В името на честта

63.

Прехвърлянето от Маями мина лесно. Хаким се нареди на опашка пред изхода за самолета и се качи. Този път не му дадоха място в първа класа, защото такава нямаше. Самолетът беше малък, собственост на „Американ Ийгъл“. Единствените по-силни емоции дойдоха на летище „Линдън Пиндлинг“. На митницата даде фалшива информация в граничния формуляр, като записа, че ще отседне в луксозния курорт Атлантис. Нямаше никакво намерение дори да мине наблизо и се притесни, когато граничният полицай задържа необичайно дълго погледа си върху екрана, след като въведе името му в компютъра. Хаким бе използвал паспорта няколко пъти, но сега щеше да е за последно. Когато Майкъл Андрос не се появеше за обратния полет в понеделник, щяха да го обявят за издирване, но тогава Хаким смяташе да е на няколкостотин километра оттук.

Полицаят му сложи необходимите печати и след няколко минути Хаким вече чакаше такси навън. Беше доста възбуден. Прекалено възбуден. Зад всеки чифт черни очила виждаше шпионин, следящ всяко негово действие. Реши, че има нужда от един хубав сън в топло легло. Каза на шофьора да го закара в болница „Принцеса Маргарет“. Пътуването през града мина спокойно, но пък и не можеше да се обърне да провери дали не го следят. Шофьорът го попита дали да го закара пред спешното отделение или на главния вход. Хаким предпочете главния вход.

Плати му с американски долари и му остави петачка за бакшиш. Няколко минути обикаля по коридорите на болницата, като влачеше куфара след себе си. Изхвърли памуците в първото кошче за боклук. Когато влезе в спешното отделение, подпря бастуна на стената и излезе. На отсрещната страна на улицата чакаха няколко таксита. Хаким се качи в първото и поръча да го закарат до хотел „Таун“. Отсядал беше там и преди. Не беше нищо особено, всъщност доста мизерно място, но за един следобед щеше да му свърши работа. Пътуването отне само няколко минути. Когато слезе, Хаким се огледа и се изсмя на иронията. Над целия квартал застрашително се извисяваше американското посолство.

На регистратурата работеше някакъв младок. Хаким извади пачка банкноти и каза:

— Стая за една нощ, моля.

— Само за вас ли, господин…

— Смит — довърши с любезен тон Хаким и плъзна една стотачка по плота.

Служителят погледна към ресторанта да види дали някой не го гледа и небрежно покри банкнотата с няколко пощенски плика.

— В брой ли ще платите, господин Смит?

— Да.

Служителят му каза тарифата и добави всички данъци и такси. Общо излизаше малко под деветдесет долара на нощувка. Хаким му даде една стотачка отгоре и му каза да задържи рестото. Взе ключа и тръгна по коридора към стаята, като се усмихваше сам на себе си. Нямаше търпение да почувства пясъка под краката си, но първо трябваше да проведе един разговор и да поиска една услуга. Когато влезе в стаята, остави куфара до вратата и седна на ръба на леглото. Погледна телефона и се опита да си спомни номера. После взе слушалката и набра.

— Ало.

— Кристиан — каза весело Хаким, опитвайки се да прикрие тревогата. — Адам се обажда. Как сте?

Заслуша се внимателно за най-малкия признак на безпокойство в гласа на другия мъж.

— Адам! Чудех се кога ще се появите. Тази седмица получих солидна сума във вашата сметка. Доста повече, отколкото ми бяхте казали.

— Да — потвърди Хаким, като мислеше за двете палети наркотици. — Партньорът ми реши да удвои поръчката.

— Това е много кафе.

— Да, така е.

Банкерът звучеше нормално. Явно още вярваше, че Хаким търгува с кафе.

— Дори по време на рецесия хората не могат без кофеин — добави той.

— Знам от личен опит. Не мога да живея без кафе. Аз също ви дължа благодарност. Шефът ми е много доволен от вашите депозити. Издигнах му се в очите покрай вас. Сега предполагам, че искате да прехвърлите парите.

— Преди това ще ви дам възможност да ми продадете някоя инвестиция.

— Чудесно. Имате ли време за една вечеря?

— Може би… — Хаким наистина не беше сигурен. Трябваше да измисли някакво обяснение, за да не изненада Кристиан прекалено много, когато се видят. — Претърпях катастрофа и не се чувствам много добре.

— Боже мой… Много съжалявам. Сериозно ли е?

— Няколко счупени ребра, но главно натъртвания.

— С нещо да ви помогна? На острова ли сте? Мога да ви настаня у нас.

— Да, тук съм. Току-що пристигнах. Мислех да дойда вчера, но не съм в добра форма за пътуване.

— Как мога да ви помогна?

— Ами… трябва да взема нещо от сейфа си. Заминавам утре, а си спомних, че когато наемах сейфа, ми казахте, че за специални клиенти може да се уреди достъп и през празничните дни.

— Разбира се! Вие сте един от най-добрите ми клиенти. Кога искате да отворите сейфа?

— След един час може ли?

— Естествено! Надявам се да ми позволите да ви почерпя нещо. И задължително трябва да отидем заедно на риболов… Обещахте ми.

— Ще отидем — засмя се Хаким. — Непременно. Добре, след час ще се видим.

Затвори. Беше спокоен, че прикритието му още действа. Взе дистанционното и пусна телевизора. Прехвърли няколко канала, докато намери Си Ен Ен и тогава се вцепени. На екрана се появиха две паспортни снимки, които той много добре познаваше. Беше накарал Карим да ги направи, докато обучаваше хората си в района на Сиудад дел Есте. Хаким ги получи по електронната поща и ги използва, за да направи два фалшиви паспорта — един за Карим и един за Ахмед. Беше ги оставил в една раница в плевнята на фермата в Айова. Същата плевня, за която Карим беше толкова сигурен, че е изгоряла до основи.