Пепел от светове

85.Генерал Кърт Ланиан

Ланиан не се изненада, че адмирал Уилис и нейните бунтовнически кораби побягнаха, но се смая, че стрелците му не успяха да свалят „Юпитер“ още с първия залп — огромен дреднаут, който летеше право пред тях! „Дете на гърма“ би трябвало да се справи с него незабавно.

Зачуди се дали системите не работят по-бавно — лошо поправяне от страна на роботите или нещо подобно. Или може би бунтовниците бяха направили на корабите на адмирал Уилис повече подобрения от това да заличат логото на ЗВС и да изрисуват нов знак на корпуса? От друга страна, този провал можеше да се дължи и на непохватността на новобранците, на незадоволителното обучение и дори на лошия късмет. Както и на Конрад Бриндъл.

От всички хора, които познаваше в ЗВС, Бриндъл бе един от най-отдадените и непоколебими офицери. Но в най-важния миг преднамерено бе поставил мантата си на огневата линия и бе поел върху себе си изстрелите, които щяха да унищожат изменническите сили на Конфедерацията. И това не можеше да е случайност.

— Бриндъл, продължавай да стреляш, дяволите да те вземат! Това е заповед. Адмирал Уилис е бунтовник. Това е шансът ни да ги унищожим така, както унищожихме кликисите.

Отговорът на Бриндъл бе спокоен и хладен:

— Няма да стрелям по тях, сър. Нашият враг са кликисите. В тази битка адмирал Уилис е наш съюзник.

Ланиан стовари юмрук върху командното табло. Уилис и нейната конфедерационна бойна група вече бяха далече. Генералът заповяда да открият огън, но повечето от язерните му залпове минаха далече от целта. Оръжейните му офицери бяха или неопитни, или недостатъчно мотивирани.

— Генерале, това е лудост! — Мантата на Бриндъл отново мина пред флагманския кораб, блокира линията за стрелба на Ланиан и даде на бунтовническите кораби време да избягат. Един язерен изстрел парна долната част на корпуса на мантата. На лицето на Бриндъл на комуникационния екран бе изписано възмущение. — Генерале, незабавно престанете да стреляте или ще ви освободя от командването на основание, че сте неспособен да ръководите.

Войниците на „Дете на гърма“ очевидно се чувстваха неудобно.

Преди Ланиан да успее да отговори, уж неутрализираните кликиски съдове отново откриха огън — а сега неговите кораби бяха единствените мишени наблизо.

— Какво става, по дяволите?

Дори след разрушението долу, което трябваше да е убило кошерното съзнание на кликисите поне десет пъти, гигантските кораби-рояци отново се бяха раздвижили. Очевидно безмилостната бомбардировка ги бе зашеметила, но сега компонентните кораби отново полетяха в търсене на цели. Ланиан бе пренебрегнал бързината, с която кликиските кораби можеха да се преструктурират в нови конгломератни съдове.

В кипящата обгорена повърхност на планетата се отвориха кратери — дупки, позволяващи достъп до невероятно дълбоки тунели. Нова вълна компонентни кораби изригна от непокътнатите кошерни комплекси дълбоко под земята.

Без да чакат заповед, стрелците пренасочиха оръжията си и започнаха да стрелят по кликисите. „Дете на гърма“ се раз люля от експлозия, която го отклони от курса му. Разпръснатите извънземни кораби бяха успели да се съберат в два огромни кораба-рояка, всеки от които отвори в центъра си гигантско дуло. От по-близкия куп с пращене излетя светкавица и превърна една от мантите на Ланиан в пара. Повече от хиляда от войниците му загинаха за един миг. Още един голям кораб на ЗВС бе унищожен.

Това не беше добре, никак не беше добре.

По командния канал пристигна съобщение — авариен сигнал, който прекъсна всички останали съобщения:

— Внимание, кораби на ЗВС! Говори адмирал Конрад Бриндъл. Поемам командата на тази бойна група, с което освобождавам генерал Ланиан от поста му. Напускаме Пим. Връщаме се на Земята.

