В името на честта

1.

Наближаваше 22 часът и Мич Рап реши, че е време. Слезе от колата, отвори чадъра, вдигна яката на черния си шлифер и тръгна по мократа Източна двайсета улица. Бодро прескачаше локвите и пълните с вода канавки. Лошото време му помагаше. То не само бе прогонило от улиците възможните свидетели, а и му даваше оправдателна причина да крие лицето си от инсталираните на почти всеки ъгъл камери за наблюдение.

Рап беше в Ню Йорк, за да реши съдбата на един човек. Имаше колебания дали е разумно сам да се захваща с това. Освен риска да го хванат съществуваше и друг, по-сериозен проблем. Преди по-малко от седмица във Вашингтон бяха извършени няколко терористични нападения, при които загинаха 185 души, а стотици други бяха ранени. Трима от терористите все още бяха на свобода и Рап бе получил неофициална заповед да ги намери с всички възможни средства. Досега обаче разследването вървеше изключително трудно и все още нямаше надеждна следа. Тримата сякаш се бяха изпарили, а това говореше за организираност, каквато малцина от колегите на Рап бяха очаквали от врага. По-изненадващ обаче бе фактът, че се налагаше да си губи времето с това, за което беше дошъл. След атаките във Вашингтон глупакът трябваше да се вразуми.

Освен решението дали да убие въпросния човек, или да го остави да живее, трябваше да предвиди и последствията. Ако го убиеше, имаше опасност да създаде повече проблеми, отколкото щеше да реши. Когато оня тип не се явеше на работното си място, щяха да възникнат много въпроси и повечето — насочени към Рап и началничката му, Айрини Кенеди, директор на Централното разузнавателно управление. Една грешна стъпка и щяха да си навлекат колосални главоболия.

Командирът на отряда за следене се бе опитал да го разубеди, но Рап не беше от хората, които следят събитията от уютни кабинети на няколкостотин километра от мястото на действието. Искаше да види със собствените си очи дали не пропускат нещо — дали няма някой незабелязан досега и непредвидим фактор, който е накарал бюрократа да премине на вражеската страна. Добре знаеше колко много врагове има човекът, когото бе последвал до Ню Йорк. Мнозина в разузнавателните среди биха се зарадвали да го видят мъртъв, затова Рап искаше да бъде абсолютно сигурен във вината му. Омразата много щеше да го улесни в решението дали да дръпне спусъка и трябваше да опита да устои на този подтик. Преди да стори непоправимото, трябваше да даде на онзи кретен последен шанс да се спаси.

Все пак би било грешка да се търси нещо по-дълбоко в предпазливото поведение на Рап. Ако намереше доказателството, което търсеше, нямаше да кърши ръце и да се двоуми. Твърде много хора бе убил, за да постъпи като аматьор, и макар че беше американски гражданин, негодникът най-вероятно щеше да се окаже предател. И то не някакъв дребен издайник — този човек имаше достъп до строго секретна държавна информация и действията му по всяка вероятност бяха причинили смъртта на един от колегите на Рап.

Рап тръгна с небрежна крачка към Парк Авеню. Беше облечен като стотиците служебни шофьори, возещи началниците си из града в тази мокра вечер — черни обувки, черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черен шлифер. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за обикновен шофьор, излязъл да се разтъпче и да убие малко време, докато шефът му се навечеря и тръгне за някое друго място или за дома си.

Когато зае позиция по диагонал срещу Грамърси Тавърн, Рап извади от джоба си пакет „Марлборо“. Сам в дъжда на улицата в Ню Йорк човек възбужда подозрения, но запали ли цигара, веднага става един от многото пристрастени пушачи, готови да се изложат на природните стихии за поредната порция никотин. Рап обърна гръб на улицата и застана с лице към голата фасада на близката сграда. Извъртя чадъра така, сякаш се опитваше да си направи завет, за да запали. Всъщност вятърът изобщо не го притесняваше — стараеше се да скрие лицето си, да не би някой да го види на светлината от запалката.

След като дръпна от цигарата, той небрежно погледна изпод мокрия чадър към другия тротоар. Мишената му седеше до една от големите витрини на ресторанта, хранеше се, наливаше се с алкохол и не спираше да приказва на някакъв човек, когото Рап не познаваше и се надяваше никога да не се запознаят. Другият човек го тревожеше, но той нямаше навика да убива непознати граждани само защото са слушали брътвежите на някой застаряващ глупак.

