В името на честта

27.

Рап бързо зави наляво, после — надясно. Влезе назад по една частна алея на Патфайндър Лейн и спря под голям бряст. Гъстата корона на дървото щеше да попречи на всяко наблюдение от въздуха. Навремето един негов съученик живееше тук и той знаеше, че алеята се използва само от няколко семейства. Улицата беше задънена в двата края, затова външните посетители в квартала не минаваха по нея. Рап погледна часовника и зачака да види дали някоя кола няма да изскочи зад ъгъла.

Замисли се за разговора си с Маги и дълго гледа мобилния си телефон. Замисли се дали ще успее да изпълни всичките си обещания и изпита лека вина. Реши, че ще успее. Трябваше да ги изпълни. Щеше да се обади на Дикърсън и да задвижи нещата. Това го накара да се почувства по-добре. Той набра номера на Стан Хърли на кодирания си миникомпютър. След три позвънявания чу хрипливия глас на стареца. Рап заговори, без да поздрави:

— Е… прав ли се оказа?

Имаше предвид предвиждането на Хърли, че Адамс е използвал Макс Джонсън за подслушването в кабинета на Люис.

— За това кого е използвал ли?

— Да.

— Прав бях. От около два месеца работи с него.

На Рап му беше интересно колко пари е получавал Джонсън, но това бяха прекалено големи подробности, за да ги обсъждат по телефона.

— Мотив?

— Още един от почитателите на Мич Рап.

Рап се огледа в двете посоки. Засега нямаше други коли.

— Как така?

— Не знам дали има нещо лично, но предполагам, че му е харесала идеята да прецака един истински боец.

Рап се замисли над това. Хърли обичаше да нарича хората от тайната служба „бойци“. Всички други бяха за него „меки пишки“ или „книжни плъхове“. Рап и неговите колеги бяха съвсем друга порода хора в Ленгли и не беше рядко явление някои от другите в сградата да ги мразят. Джонсън беше прекарал цялата си кариера в безопасната зона на ЦРУ. Няколко пъти може би бе ходил на мисии в чужбина, да разпитва персонала на някое посолство или местните агенти на Управлението, но никога не беше участвал в истинска операция. Цялата му професионална дейност бе свързана със запазване на тайните на Ленгли и разобличаване на онези, които не спазват правилата.

— Някаква представа какво е използвал за подслушването?

— Не е сигурен, но изглежда, че устройствата са извън помещението.

— Добре, ще се заема. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

Рап прекъсна разговора и се замисли за задачата, която щеше да даде на Коулман. Макар да не беше от най-изтъкнатите служители на Управлението, Макс Джонсън не трябваше да се подценява. Тревожно беше, че Джонсън е бил толкова глупав да се замеси с човек като Адамс. Оценката на Хърли за ситуацията беше абсолютно точна, но тук не ставаше дума за импулсивни действия. Джонсън работеше в тази сфера повече от трийсет години. Би трябвало да има повече здрав разум и да не се забърква в такива неща.

Рап отново огледа улицата. Все още нямаше подозрителни коли, затова отново потегли към Луисвил Парк. Голяма част от детството си беше прекарал там. С приятелчетата си от квартала бяха играли в парка всеки възможен спорт, а ако не там, ходеха в басейна и тенисклуба при Грейт Фолс. Рап с усмивка си спомни как заради брат му едно лято ги изгониха от басейна. В този момент Коулман пристигна на паркинга с големия си черен джип. Двамата мълчаливо слязоха от колите си и нагазиха изкуствената трева на игрището за лакрос.

Беше типична априлска сутрин. Температурата беше към двайсет и пет градуса и небето бе облачно, но нямаше опасност да завали. Рап беше сложил удобни дънки и фланелка с дълъг ръкав за полета. Коулман носеше широк панталон, риза и синьо сако. Двамата застанаха един срещу друг, без да се поглеждат в очите. Повече се интересуваха от околността, отколкото един от друг.

Коулман погледна към игрището. Четири момчета играеха баскетбол. Изглеждаха още ученици, твърде малки, за да работят за ФБР или друга организация. Той прокара пръсти през русата си коса и попита:

— Не ми казвай, че вече имаме проблем.

Рап наблюдаваше паркинга.

— Не с онова, за което си мислиш — отвърна той, имайки предвид операцията в Ню Йорк. — Или поне не в това отношение, в което очакваш. Всъщност — добави, като погледна Коулман — тази сутрин чух нещо интересно.

— Какво?

— Чарли О’Браян ми каза, че този мошеник Глен Адамс бил заминал за Каракас, без да уведоми никого в Ленгли, че напуска страната.

— Стига бе. Мислех, че там си имате правила.

— Определено. В такива случаи си длъжен да уведомиш висшето командване и прекия си началник.

— А той не е казал на никого?

— Не. Сериозно е загазил.

