Пепел от светове

26.Магът-император Джора’х

Отчайващо сам на бойния лайнер — далеч от Земята, от Илдира, от всеки — Джора’х се бореше да запази разсъдъка си. Свит в каютата си, той не знаеше колко дни са изминали. Чувстваше само изпълващата го празнота, която заплашваше да го погълне завинаги.

По-голямата част от живота си бе прекарал с убеждението, че Илдирийската империя е всемогъща и всеобхватна. Из целия Спирален ръкав имаше отломъчни колонии, така че мрежата на тизма се разпростираше навсякъде. Колко малко знаеше тогава!

Макар да чувстваше слабост чак до мозъка на костите си, той се застави да стане от леглото. Като маг-император не биваше да си позволява да изглежда победен. Направи със залитане три крачки към ярките блестители, вградени в стените, вперил поглед в бялата светлина: превръщаше я в пристан и убежище.

Поне не беше тъмно. Председателят Венцеслас не го бе подложил на това мъчение — все още не.

Ако извикаше, ако се предадеше, ако се закълнеше да направи това, което искаше Ханзата, дали адмиралът от ЗВС щеше да го върне при хората му? Едва ли. Джора’х бе убеден, че щом се върне в базата на ЗВС на Луната, председателят Венцеслас вероятно ще се опита да го измами. Никога не би го оставил да си отиде.

Някой внезапно почука на вратата и адмирал Диенте влезе, без да изчака да го поканят. Джора’х си наложи да не потръпва от ужасната смразяваща самота, която течеше във вените му.

— Какво… искате?

Диенте запази гласа си безизразен, сякаш правеше доклад на особено безинтересна тема:

— Софтуерните ми експерти изучават базата данни на този лайнер. Намерихме нещо, което прилича на преводаческо устройство, разработено така, че да позволява разговор с кликисите. Вярно ли е?

Джора’х затвори очи и се опита да се съсредоточи въпреки вихрушката от самота, която го обгръщаше. Прерови паметта си.

— Някога, в древни времена, сме комуникирали с кликисите.

— Това устройство все още ли функционира?

— Не сме го използвали от хиляди години. — Магът-император замълча: спомни си още нещо. — Един момент. Адар Зан’нх го е използвал. Да, той е разговарял с кликисите… на Марата.

Диенте кимна.

— Значи ще можем да го използваме, за да преговаряме с тях.

— Преговори… — Джора’х си пое дъх с намерението да се изсмее, но нямаше достатъчно сила. — Вие сте се провинили. Разгневили сте ги. Фероуите може да са най-големият враг на Илдира, но кликисите най-вероятно са вашият най-голям враг, а вие сте прекалено слепи, за да го осъзнаете.

На лицето на Диенте се изписа огромна тъга и умора.

— Ние сами сме нашият най-голям враг. — Гласът му бе толкова тих, че Джора’х едва го чуваше. — Изпълнявам заповеди, маг-императоре. Не по свое желание ви причинявам всичко това. То е… унизително за предводителя на велика империя. Винаги съм се възхищавал на вашия Слънчев флот.

Тези думи събудиха у Джора’х прилив на гняв, който му позволи да съсредоточи мислите си по-добре.

— Тогава защо го допускате? Щом знаете, че действията ви са погрешни, защо следвате председателя?

За един дълъг миг Диенте остана загледан пред себе си. Тъмните му очи сякаш виждаха не каютата на бойния лайнер, а нещо друго, много далечно.

— Защото, маг-императоре, председателят държи жена ми, сина ми и двете ми дъщери като заложници. Заплаши да ги убие при първия признак за измяна от моя страна. — Стисна юмруци. — Той държи семейството ми!

Изолацията бе измъчила Джора’х дотолкова, че не можа да разбере цялата тежест на това, което казваше адмиралът.

Диенте бръкна в джоба на униформата си и извади устройство с малък екран, голям едва колкото дланта му. Активира го и показа няколко изображения едно след друго: красивата си жена, съвсем младата си дъщеря, привлекателно момче и усмихнато малко момиченце; после друг образ, на който самият той беше в картинката: задружно и щастливо семейство.

— Може би ви казах прекалено много. Благодаря ви за информацията за преводаческото устройство за контакт. — Внезапно смутен, Диенте изключи устройството и го прибра в джоба си. И преди да напусне каютата, сякаш даваше някаква напълно заслужена награда, добави: — След няколко дни се връщаме. Не е чак толкова дълго.

— Не чак толкова дълго…? — процеди през зъби Джора’х. За него времето вече се бе превърнало в мразовита безкрайност.

Диенте излезе.

Коленете на мага-император поддадоха и той рухна на леглото.

Още няколко дни. Не знаеше как ще го понесе.

Дни…