение, което щеше да намери след завръщането си. Това бе единственият начин.

Знаеше, че ще съжалява, задето не го е помолила за помощ, ако — когато — положението станеше напечено, но новата „Сляпа вяра“ просто бе прекалено съвършена, твърде чиста и БиБоб просто прекалено много се гордееше с нея. Рлинда бе поела огромен риск и не искаше да се тревожи за нищо друго, освен за самата себе си и за собствения си кораб.

Щеше да намери Дейвлин Лотце, стига да беше още жив.

Не беше попълнила летателен план, но БиБоб щеше да се досети къде е отишла — очевидно беше. Все пак Рлинда се надяваше да се върне, преди той да е направил нещо също тъй глупаво като нея…

Макар че доскоро бе ханзейска колония, Ларо не бе сред обичайните летателни направления на Земята. Не беше особено живописна, но пък Рлинда и бездруго не смяташе да разглежда забележителности. От космоса планетата изглеждаше така, сякаш е била използвана грубо, изцедена до капка и после изоставена на края на силите си.

Планетарната база данни показа на Рлинда района на предишната колония. На мястото й сега имаше огромен комплекс, разпрострян на цели километри — същински лабиринт от кули, тунели и някакви сгради, чиито план и предназначение представляваха загадка.

— Ако си там долу, Дейвлин, ще ми е адски трудно да те намеря — промърмори Рлинда.

Отново си напомни, че идеята е невероятно глупава. Само че дължеше на Дейвлин прекалено много, за да му обърне гръб сега. Прекалено често я бе спасявал, при все че тя честно се стараеше да изравни резултата.

Отвори един канал на комуникационната система и потърси една специална честота на ЗВС — честота, която Дейвлин познаваше и щеше да наблюдава, ако имаше възможност.

— Хей, Дейвлин? — рече тя. — Дейвлин Лотце. Ако ме чуваш, отговори. Аз съм капитан Рлинда Кет, идвам сама. Помниш ли ме?

Мащабът на кликиското присъствие долу я накара да се запита как Дейвлин би могъл да се добере до предавателно устройство, но ако това беше в границите на човешките възможности, Рлинда бе готова да се обзаложи, че Дейвлин ще успее. Всъщност можеше дори да е намерил начин да избяга. Може би чрез някоя транспортална стена? В такъв случай вече го нямаше тук… и Рлинда не знаеше какво ще прави.

Започна да обикаля над града, с нереалната надежда, че кликисите няма да я забележат. Беше нащрек, готова всеки миг да обърне „Любопитство“ и да побегне.

Изведнъж, съвсем неочаквано, получи сигнал на честотата на ЗВС, но не разпозна гласа. Стори й се странно синтезиран и механичен. Определено не беше човешки.

— Капитан Кет.

По гърба й пробягаха студени тръпки.

— Кой говори? Опитвам се да се свържа с Дейвлин Лотце.

Внезапно рояк малки кликиски кораби се насочи към нея — стотици еднакви компонентни съдове, които се отделиха от сградите долу или се стрелнаха от орбита и бързо се събраха около нейното клето малко „Любопитство“.

— Проклятие!

Време беше да изпробва действието на новите оръжия, инсталирани в скитническите корабостроителници. Изстреля няколко язерни лъча срещу корабите-насекоми, които се въртяха около нея, и след по-малко от минута вече бе унищожила десетина; високоскоростните ракети разбиха на парчета още седем. Но кликисите продължаваха да прииждат — прекалено много бяха.

Тя увеличи скоростта, опитваше се да си пробие път за бягство.

— Тук май стана малко пренаселено.

Два от компонентните кораби отскочиха настрана, за да избегнат сблъсъка. На статусния индикатор на „Любопитство“ светнаха червени алармени светлини, а от контролния панел на втория пилот се разлетяха искри. Добре, че БиБоб не беше тук — щеше да се паникьоса.

— Капитан Кет, моля, кацнете.

Рлинда чак сега осъзна, че кликиските кораби можеха да унищожат нейния, но точните им изстрели само бяха повредили двигателите й. Докато се спускаше надолу, компонентните кораби я заобиколиха, насочваха я в определена посока. Имаше толкова възможности за маневриране, колкото някой квадратен астероид. На път надолу изрече всичките си любими проклятия и измисли още няколко, преди „Любопитство“ да се плъзне по пръстта и скалите и да спре в една от кулите, издигнати от тия термити.

Аварийните колани автоматично се освободиха и я обгърнаха, приковавайки я към мястото й, а около тялото й избухнаха облаци въздушна пяна. Рлинда започна да плюе и отново да проклина, докато „Любопитство“ бавно спираше. Дъното на корпуса бе разцепено, двигателите — на пух и прах.

— О, проклятие, сто пъти проклятие!

Отвън хиляди кликиси излизаха от тунелите и кулите си и бързаха към нея.

Рлинда не си бе представяла края на мисията си точно по този начин. Помисли си дали да не изпрати един спасителен буй в космоса с няколко последни думи за БиБоб, но реши, че това би било сладникаво разкисване, и не можа да се застави да го направи.

Докато се освобождаваше от аварийните колани и отстраняваше меката мазна пяна, която й бе спасила живота, чу стържене и драскане по външната страна на кораба. Макар че долната част на корпуса вече не ставаше за нищо, Рлинда не можеше да понесе да види как буболечките разпарят любимия й кораб като пакет с храна. Това просто щеше да е прекалено.

Отвори люка и се взря в море от излъскан хитин, сегментирани крайници и фасетни очи. Отвратителни миризми изпълваха въздуха — смесица от амоняк, сяра, гниещо месо и бълвоч. А после Рлинда видя една стара жена, застанала сред тези създания. Непознатата се приближи към люка на „Любопитство“.

— Капитан Кет, аз съм Маргарет Коликос. Изпратиха ме да ви посрещна.

Рлинда примигна, не вярваше на ушите си. Отне й един дълъг миг да измисли отговор. Не можеше да реши коя част от думите на жената насреща й е по-удивителна. Бе прекарала много време сред руините на Рейндик Ко заедно с Дейвлин, помагаше му в търсенето на някаква следа от изчезналите съпрузи Коликос.

— Преди години се опитах да ви намеря! — възкликна тя и хвърли нервен поглед към насекомите. — А сега търся Дейвлин Лотце. Мисля, че са го изоставили тук, на Ларо. Имате ли представа къде може да е?

Маргарет се поколеба, после отвърна:

— Дейвлин е тук… но не е този Дейвлин, когото очаквате да видите.