Пепел от светове

59.Антон Коликос

Докато магът-император продължаваше да живее като „специален гост“ в Двореца на шепота, а председателят Венцеслас умуваше какво да направи с него, Антон бе получил заповед да отведе паметителя Вао’сх в университета. Нямаше представа на какъв разпит ще подложат професорите Вао’сх, но предполагаше, че той няма да отстъпи.

Антон бе прекарал по-голямата част от преподавателската си кариера тук, в този университет, и завръщането би трябвало да го радва… но не беше така.

— От толкова отдавна исках да ти покажа това място, Вао’сх, но се боя, че действията на Ханзата охладиха ентусиазма ми по отношение на всички неща, с които се гордеех.

Старият паметител обаче приемаше обстоятелствата учудващо добре.

— Дори в неспокойни времена паметителят трябва винаги да наблюдава и да запомня. Възнамерявам да науча за твоята човешка култура точно толкова, колкото възнамеряват да научат те от мен за моята.

Антон погледна приятеля си, опитваше се да отгатне настроението му по цвета на лицето му.

— Как се чувстваш сега, когато си толкова далеч от сънародниците си?

— Поне засега мога да го понеса. Магът-император е близо и знам къде са другите ни спътници. Не се чувствам съвсем сам. — Паметителят се насили да си придаде бодър вид и хвана Антон за ръката, докато влизаха в двора на университета. — Може би след предишния си опит с лудостта на изолацията съм станал по-издръжлив от другите илдирийци.

Просторният озеленен кампус бе пълен с млади ентусиазирани студенти, все още недокоснати от цинизма на истинския живот. Като изследовател тук Антон не бе обръщал внимание на предателствата и козните, с които бе изпълнена факултетската политика и които бяха безкрайно далеч от митовете и великите епически цикли. Навремето собствените му цели му се струваха възвишени: бореше се за постоянно назначение, публикуваше смела интерпретация на нов превод, въвличаше свои съперници-преподаватели в енергични, но отнесени академични дебати… Оттогава бе преживял наистина много — от Илдирийската империя до предателските черни роботи, хидрогите, световната гора… и сега бе дошло предателството на собственото му правителство. Да, в сравнение с всичко това университетската политика беше абсурдно незначителна.

Вървеше през двора с Вао’сх и се мъчеше да не обръща внимание на охраната — истинска армия, която ги придружаваше на не особено дискретно разстояние. Спря пред един двоен фонтан, чийто дизайн бе копиран от Миджистра.

— Тази част от университета е Катедрата по илдирийски науки. Тук ще прекарваме по-голямата част от времето си.

Преди заминаването на Антон преди години деканът бе обещал, че докато изпълнява необикновената си мисия на Илдира, Антон ще бъде смятан за ценен член на катедрата, перо в шапката на университета. Сега, докато въвеждаше Вао’сх в старото административно крило, Антон не подозираше какво раздвижване ще предизвика появата му. Стражите на Ханзата се втурнаха пред тях да огледат сградата и да съобщят на администраторите и колегите им. Антон се смути.

Деканът забързано излезе да ги посрещне.

— Радвам се, че най-после се завърнахте при нас, доктор Коликос. — Протегна потната си ръка. — И за вас сме чували много, паметител Вао’сх.

Беше възрастен мъж с гъста, очевидно боядисана червена коса, отпуснати бузи и устни, прекалено пълни за лицето му. Говореха, че бил страшно заядлив, особено на коктейли след няколко чаши вино, макар че Антон не можеше да го потвърди лично — никога не го бяха канили на такива престижни мероприятия.

Деканът погледна накриво стражите на Ханзата, които бяха застанали до вратата, и стисна първо ръката на Антон, а после и на Вао’сх.

— Останахме очаровани, когато получихме първите ви преводи на Сагата, доктор Коликос. Доставиха ни ги тук — всъщност контрабандно. Безкрайно сме задължени на този търговски капитан, която и да е тя.

— Бих могъл да ви кажа името й, но се боя, че Ханзата може да я накаже.

— О, не! Те са всъщност много доволни от работата ни. Назначил съм четирима професори да изучават преводите ви. Предоставихте ни материал за години занапред.

— Съставянето на това епическо произведение е отнело на моя народ хилядолетия — отбеляза Вао’сх.

— Разбира се, разбира се — съгласи се усмихнат деканът. — Тези преводи струват повече от сто дисертации. Хайде, елате. Възстановили сме кабинета ви точно така, както си го спомняте.

„Възстановили?“ Значи деканът бе дал кабинета му на някой друг и след като бе получил нарежданията на председателя, се бе завтекъл да го оправи.

— Намерихме бележките ви за биографията на родителите ви. Очарователни хора. — Деканът вървеше тромаво по коридора на късите си крака. — Хвърлих поглед на някои от скиците ви. Надявам се, че нямате нищо против.

Антон имаше много против, но реши да не повдига въпроса.

— За в бъдеще обаче приоритет ще имат заниманията ви с Илдира.

Ханзейските стражи стояха в коридора напрегнати, наблюдаваха ги внимателно. Деканът очевидно се чувстваше неудобно.

— Доколкото разбирам, паметителят Вао’сх ще ни помага с проучване за председателя?

„Искам нашите учени да го подложат на щателен разпит“ — бе казал Базил Венцеслас. Антон не се учуди, че деканът бе изтълкувал нареждането по този начин.

— Готов съм да ви повторя части от Сагата — каза Вао’сх. — Това е моя функция като паметител.

— Значи сте готов да изнасяте лекции като гост-преподавател? Можем да организираме цял цикъл лекции — толкова, колкото ви е възможно да изнесе. За ограничен кръг ли ще бъдат предназначени, или ще са отворени за всички студенти?

Антон се опита да прикрие изненадата си.

— О, бихме се радвали на колкото се може по-голяма публичност.