Въпреки усилията си да намери друго решение, Рап бе доста фаталистично настроен. Момчетата от отряда за следене бяха поставили микрофони в ресторанта и през последните два часа седяха в паркиран наблизо „Линкълн Таункар“ и слушаха как колегата им хули Управлението. Агентът отпи глътка вино. Рап не знаеше кое го притеснява повече — злобните критики на негодника или безразсъдното му поведение. Човек би очаквал от един служител на ЦРУ да бъде малко по-предпазлив при избора кога и къде да извърши измяна.

Досега обектът на наблюдението бе изложил само политическите и философските си възгледи. Съмнителни, но нищо, което да може да се окачестви като държавна измяна. Рап обаче чувстваше, че скоро ще се стигне и до това. Човекът от Ленгли бе изпил доста алкохол. Беше изгълтал две мартинита с джин и четири чаши червено вино, а кой знае още колко бе погълнал в самолета от Вашингтон или в барчето на хотела. Рап беше наредил на хората си да стоят далеч от летищата. Имаше прекалено много камери и служители от охраната, които ФБР нямаше да пропусне да разпита. Ако вечерта завършеше така, както се очертаваше, всички стъпки на колегата му щяха да бъдат внимателно проследени и анализирани, като се започне с полета от „Рейгън Интернешънъл“ до „Лагуардия“.

Рап непринудено дръпна от цигарата и отново погледна към ресторанта, където келнерът донесе две чашки коняк на масата. Няколко минути по-рано другият мъж се бе опитал да отклони предложението за още едно питие. Изглежда, че вече беше на път да отпише вечерта като напразно изгубено време. Колегата на Рап обаче настоя за коняка. Каза, че ще му е необходим за онова, което предстоеше да чуе.

Дъждът леко ромолеше по чадъра на Рап. Келнерът остави чашките и се отдалечи. Тогава човекът от Ленгли се наведе напред и се разприказва. Рап чуваше всичко от безжичната слушалка на ухото си. Първите няколко минути бяха общи приказки. Човекът изложи няколко хипотетични сценария и макар че хората от Министерството на правосъдието сигурно биха ги обявили за безобидно бъбрене, Рап видя в тях доказателство за злонамереност. Всеки, който разбира от национална сигурност, знае какво може да говори и къде трябва да спре.

Рап понечи да запали втора цигара, когато разговорът се пренесе от абстрактното към конкретното. Предателят започна да разказва оперативни подробности, известни само на шепа хора, сред които и президентът. „Това е — помисли си Рап. — Този кретен ще го направи.“

По възможно най-небрежния начин той отново погледна голямата витрина на ресторанта. Двамата мъже седяха приведени над масата, приближили главите си на няколко сантиметра. Единият говореше шепнешком, другият слушаше с ужасено изражение. Секретните сведения валяха едно след друго — дати, имена. Сякаш държавните тайни бяха безобидни клюки. Вредата щеше да се окаже по-голяма, отколкото Рап беше очаквал. Толкова голяма, че започваше да се двоуми дали да не пресече улицата и да екзекутира предателя още в този момент.

Изведнъж човекът от Ленгли замълча, внезапно, както беше започнал. Като словоохотлив пияница, на когото последната чашка е дошла в повече, той замълча и обяви, че е разкрил само част от това, което знае, и че преди да каже повече, трябва да постигнат допълнително споразумение.

Досега Рап си мислеше, че за да предприеме тази рискована стъпка, колегата му се ръководи от твърди принципи. Сега обаче, когато двамата мъже започнаха да обсъждат финансовата страна на сътрудничеството си, всяка следа от уважение изчезна. Рап погледна предателя и осъзна, че както при стотици други подлеци, прехваленият идеализъм на колегата му си има конкретна цена.

Той хвърли цигарата в канавката и изчака, докато водата я отнесе в канала. Погледна улицата и вече не изпитваше и капка съжаление. Знаеше, че в момента в големия „Линкълн“ се качва човек, който поразително прилича на предателя — от очилата и вратовръзката до цвета на косата, дори със същия черно-оранжев чадър от хотела. На Рап не му оставаше друго, освен да се върне на поста си на съседната улица и да изчака изменника.