В името на честта

57.

Карим даде отдушник на част от гнева си, като счупи няколко лампи и събори всички снимки от полицата на камината. Хаким седеше на креслото и не смееше да помръдне. Пистолетът ясно изпъкваше под разпасаната риза на приятеля му. По-добре беше да изчака бурята да отмине. След няколко минути Карим най-после се поуспокои. Обяви, че тръгват точно след един час. Искаше всички да се изкъпят и обръснат за пътуването. Нареди на Ахмед да претърси кухнята и да вземе всичката храна, която намери, после взе големия пътен атлас, който откри в една секция, и го хвърли на Хаким.

— Намери най-добрия път, за да стигнем там.

— Къде? — прошепна Хаким с най-кроткия си тон.

— Във Вашингтон!

Хаким имаше чувството, че Карим търси най-малкия повод да се отърве от него, затова кимна и започна да разлиства атласа.

— И дръж под око прозореца! — изкрещя Карим.

След това излезе. Спря в кухнята, за да каже нещо на Ахмед, после отиде в банята. Чу се шуртене на душ. Десет секунди по-късно Ахмед се появи на вратата. Изглеждаше уплашен. Приближи се до Хаким, като нервно се озърташе. Когато дойде при него, прошепна:

— Можеш ли да се движиш?

Хаким не разбра. Ахмед бързо извади нещо от джоба си и му го подаде. Прошепна трескаво:

— Иска да те убие. Така ми каза. Вземи.

Хаким напипа ключове от кола.

— В гаража има една бяла кола — продължи Ахмед. — Сложих раницата ти на предната седалка. Бягай! Тръгвай веднага, преди да е излязъл от банята.

Дръпна го от креслото и го вдигна на крака.

Хаким се чувстваше буквално като пребит. Болеше го толкова силно, че не знаеше дали ще може да помръдне, но някак успя. Отначало правеше малки крачки. Тътреше се като старец. Стигна до входната врата сам и погледна назад, за да благодари на Ахмед, но него вече го нямаше. От кухнята се чуваше тряскане на шкафове. Хаким отвори вратата и я затвори след себе си. Мина по верандата и там се закова на място. Имаше само три стъпала, но му се струваха като пропаст. Вкопчи се в парапета и си наложи да направи първата крачка. Тялото му се извъртя и го проряза непоносима болка. Сякаш някой заби нож в гърдите му. Досещаше се какво му е. Едно от счупените му ребра разкъсваше меките тъкани на левия му бял дроб.

Буквално се изтърколи по последните две стъпала, после се затътри през двора, влачейки левия си крак. Болката беше непоносима. Опасяваше се, че всеки момент може да се закашля и тогава всичко щеше да свърши. Щеше да падне насред покрития с чакъл двор и да изгуби съзнание. Карим щеше да се приближи с онова надменно, неодобрително изражение и преди да го убие, щеше да изтърси още някоя глупост. Някоя гръмка фраза, с която да представи предателството към най-добрия си приятел като благородно дело. Това повече от всичко друго накара Хаким да се мобилизира и да продължи към гаража. Омразата, която изпитваше срещу Карим сега, не можеше да се сравнява с никое друго чувство.

Искаше да успее. Искаше да оцелее и да накара арогантния си приятел да изпита болката от предателството. Искаше глупакът да се опита да стигне сам до Вашингтон, искаше Лъва на „Ал Кайда“ да се провали и да почувства настъпването на смъртта, както я бяха посрещнали шестимата храбри воини.

За късмет гаражът беше по-близо, отколкото плевнята, в която бяха скрили караваната. Хаким се повлече към страничната врата, като си поемаше въздух на пресекулки. Това беше единственият начин да преодолее пронизващата болка. Не смееше да погледне назад, докато не стигна до металната вратичка, и дори тогава го направи само за миг. От къщата все още не се беше появил никой. Хаким натисна дръжката и почти прелетя през прага. Лампата се включи от сензор за движение. Той затръшна вратата след себе си и понечи да отвори двойната порта на гаража, но реши първо да се качи в колата. Вътре сигурно имаше дистанционно устройство за отваряне.

