Пепел от светове

170.Патрик Фицпатрик

Патрик се взираше в бледите прозрачни облаци на Голген и вече не усещаше никаква заплаха там долу. Тази огромна празна бездна вече не го караше да се чувства зашеметен, сякаш всеки момент ще падне (в крайна сметка бе вървял по дъската). Дори странната миризма, която се разнасяше от надигащите се газове, не го притесняваше.

— Бих могъл почти да харесам това място — каза той.

— Тогава дали да не задържим имението на баба ти на земята като ваканционен дом? — попита Зет. — Въпреки че сравнена с това небе… — тя широко разпери ръце — дори онази стара къща изглежда мъничка.

— Да съм там, където си ти, ме устройва напълно — каза Патрик с тон, в който шеговитостта и искреността се смесваха в точното съотношение, така че тя да не може да разбере дали се шегува, или проявява истинска романтичност.

Подобни на паяци товарни кораби се отделиха от долните площадки на небесната мина, закръжиха около сателитните платформи, издигнаха се в разредената атмосфера, достигнаха орбита и се отдалечиха, понесли пълни варели с екти. Производството бе толкова засилено, че миньорите вече изнемогваха. Илдирийската империя и флотът на Конфедерацията бяха ненаситни купувачи на звездно гориво.

Дел Келъм се присъедини към тях с ръце на кръста.

— Всеки път, когато видя как някой от тези кораби отлита, не мога да не си помисля за всички печалби, които се връщат при клана Келъм.

Патрик погледна нагоре и примижа от ярката светлина.

— Всеки път, когато видя как някой от тези кораби отлита, просто се радвам, че никой не стреля по него и че не трябва да се тревожим за хидрогите, фероуите, кликисите или ЗВС.

Дел се обърна към Зет и каза сурово:

— Само не очаквай съпругът ти да мине между капките, сладурано. Трябва да си изработва своето — да върши точно толкова работа, колкото и аз…

— Имам по-добра идея, татко. Ще го накарам да върши толкова работа, колкото върша аз. — Обви ръка около кръста на Патрик — знаеше, че вече е започнал да прекарва дълги дни във фабриката. — Обещах да го накарам да прекарва поне по два часа на ден заедно с мен в командния център, за да мога да му обясня как работят големите небесни мини. Рано или късно ще го превърнем в сносен администратор.

Патрик я изгледа възмутено.

— Сносен администратор ли? Аз съм възпитан да бъда лидер — командир, индустриалец, уважаван дипломат.

— Да, да, но можеш ли да правиш нещо, по дяволите? — възрази тъст му. — Все някой ден ще се пенсионирам, нали разбираш.

Зет се изсмя пренебрежително.

— Ти ли? Никога!

— Така ли? Не може ли да поискам да си почина? Да си варя портокалка и може би дори да я регистрира като търговска марка? Да си купя нови аквариуми със скаларии… всъщност дори да отворя цял център за аквариуми? Мога да го превърна в туристическа атракция. Повечето скитници не са виждали истинска риба, поне не жива, нали знаеш.

Още два товарни кораба се отдалечиха. Покрай облаците се стрелкаха разузнавачески кораби, пъхаха сонди дълбоко в мъгливите пластове, за да измерят концентрацията на полезни газове.

В небето над газовия гигант безброй други фабрики висяха обърнати срещу гравитацията и пълнеха варел след варел с екти. „За щастие — помисли си Патрик — в безкрайното небе има място за всички“.