Кейлъб никога не си бе падал особено по човешката компания, но тази влудяваща самота започваше да му лази по нервите. Тук, на този пуст планетоид, се чувстваше като Робинзон Крузо. Доколкото си спомняше книгата, Крузо беше ненадминат в използването на малкото материали, с които разполагаше, за да си построи функционален дом.
Кейлъб смяташе, че може да се справи доста по-добре. Все пак беше скитник, нали така.
Използва малкото относително полезни предмети, които успя да намери в разтопените руини на фабриката за извличане на водород, за да подсили скромното си убежище. След това се примири с мисълта, че трябва да се задоволи с малкото провизии в спасителната капсула. Единствените остатъци от технологически съоръжения на Йон 12 бяха няколко реактора за екти, автоматизирани сателити за прехвърляне на готовия материал на товарни кораби и комуникационни усилватели, но всички те се носеха в орбита високо над ледения планетоид.
Кейлъб разполагаше с достатъчно време за мислене и накрая реши, че тези съоръжения може пък да не са извън обсега му.
Въпреки че предавателят на капсулата нямаше да има обсег отвъд системата на Йон 12, той реши да го използва, за да изпрати кодирани команди до съоръженията в орбита. Дешифрирането на протоколите и програмирането, извършено от скитниците, можеше да му отнеме известно време, но пък Кейлъб нямаше какво друго да прави. Започна да си играе с предавателя за спешни случаи, преминаваше през стотици възможни честоти, опита всевъзможни варианти на електронно ръкостискане, докато се опитваше да задейства поне един от сателитите. Това изхабяваше батериите му, но като се имаше предвид неизбежният край, който би го сполетял, ако не направи нищо, рискът си заслужаваше.
Най-после постоянното му умолително бръмчене получи отговор — един производствен сателит разпозна сигнала. Кейлъб се наведе към полегатото контролно табло и вкара командите от вторичния протокол, който свърза двата сигнала.
— Стана!
Сателитът старателно предаде схемите си и Кейлъб видя какво точно е улучил. Сателитът си беше най-елементарна кутия с двигатели за контрол на височината плюс товарно помещение с провизии за преминаващи товарни кораби, така че да не трябва да влизат плиткия гравитационен кладенец на Йон 12.
Ох, ако можеше да си спомни основните принципи на небесната механика…
Тъй като Йон 12 нямаше почти никаква атмосфера, не можеше да използва влачене, за да забави сателита. Това означаваше, че трябва да го свали, като използва собствената му сила. Поне имаше точна представа за гравитацията на планетата, а това бе основното, от което се нуждаеше.
По негова команда сателитът изстреля една ракета и това намали скоростта, с която обикаляше в орбита, и го застави да се понесе в спирала надолу. Да го накара да се разбие беше лесно — трудното бе да го разбие наблизо. Дори да заподскачаше наоколо при тази ниска гравитация, нямаше да успее да измине дълго разстояние в този защитен костюм.
Сам четири обиколки и сателитът вече бе слязъл толкова ниско, че от земята го деляха само тридесетина метра. Кейлъб провери костюма си и го херметизира. По негова преценка оставаше още една обиколка, преди сателитът да стигне до земята.
Излезе, застана пред капсулата и се помъчи да види светлинката, която трябваше да мине над главата му. Звездите го гледаха като студени човешки очи.
Сателитът се появи над хоризонта и профуча толкова близо и бързо покрай Кейлъб, че той подскочи и неволно се изстреля на десет метра над земята. В най-високата точка на скока си видя как сателитът пада на не повече от километър.
Заподскача по леда. Струваше му се, че с всеки скок изминава половината от разстоянието до хоризонта на малкия планетоид. Когато стигна мястото, където се бе разбил сателитът, видя, че металните стени са се изкривили, но поне съдържанието на вътрешната част не се бе разпиляло по осеяния с дупки терен. С непохватни движения на облечените си в ръкавици ръце Кейлъб отвори кутията. Нямаше търпение да види какво оборудване и припаси има вътре. Отново се почувства като Робинзон Крузо, който намира сандък с провизии, донесен от морето на брега на самотния му остров.
Скитническите инженери бяха помислили за всичко: допълнителни енергийни резервоари, общи компоненти, които можеха да се използват за какви ли не полезни приспособления, обичайния комплект за спешни случаи с основни лекарства и дори обогатени хранителни дажби (Кейлъб не беше наясно защо на някого ще му трябват такива дажби при положение, че е в орбита).
Гледаше останките на сателита и си мислеше, че може би ще успее да приспособи някои от частите му и да подсили спасителната си капсула. Щом щеше да прекара тук остатъка от живота си — все едно колко дълъг щеше да е той, — можеше поне да си направи колкото се може по-удобно жилище.
Знаеше, че ще трябва да направи няколко курса, затова взе нещата, които бяха от най-голяма важност, приспособи за шейна от едно от плоските крила от соларен панел и бодро тръгна към капсулата. Изкачваше се по ниските замръзнали хълмове, спускаше се бързо по склоновете и заобикаляше широките черни пукнатини в леда.
Когато се приближи към малкия си лагер, с изненада установи, че от леда се издига сияние, сякаш под кората гори някакъв огън. Зловещият отблясък ставаше все по-широк и по-широк — накрая образува голямо светло езеро съвсем близо до спасителната му капсула.
Кейлъб рязко спря. Полазиха го ледени тръпки. Движена от инерцията, натоварената шейна се блъсна в краката му. Тук ставаше нещо много странно…
Но Кейлъб не можеше да стои и да чака да види какво ще стане — батериите на костюма и въздушната му бутилка вече бяха спаднали до двадесет и пет процента. И като събра цялата си смелост, той тръгна към странния блясък, който обгръщаше капсулата му.