В името на честта

10.

Умът на Адамс работеше със светлинна скорост. Трескаво се опитваше да измисли правилните думи, с които да убеди изкуфелия дъртак, че Рап е една колосална грешка. Не помнеше точната дата, но Хърли се беше пенсионирал преди петнайсетина години. Несъмнено още поддържаше някаква връзка, но старите му източници на информация сигурно бяха пресъхнали. Реши, че най-добрата тактика ще е да говори колкото може повече общи приказки.

Сведе поглед, сякаш разглеждаше очуканата и надраскана повърхност на металното бюро.

— Ами това, по което работя… не мога да издавам информация.

Хърли го погледна с кървясали, но проницателни очи.

— Значи, ако се обадя на директор Кенеди сега, тя ще ми каже, че си изпълнявал официална мисия, така ли?

Адамс поклати глава:

— Не, тя не знае.

— На кого да се обадя тогава? Кажи ми едно име.

Хърли скръсти ръцете си на гърдите, сякаш се готвеше да чака дълго.

— Стан, няма какво да те замесвам в това. По дяволите, та ти отдавна не си в Ленгли. Не мога да обсъждам тези неща с теб.

Хърли изсумтя:

— Знам повече за тайните ни операции от самия президент, затова престани да ми губиш времето и започни да отговаряш на въпросите ми или ще подложим на проверка собствената ти „еуфорична“ теория.

— Каква теория?

— Онази за мъченията… твърденията ти, които с такава охота разтръбяваш пред пресата, че не постигали успех. Че са само средство за привличане на поддръжници на „Ал Кайда“.

Адамс се ококори:

— Ама това е вярно!

— Ти откъде знаеш? — Хърли се наведе над стола. — Някога разпитвал ли си някого? Използвал ли си забранени методи, за да спасиш човешки живот?

— Знаеш отговора. Аз съм генерален инспектор на ЦРУ.

— Ами онези двайсет и три месеца, прекарани в службата за секретно разузнаване, с които се хвалиш? Цели пет от тях на терен. И дори тогава единствените случаи, в които си показваше носа от посолството, бяха, за да играеш голф или да ходиш по курви.

— Да не съживяваме тези спомени — измърмори Адамс с пресилена усмивка. — Нека да се разберем, че всяка история има две страни.

— Да… истината и нейната противоположност. Като твоята вечеря снощи.

— Какво за нея?

— Според Мич това е акт на държавна измяна.

— Мич Рап е професионален лъжец.

— По-добре престани да говориш глупости за Мич. Или ми отговори честно, или ще го извикам, а знаеш, че той се интересува от чувствата ти дори по-малко от мен.

— Добре… добре. Но няма какво толкова да говорим.

— Какво правеше снощи в Ню Йорк?

— Вечерях с един стар приятел от университета.

— Какво говорихте?

Адамс се подвоуми. Трябваше да внимава да не го хванат в лъжа.

— Уважавам те, Стан. Винаги съм те уважавал, затова ще ти го кажа максимално учтиво. Не съм длъжен да се отчитам пред теб. Не съм длъжен да се отчитам пред Мич Рап. Аз съм отговорен само пред президента и надзорните комисии на Капитолия. Това е.

Хърли въздъхна раздразнено:

— Ти май не ме разбра.

— И аз се чувствам по същия начин — разочаровано отбеляза Адамс. — Разбирам колко трудна е тази работа, затова съм склонен да погледна нещата и от другата страна, но предложението ми няма да бъде валидно още дълго. Уморен съм и имам много делови срещи днес. Ще дам на Рап още един шанс да ме освободи. Веднага. Само един шанс.

Адамс вдигна показалец, за да наблегне на думите си.

Хърли се изсмя:

— Ти май изобщо не разбираш какво става тук.

— Разбирам, че след около два часа хората ще започнат да се чудят къде съм изчезнал и когато това стане, ще бъде много трудно да се преструвам, че нищо не се е случило. Затова, за последен път, пуснете ме и ще забравя всичко, но те предупреждавам — Адамс почервеня от гняв, — само Рап да ме погледне накриво, ще го загробя.

Хърли не би повярвал, че Адамс е способен на такава арогантност, ако не беше чул това лично.

— Съмнявам се, че скоро ще те пуснат да ходиш където и да било.

— По-добре да ме пуснат, защото търпението ми започва да се изчерпва.

— Кретен — измърмори Хърли, сякаш му казваше, че обувките му са развързани. — Опитах всичко, за да ти помогна в зората на кариерата ти, но ти наистина си бил малоумен.

