Пепел от светове

44.Съливан Голд

След освобождаването си от Илдирийската империя Съливан Голд се надяваше да заживее спокоен живот в пенсия на Земята заедно със семейството си. Беше управлявал ханзейски облачен комбайн, бе преживял хидрогска масирана атака, бе спасил илдирийски небесни миньори и бе понесъл дълго и несправедливо наказание в Миджистра, преди най-после да се завърне у дома. Заслужаваше малко време за себе си.

Председателят Венцеслас обаче не смяташе така.

Съливан бе с Лидия и със своето разраснало се семейство от две седмици. Искаше да живее без шум, затова не бе разгласил завръщането си и не бе молил за никакво медийно внимание. Нито пък бе съобщил на председателя. Което се оказа сериозна грешка.

На вратата на градската му къща заблъска група полувоенни в непознати униформи. Един офицер — жена със златистокафява коса — стоеше на прага му начело на четирима яки въоръжени мъже. Съливан си помисли, че би била красива, ако суровите й черти бяха малко по-меки.

Жената сравни лицето му с образа, проектиран на един екран, голям колкото дланта й, и каза:

— Съливан Голд?

— Да… да, аз съм. Какво има?

— Имаме заповед да претърсим дома ви, за да установим местонахождението ви и дейностите, с които се занимавате.

— Е, местонахождението ми е точно тук. И честно казано, в последно време не съм се занимавал с никакви дейности. Просто си почивах.

Лидия се появи от вътрешността на къщата и застана зад него. Гласът й прозвуча закачливо: тя все още не беше сигурна колко сериозни могат да се окажат нещата.

— Какво си направил пък сега, Съливан?

— Не се сещам за нищо — отвърна съпругът й. Не се помръдна, за да позволи на войниците да влязат.

— Не сте докладвали на председателя при завръщането си от Илдирийската империя — осведоми го сурово жената. — Трябваше да ви разпитат. Това беше първото ви задължение.

— Не мисля така, госпожо — изсумтя Лидия. — Първото му задължение беше към семейството му. Прекалено дълго го нямаше. Впрочем кои сте вие? Не мога да разпозная униформите ви.

— Ние сме специален екип чистачи, упълномощени от председателя Венцеслас. Аз съм полковник Шейла Андез. — Тя отново сведе поглед към екрана в дланта си. — А вие трябва да сте Лидия Голд. — Придвижи информацията надолу и цъкна неодобрително с език, но не каза какво е намерила в записа. — Трябва да довършим разследването си, за да предадем на председателя адекватен доклад. Господин Голд, председателят иска да се срещне с вас веднага щом успее да ви вмести в програмата си.

Гласът на Лидия стана остър, както винаги, когато някой я притиснеше прекалено силно.

— Не вярвам в правомощията ви. За кои се мислите…

— Лидия — прекъсна я Съливан, — моля те, не прави нещата по-лоши, отколкото вече са.

— И защо да са лоши нещата? — Тя застана закрилнически до него. — Какво лошо сме направили?

Без да чака разрешение, полковник Андез мина покрай Съливан и жена му. Петимата членове на „екипа чистачи“ се пръснаха из къщата и започнаха да преравят шкафове и чекмеджета, да отварят вратите на гардеробите, да надничат зад мебелите. Изглеждаха глухи за яростното възмущение на Лидия и това я разгневи още повече.

От завръщането си Съливан старателно следеше новините. Ханзата вече не бе това, което помнеше. След заминаването на крал Питър бяха започнали да се прилагат много енергични и неприятни мерки. Лидия не харесваше потисничеството, на което ставаше свидетел, и не се колебаеше да го каже гласно.

Съливан се бе опитал да остане незабележим, но ето че Ханзата все пак почука на вратата му.

— Полковник Андез, вижте! — Един от стражите измъкна изпод леглото една кутия. — Чуждестранна контрабанда!

Сърцето на Съливан се сви. В тази кутия имаше множество скъпоценни камъни и илдирийски кредитни чипове. За приноса му към Слънчевия флот магът-император му бе платил със скъпоценности и валута, преди да потегли обратно към Земята. Джора’х го бе помолил да остане в Империята и да управлява отломъчната колония на Добро, но Съливан бе предпочел да се върне при жена си и семейството си.

— Валута на Илдирийската империя? — изрече въпросително Андез.

Съливан търпеливо обясни:

— Отплата за услуги, които им извърших и които се оказаха полезни при разгромяването на хидрогите. Всичко е съвсем законно.

— Значи признавате, че работите за врага?

Той я изгледа озадачено.

— Откога Илдирийската империя ни е враг?

— Откакто сключиха съюз с Конфедерацията. Не сте ли чули?

— Това е направо смешно — обади се ядосано Лидия. — Дори това, което казвате, да е вярно, Съливан довърши работата си, преди председателят дори да си помисли за вражда с илдирийците.

— Можете ли да го докажете? — попита Андез.

Лидия я погледна така, сякаш е абсолютна идиотка.

— Той се върна вкъщи много преди съобщението на председателя. Изчислете сама времето.

— Сарказмът няма да ви помогне при гледането на процеса — предупреди я Андез.

— Значи има процес срещу нас? На какви основания?

— Лидия, моля те! — Упоритостта, с която не позволяваше на никого да я притиска, и начинът, по който защитаваше семейството и правата си, винаги му бяха харесвали, но острият й език често я вкарваше в беда.

Набитият мъжага вдигна касетката с илдирийски скъпоценни камъни.

— Трябва да ги конфискуваме.

— Тези пари ни трябват, за да живеем — възрази тревожно Съливан. Не им бе останало нищо друго.

Когато се бе съгласил да управлява облачния комбайн на Кронха 3, му бяха обещали отлична заплата, но към договора имаше прекалено много уговорки — уговорки, които Съливан и семейството му не бяха видели, преди да стане прекалено късно. Ханзата преднамерено бе отложила изплащането на каквато и да било сума на семейството му, когато всички смятаха и него, и хората му за мъртви. А сега, когато знаеха, че е оцелял, ситуацията ставаше още по-лоша. Ако наистина го бяха убили, семейството му щеше да получи някаква сума от застраховка, но тъй като Съливан бе загубил много скъпо производствено предприятие, Ханзата щеше да се погрижи да не получи и пукната пара.

— Разберете се с председателя — отвърна Андез. — Когато ви повика.