— Не! — изрева Ланиан.

Дреднаутът му бе разтърсен от нова експлозия — тежък удар, който пръсна два от двигателите му, и огромният кораб полетя неконтролируемо към планетата.

Стотици кликиски компонентни кораби продължиха да жилят „Дете на гърма“. На екрана Ланиан видя как корабът на Бриндъл се отдръпва заедно с други два. Само още една манта бе оцеляла и Ланиан с облекчение видя, че остава до него. Но корабът изглеждаше безнадеждно повреден. От огромните пробойни в корпуса му излизаше дим.

Кликисите усетиха, че ги очаква лесна плячка, и се насочиха натам.

Допреди малко Ланиан очакваше, че председателят Венцеслас ще го поздрави за гениалната идея да се справи не само с буболечките, а и с човешките предатели. Сега се оказа, че вместо да постигне двойна победа, е провалил цялата мисия. Представяше си презрението, с което щеше да го посрещне председателят, щом се върнеха на Земята. „Не е най-бляскавият момент в славната ми кариера“. Ако искаше изобщо да може да излезе с чест от ситуацията, трябваше да стигне до Земята, преди Бриндъл да е направил доклада си. Трябваше пръв да разкаже своята гледна точка за тази история.

— Измъкнете ни оттук — викна той. — Максимална скорост.

Навигационният офицер — жена — го погледна с изумление и ужас.

— Генерале, едва успявам да ни задържа в стабилна орбита! Два от двигателите са повредени, всички контролни връзки са разтопени. Никъде не можем да отидем!

— Тогава активирайте звездните на двигатели. Не ми пука къде сме. Просто ни разкарайте от тази планета.

Тя се намръщи, сякаш говореше с умствено изостанало дете.

— Твърде късно е за това, сър.

Дреднаутът се разпадаше, а наоколо гъмжеше от кликиски компонентни кораби. Ланиан се поколеба само за миг. Трябваше да действа, преди оттеглящите се кораби на ЗВС да излязат извън обхвата им.

— Адмирал Бриндъл, обявявам аварийна ситуация. Заповядвам ви да се върнете и да ни помогнете. — За миг се поколеба. — Изоставяме кораба.

Екипажът на мостика на „Дете на гърма“ не се нуждаеше от повторно подканяне: всички се втурнаха към спасителните совалки. Из коридорите завиха аларми. Цели палуби горяха, стотици от войниците на Ланиан вече бяха мъртви, убити при отварянето на многобройните пробойни в корпуса.

Ланиан продължи да крещи в комуникационната система:

— Адмирал Бриндъл, ваш дълг е да приберете нашите спасителни совалки!

По всяко друго време Бриндъл щеше да се подчини, без дори да се замисли. Щеше да изпълни дълга си. Но на пращящия от статично напрежение екран Ланиан видя как Бриндъл и оцелелите манти продължават отстъплението си.

Кликисите пък продължаваха атаките си срещу „Дете на гърма“. Ланиан нямаше друг избор, освен да се втурне към малката спасителна капсула в стаята за инструктаж. Всички други вече се бяха изстреляли в космоса с по-големите спасителни съдове, макар че наоколо имаше толкова много кликиси, че Ланиан се съмняваше дали някой ще успее да се измъкне.

На наблюдателния екран зад бюрото си видя как адмирал Бриндъл обръща мантата си, за да качи на борда колкото се може повече спасителни совалки, въпреки че излагаше корабите си и самия себе си на огромен риск. Поне мъничко чест му бе останала.

Ланиан скочи през кръглия люк и дръпна капака над главата си. Стовари пръсти върху бутоните за активиране, които държаха совалката прикрепена на мястото й, блъсна задържащите лостове и освободи малкия съд. Докато совалката се въртеше, Ланиан почувства, че му прилошава от гледката.