Колата беше голям бял „Кадилак DTS“. Собственикът му беше направил услугата да паркира на заден ход. Хаким отвори лявата врата и с облекчение видя раницата си, която Ахмед беше оставил отдясно. Подпря се с една ръка на покрива, с другата на вратата и внимателно започна да се намества на седалката. В един момент болката стана непоносима и той просто се отпусна. Хвана се за кормилото, качи първо десния, после левия си крак. Остана неподвижен известно време, като се чудеше дали няма да изгуби съзнание.

Стори му се цяла вечност, но сигурно не бяха минали и пет секунди. Някакъв глас като че ли го напътстваше. Ръководеше всяка негова стъпка. Сега му казваше да сложи ключа в стартера. Той го постави и го завъртя. Таблото светна. Хаким потърси копчето за дистанционно отваряне на вратата, но нямаше. Огледа цялото табло и накрая го забеляза на страничното огледало. Натисна го и вратата започна да се отваря.

Хаким натисна спирачката, премести скоростния лост в положение за потегляне и се подготви за най-лошото. Ако Карим се опиташе да му препречи пътя, щеше да се наложи да го прегази. Надяваше се от другата страна да види само дневната светлина, но отмъстителната му половина искаше оня надут глупак да го чака отпред. Сниши се и се приготви да залегне и да натисне газта. С всеки сантиметър издигане на вратата напрежението растеше. Накрая тя съвсем се отвори и той видя, че дворът е празен. Без да се надига, премести крака си от спирачката на газта.

В къщата Ахмед още ровеше из кухненските шкафове, като се опитваше да вдига колкото можеше повече шум. Броеше наум. Най-много се страхуваше, че Хаким няма да се добере до колата. Как щеше да реагира Карим, ако го намереше навън, в безсъзнание на чакъла? Ахмед понечи да отиде в хола и да погледне през прозореца, но се спря. Реши да даде на Хаким още трийсет секунди. Нямаше да рискува да му помага повече, иначе самият той рискуваше да стане пушечно месо. Молеше се мислено на Аллах, призоваваше го да даде сили на Хаким.

Ахмед не разбираше какво става. Не можеше да изпитва нищо друго към Карим освен уважение. Той беше удивителен командир и най-способният водач, когото мароканецът познаваше, но в отношенията с най-добрия приятел от детството си направо излизаше от кожата си. Имаше моменти през последните няколко дни, когато Ахмед имаше чувството, че гледа две каращи се осемгодишни хлапета. Постоянни злобни забележки. Постоянни препирни за всичко, за което се сетят. И накрая онази случка в Айова с двамата ловци. Тогава Ахмед за първи път си помисли, че Карим е сгрешил. Всеки прави грешки, но тази беше очевидна. Ахмед бе убеден, че причината е в завистта на Карим към приятеля му от детинство. Карим се изживяваше като герой и затова всеки около него трябваше да му се подчинява безпрекословно. Затова излезе от къщата в Айова — за да направи на пух и прах всички внимателно обмислени планове и да ги тласне към сегашното опасно и непредвидимо приключение.

Ахмед за втори път преброи до трийсет и тръгна към дневната, като изрита една тенджера на пода в кухнята. Погледна през големия прозорец на стаята. С радост видя как предният капак на бялата кола се показва от гаража. Мярна Хаким през предното стъкло и му се стори, че на брадичката му има кръв.

„Дръж се — призова го наум. — Не припадай. Аллах, дай му сили! Моля те, закриляй го.“ Колата зави покрай плевнята и даде газ. Изкачи се по криволичещия път, вдигайки прах, и след малко задните фарове се скриха. Ахмед си отдъхна, но облекчението му не продължи дълго. Шуртенето на вода от банята изведнъж спря.