— Имат ли връзка с него? — попита Коулман, чудейки се дали техният човек е успял да изчезне. Бяха се разбрали да не прави никакви опити да се свърже с тях, освен ако не изникне нещо спешно.

— Имаш предвид от Ленгли?

— Да.

— Не. Засега не.

— ФБР знае ли?

Рап поклати глава:

— Айрини иска да си остане между нас… поне в близките шест часа. Ще изпратим хора да търсят по хотелите и ще се свържем с колегите от венецуелското разузнаване. Ако не разберем бързо какво става, ще трябва да информираме ФБР и Държавния департамент.

Коулман кимна:

— Мислиш ли, че е решил да ни предаде?

— Кой знае? Мене ако питаш, стига да не разгласява тайните ни, може да се обеси, ако иска. — Рап погледна към момчетата на баскетболното игрище и най-накрая се обърна към Коулман. — Името Макс Джонсън говори ли ти нещо?

Коулман затвори сините си очи, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.

— Да. Той е един от вашите, нали? Или по-скоро беше.

Рап се намръщи:

— Никога не е бил един от нашите. Все едно да кажеш, че хората от вътрешния отдел са ни приятели.

Коулман замълча за момент.

— Добре, разбрах. Все пак е работил в Ленгли, нали?

— Да. Доста години.

— Знае ли ви всички кирливи ризи?

Рап сви рамене:

— Трудно е да се каже за човек като него. Не е от най-приказливите, но пък по принцип с момчетата от службата за сигурност никой не иска да си говори.

— Карал ли си се с него?

— Доколкото си спомням, не. — Рап замълча за момент, после добави: — Но с годините съм си спечелил толкова много врагове, че вече не им знам бройката.

— Айрини?

Рап се замисли за началничката си. Съмняваше се да е имала препирни с хората от собствената си служба за охрана, но Джонсън все пак на два пъти беше пропускал повишение.

— Пряко не са имали спречквания, но нали знаеш как е в тези среди. Рядко се случва някой, който се е разминал с повишение, да не остане с лоши чувства.

— Какво точно е направил? — поинтересува се Коулман.

— Сега има консултантска фирма.

— Знам. Името му ми е познато оттам. Говори се, че бил много навътре с новите техники. Спец е по специалните разузнавателни средства.

Рап кимна. Войната срещу терора беше дала тласък на частните охранителни и консултантски фирми. Сега на мода бяха самоделните охранителни системи.

— Значи ще трябва да се обадиш на Маркъс — отбеляза Рап, имайки предвид компютърния специалист, с когото работеха.

— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?

— Имаш ли лист и химикалка?

Коулман бръкна в джоба на сакото си и извади и двете.

Рап отвори малкия бележник и натисна копчето на химикалката. Поколеба се за момент, но реши все пак да даде информацията, макар и кодирано. Написа няколко изречения, като внимаваше да не натиска върху листа. После върна бележника на Коулман, който погледна написаното:

„Снощи… каза откъде има информация… наел Джонсън да подслушва кабинета на доктора… знаем поне за един, който се е разприказвал… предполагаме, че има още… разбери как го е правил и ми докладвай.“

— Мамка му — възкликна Коулман, като си даде сметка колко хора ходеха при доктор Люис. — Голяма каша. Такава информация ще се продава като топъл хляб.

Рап пак взе бележника и откъсна горните пет листа. Извади запалка от джоба си и ги запали. Извъртя ги така, че пламъците да ги обхванат, почти достигайки до пръстите му. Когато останаха само ъгълчетата, разтръска хартията, докато изгасна.

— Внимавай с този тип. Не се издавай. Не искаме да се уплаши и да избяга със стоката.

Коулман се замисли за Адамс. Новината, че е заминал за Венецуела, щеше да се разпространи сред шпионските среди като огън в суха трева.

— Рано или късно ще научи.

— Със сигурност — съгласи се Рап.

— И без съмнение ще се постресне.

— Затова искам веднага да се заемеш.

— ПВК? — попита Коулман.

ПВК беше военно съкращение, означаващо „правила за влизане в контакт“. Рап се замисли. Не познаваше достатъчно добре Джонсън, за да предвиди как ще реагира. Коулман трябваше да разчита на собствената си интуиция.

— Направи каквото трябва. Само разбери каква информация е изтекла. Ако има записи, искам да ми ги донесеш.

— Ако се наложи да действам по-грубо?

Рап сви рамене.

— Трябва да се върна тази нощ. Ако може да изчака дотогава, добре, но ще трябва да действаш според ситуацията.

— Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа. Наблизо е. Ще ти изпратя имейл да ти съобщя кога се прибирам. — Рап тръгна към колата и Коулман го последва. — Дръж ме в течение, но гледай да не споменаваш нищо конкретно. Приеми, че следят всичко, което пишеш или казваш.

— Ясно. Нещо друго?

— Да… внимавай. Имам лошо предчувствие за този Джонсън.