Пепел от светове

137.Маргарет Коликос

Маргарет знаеше, че е единствената, която може поне да се надява да разбере кликисите.

— Трябва да се свържа с председателя Венцеслас. Той изобщо не знае срещу какво се изправя.

Антон се изсмя саркастично:

— Той никога не знае нищо.

Майка му се бе нанесла в малкия му апартамент и двамата бяха прекарали няколко приятни дни заедно — разказваха си всичко, което им се бе случило през годините на раздяла.

Но сега огромните кораби на кликисите бяха пристигнали с достатъчно огнева сила, за да унищожат както всичко, което бе останало от Земните въоръжени сили, така и корабите на Конфедерацията. А Маргарет се съмняваше, че след голямото делене, което бе на път да се случи на Ларо по време на бягството й, в това огромно, съставено от безброй частици кошерно съзнание е останало нещо от Дейвлин Лотце. И все пак приближаващите кораби знаеха, че трябва да попитат специално за председателя Венцеслас. Това й вдъхваше искрица надежда. Единственото люпило бе запазило някои спомени… но тези спомени можеха да бъдат обърнати и срещу човешката раса.

Дейвлин Лотце бе обърнал гръб на Ханзата и бе отишъл да живее скромно и уединено на Ларо. Бе прекъснал връзките си с председателя, тъй като категорично не одобряваше повечето му политически ходове и действия. Ако някакво ехо от тези спомени си бе пробило път до повърхността на гигантското кошерно съзнание, ако го бе заредило с враждебност към председателя Венцеслас, човечеството можеше да се озове в още по-голяма беда от сегашната.

О, председателят нямаше представа срещу какво се изправя.

Маргарет знаеше какво трябва да направи. Преди много години, когато с Луис бяха демонстрирали способностите на кликиския факел, председателят й бе дал директен достъп до личния си канал и тя все още помнеше кодовете за контакт.

Всички бяха в паника, но никой не искаше да направи нищо. Маргарет водеше резки разговори с един служител след друг и си пробиваше път все по-навътре в системата. На повечето хора името й не им говореше нищо, а тези, които го помнеха, проявяваха съмнения, тъй като от години я смятаха за мъртва.

Услужлив както винаги, Антон й донесе чай. „Ърл Грей“. Дълги години не бе имала възможността да се наслаждава на хубав чай. Антон не се бе поколебал да изрази мнението си за идиотските действия на председателя по отношение на мага-император. Разказа й и как Базил Венцеслас го бе принудил да надзирава Вао’сх в университета, за да могат учените да изкопчат от него възможно повече информация, и как Вао’сх бе умрял от самота. Мнението на Антон за председателя съвсем не бе високо.

Лицето на Базил Венцеслас се появи внезапно на монитора и я стресна.

— Маргарет Коликос — призрак от миналото. — За миг той млъкна, после мина към същината на въпроса, без да губи време с предисловия. — Твърдите, че притежавате някакво специално познание, което може да ми помогне с кликисите? Все още не съм решил как да отговоря.

Тя го изгледа с непроницаемо изражение.

— Как да отговорите ли? Господин председател, ще направите точно това, което иска люпилото. Качете се на една совалка и отидете на централния кораб-рояк, както поискат кликисите — и ме вземете с вас. Може би ще мога да помогна.

Самата идея за помощ сякаш го отврати.

— Все още обмислям възможностите.

— Те могат да унищожат всяко живо същество на земята. Говорете с люпилото. Това е единственият начин да предотвратите изтреблението.

— Откъде знаете толкова много за тях?

Тя накратко му предаде основните линии на това, което й се бе случило с кликисите.

— Трябва да дойда с вас, както и синът ми Антон. Двамата ще ви напътстваме в този деликатен разговор.

Антон я погледна изненадано.

Базил Венцеслас пък изгледа студено Маргарет и най-после кимна.

— Същинско облекчение е да видя, че някой наистина иска да изпълни дълга си. Незабавно ще изпратя да ви вземат. — И прекъсна връзката, без да се сбогува.

След броени минути — удивително кратко време, като се имаше предвид разстоянието между Дворцовия квартал и апартамента на Антон — някой заблъска по вратата. На прага стоеше полковник Андез, водеше четирима мъже в униформи.

— Как успяхте да стигнете дотук толкова бързо? — попита изненадано Антон.

Маргарет знаеше, че докато Вао’сх е умирал от изолация, синът й дни наред се е опитвал да доведе помощ.

Андез отвърна с презрителна гримаса:

— Постоянните ви настоявания да говорите с председателя запалиха червена лампичка в главите ни. Вече бяхме разпределени да ви наблюдаваме и да проверим възможната заплаха. Докато идвахме насам, председателят промени заповедите ни.

— Разбира се, че ще ги промени — изсумтя Маргарет.

Председателят Венцеслас вече се бе качил на совалката и ги чакаше с нетърпение. Изгледа кисело Маргарет и почти изръмжа:

— Е, какво искат кликисите, доктор Коликос? Защо кошерното съзнание държи да говори с мен? И откъде знае името ми?

— Не знам.

Отговорът й го стресна.

— Не ми вдъхвате особена увереност.

— И не се и опитвам да го правя. Искам да сте подготвен реалистично.

Седна срещу него, сякаш пътуваха така всеки ден.

Докато сядаше до майка си и си закопчаваше колана, Антон каза навъсено:

— Ханзата знаеше, че кликисите представляват опасност, че са унищожили много колониални светове. Вие получавахте доклади за това, господин председател, но не приехте заплахата сериозно.

Председателят трепна, сякаш ужилен от невидими пчели.

— Приемам сериозно всяка заплаха, но заплахите са наистина много.

Маргарет виждаше, че предстоящата среща го плаши. Ситуацията бе изцяло извън негов контрол и той очевидно го знаеше.

— Генерал Ланиан и адмирал Диенте бяха убити от кликисите. Бих казал, че агресивните намерения на тези кораби-рояци са очевидни.

Двигателите на совалката вече набираха мощност.

— Тогава трябва да стигнете до някакъв вид примирие — каза Маргарет. — Предлагам ви да се държите колкото се може по-добре с люпилото.

— Нямам търпение да видя какво ще стане, когато разберат, че сте се съюзили с черните роботи — измърмори Антон.

— Точно това ме тревожи повече от всичко — каза Маргарет съвсем искрено. Председателят изобщо не разбираше силата на враждебността, която кликисите изпитваха към създадените от тях роботи. Тя щеше да го напътства колкото се може по-добре, като го въведе в същността на нещата, докато пътуват към корабите-рояци.

— Мога да се справя — каза той, сякаш му предстоеше нещо не по-сложно от ежедневно съвещание, и се облегна назад.

Совалката излетя.