Над него „Дете на гърма“ вече бе само метален скелет. Другите спасителни совалки летяха в космоса като спори на огромна гъба, мъчеха се да избягат в безопасност, но самият Ланиан падаше в другата посока, към повърхността на планетата, далеч от спасителните операции на Бриндъл.

В атмосферата на Пим совалката намали скоростта. Огромната бяла пустиня и солените езера се сториха на Ланиан негостоприемни. Автоматичните системи можеше да успеят да го приземят жив и здрав, но как щеше да оцелее там долу? Поне бе от другата страна на континента, а не от тази, на която неговите бомбардировки и тези на Уилис бяха унищожили кошерния град.

Совалката се удари в земята и подскочи, вдигна цял облак блестящ прах, който забули малкия прозорец. Ланиан си удари главата в тавана и изпъшка. Голяма глупост от негова страна да не си сложи колана.

Размърда се. Острата болка в ръката му май означаваше, че си е счупил лакътя. Голяма глупост наистина.

Трябваше да степенува нещата по важност. Намери комплект за спешна медицинска помощ и взе двойна доза стимулант-болкоуспокояващо. Трябваше да е достатъчно поне за няколко часа. Въпреки това не си представяше, че ще му се наложи да прави дългосрочни планове тук, на Пим. Сигурен бе, че Бриндъл ще си промени мнението и ще дойде да го прибере, но засега можеше да разчита само на себе си. Трябваше да живее в тази пустош и да оцелее някак.

Следващата стъпка: активира локаторния маяк с надеждата, че някой ще се върне да го вземе. Взе една чанта с енергийни заряди, пистолет — единственото оръжие, с което бе оборудвана совалката — и призова куража си, докато отваряше люка.

Излезе в равната бяла пустиня. Нямаше никакви кули, никакви извънземни сгради. Кликисите обаче продължаваха да извират от дълбоките тунели, черупките им блестяха на слънцето, острите им крайници се мятаха във въздуха. Совалката бе кацнала на стотици километри от сърцето на кликиския град, но тунелите очевидно се простираха под целия континент. Ланиан не бе убил всички буболечки на Пим — съвсем не.

И сега хиляди и хиляди кликиси се приближаваха, за да разберат какво представлява разбитата спасителна совалка. Милиони. И го бяха видели.

Той стисна пистолета, прицели се грижливо и стреля. Не спря да ги обстрелва. Преброи тридесет и осем пръснати буболечки, преди почти да изчерпи заряда на оръжието. Преглътна тежко и реши, че трябва да запази последния изстрел за себе си — нивото на мощността бе почти нулево. Стимулантът, който бе взел, не действаше. Лакътят го болеше адски силно.

Цвърчащите и тракащи с крайници кликиси заобиколиха совалката и Ланиан се хвърли вътре и затвори люка. Клекна. Чуваше как насекомите блъскат и драскат корпуса. Совалката не бе предназначена да служи като бункер срещу нападение от всички страни.

Последва дълга зловеща пауза, а после Ланиан чу силно стържене. Стената на малкия съд се разцепи на четири места. Огромните буболечки си пробиха с нокти път и влязоха. Ланиан се притисна с гръб към стената, стиснал пистолета в ръка.

Всичко се случваше прекалено бързо. Тези създания бяха чудовища, излезли от най-ужасния му кошмар, и сега идваха към него с остри нокти, щипци и челюсти. С един последен предизвикателен вик Ланиан затвори очи, стисна ги здраво, допря дулото на пистолета до слепоочието си и активира енергийния бутон.

Бе останала енергия само колкото да му опърли кожата. Ланиан се взря в безполезното оръжие с безпомощен ужас. Зад гърба му извитият корпус се разпадна на части.

Кликисите се устремиха към него от всички страни. Цвърчащата им триумфална музика заглуши виковете му.