Адамс реагира така, сякаш са му зашлевили плесница:

— Чичо Стан, не съм сторил нищо нередно. Само се опитвам да постъпя правилно.

— Ако наистина си вярваш, че не си направил нищо нередно, по-добре направо да те застрелям и да се свършва.

Адамс зина от удивление. Познаваше този човек от самото си раждане, това беше най-добрият приятел на баща му, за бога. Адамс измънка:

— Аз служа на страната си — измънка. — Не разбирам… клел съм се в родината, както теб и татко.

— Направи си услуга и не се сравнявай с баща си.

— Аз… — заекна Адамс. — Не исках да потъна с този продънен кораб, пълен с плъхове. Това са най-продажните мръсници, които съм виждал.

— Продажни? За нашите момчета в Богота през осемдесетте ли говориш?

— За тях, разбира се. Всичките бяха за затвора!

На Хърли му идеше да го удари, но не искаше да приема нещата по-лично, отколкото вече ги беше приел.

— Аз съм виновен. Другите инструктори във Фермата искаха да ти скъсат задника, но аз те защитавах. Знаеха, че не притежаваш необходимото, аз също го знаех, но се чувствах длъжен на баща ти, затова ходатайствах за теб и допуснах да завършиш. — Старецът поклати глава. — Това е една от най-големите грешки в живота ми.

— Не съм притежавал необходимото? — попита Адамс и в гласа му прозвуча гняв. — Имаш предвид, че не съм си направил лоботомия? Или може би нямам способността да пренебрегна всички морални стандарти, в които съм възпитан? Не мога да пренебрегна всички повели на Конгреса за това какво може и какво не може да се прави?

— Проблемът ти, Глен, винаги е бил, че се мислиш за нещо много специално, а не си. Като оперативен работник ти беше пълен некадърник. Единственото, за което те биваше, беше да се оплакваш и да се тъпчеш по партитата в посолството. Винаги, когато се наложеше да си изцапаш малко ръцете, подмокряше гащите от страх и започваше да хленчиш като малко момиченце.

— Под „изцапване на ръцете“ потъпкване на закона ли имаш предвид?

— Точно така. Каква, по дяволите, си мислиш, че е работата на ЦРУ? Да не си въобразяваш, че се очаква да спазваме закона? Да искаме разрешение от Международния съд в Хага и Държавния департамент дали можем да разкрием кои колумбийски военни работят за наркомафията?

— О… мисля, че малко опростяваш нещата.

— Искаш ли наистина да ти го кажа просто? Слушай тогава. Ти беше пълен некадърник като шпионин, беше посредствен прокурор, който се издигна само защото целуваше задниците на правилните хора и благодарение на това получи сладката службица на главен инспектор на ЦРУ, а сега си си поставил за цел да пречиш на хората, от които зависи безопасността ни. Достатъчно просто ли се изразих?

— Преча! — изкрещя Адамс. — Нима смяташ върховенството на закона и Конституцията за пречка?

— Не, но съм сигурен, че хората, които са я написали, нито за миг не са очаквали, че някой ще я използва, за да защитава враговете ни.

— Значи хора като Мич Рап трябва да могат да си правят, каквото поискат, така ли? Да убиват когото сметнат за добре, без да отговарят пред никого?

— Ако трябва да избирам между ония импотентни глупаци в Капитолия и Мич, гласувам с две ръце за него.

Адамс стисна юмруци, изправи се и закрещя:

— Знаеш ли защо ни мразят?

— Кой?

— Терористите. Кой мислиш? Мразят ни заради хора като теб, баща ми, Рап, Неш и всичките ви колеги бандити.

— Тези бандити — гневно контрира Хърли — са направили за сигурността на тази страна повече от двете камари на Конгреса, взети заедно, и то без капка признание или благодарност от арогантните копелета като теб.

Хърли се отдръпна, замахна с бастуна и удари Адамс по лакътя.

Той изпищя и се хвана за ръката.

— Какво те прихваща, по дяволите?

— Аз бях единственият ти шанс, кретен такъв. Исках да видя поне някаква следа от разкаяние, а вместо това ти ми отговаряш с още по-голяма надменност.

Старецът се обърна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Адамс, внезапно разтревожен.

— При човека, когото толкова презираш.

— Чакай!

В гласа на Адамс прозвуча искрен страх. Хърли не си даде труд да го погледне.

— Ти сам се провали. Сега от личен опит ще разбереш дали мъченията са ефикасни.