В името на честта

51.

— Откъде, по дяволите, измисли всичко това? — попита Неш, щом излязоха от залата.

Кенеди още беше вътре и разговаряше с няколко сенатори.

Рап се замисли за листа, даден му от Лонсдейл, и се усмихна:

— Просто ми хрумна.

— Беше блестящ ход. Гениален. Никога не бях виждал Огдън толкова ядосана.

— Сама си го изпроси.

— Мислиш ли, че това ще я накара да промени мнението си?

Рап поклати глава.

— Едва ли. Ще се опита да ме уязви лично. Предпочита да убие вестоносеца, отколкото да приеме истината за собственото си лицемерие.

— Е, имаше още шестнайсет сенатори, които като че ли бяха на твоя страна.

Рап се засмя:

— Най-много четиринайсет или петнайсет. Може би достатъчно, за да се справим с проблема, преди да е станало твърде късно, но тя със сигурност ще раздуха нещата в пресата и пред приятелчетата си в „Амнести Интърнешънъл“ и Съюза за човешки права. В този град не са малко юристите, които само чакат възможност да ни закарат пред съда.

Двамата спряха, за да изчакат Кенеди.

— Да, но поне имаме политическа подкрепа от комисията — отбеляза Неш.

— Най-вероятно. Президентът също е на наша страна.

Неш изчака двама служители от помощния персонал да минат и прошепна заговорнически:

— Няма ли да е супер, ако президентът просто ни даде по една заповед за помилване, в случай че ни осъдят?

Рап се засмя. На Неш явно му беше омръзнало да се цупи.

— Ще ги пазим за черни дни в сейфа на Айрини. Никой няма да знае за тях. — Рап се замисли за следващата среща, която им предстоеше. — Можеш да го попиташ, когато отидем в Белия дом. Аз обезвредих бомбата тук — кимна към залата на комисията, — сега е твой ред.

Неш се замисли за момент.

— Да, може да го попитам.

— Не разчитай много. От години чакам да получа такъв документ.

Кенеди излезе при тях в коридора. Погледна изпитателно Рап:

— Това беше интересно.

— И още как — съгласи се Неш.

— Мисля, че комисията ще се откаже да се занимава с проблема.

— Ами Огдън? — попита Рап.

— Какво значение има? — намеси се Неш. — Ти я съсипа.

— Въпреки това може да ни създаде главоболия — предупреди Кенеди.

— Да… ще се съвземе и пак ще е готова за бой — съгласи се Рап. — Налага се да го направи. Иначе трябва да признае, че е сгрешила, а твърде отдавна се опиянява от собственото си величие, за да го направи.

— Имахме късмет — отбеляза Кенеди.

— Късмет ли? — изсумтя Неш.

— Да, знам — отговори Рап.

— Не мисля, че късметът има нещо общо — възрази приятелят му. — Ако беше предопределен двубой, щяха да го прекратят след първия рунд.

— Айрини има предвид, че при нормални обстоятелства нямаше да ме търпят. Щяха да ме надвикат и ако не бяхме говорили с Лонсдейл, щеше да е абсурд да постигна каквото и да било.

Кенеди погледна Рап:

— За близо двайсет и пет години работа не бях виждала такова нещо. Те са уплашени до смърт. — Погледна назад към залата и добави, без да крие удивлението си. — Твоят приятел от Илинойс…

— Онзи, който обича да ни нарича нацисти ли?

— Да. Извика ме настрана и ми каза, ако имаме нужда от нещо, просто да си го поискаме. Каза ми да ти махна намордника и да ти откача нашийника.

— Не е за вярване. Този тип от две години се опитва да ме хване за топките. Хиляди хора загинаха в Близнаците и Пентагона, а той искаше да викам адвокат за всеки боклук, когото заловя. Сега, след като бомбите паднаха малко по-близо до дома му, изведнъж призовава да сваля меките ръкавици и да забравя за правилника. Бога ми, това са най-егоистичните копелета на планетата.

— Да… Е, на подарен кон зъбите не се гледат. Не е ли това точно което искахме?

— Да. Просто ми се иска да го беше направил заради здравия разум, а не от страх за собствения си задник.

— Да се задоволим с това, което имаме — посъветва го Кенеди. — Радвай се, че не наредиха разследване. Щеше да прекараш близката година по зали и кабинети, като пиеш разредено кафе, ядеш понички и си говориш с адвокати.

— Права си.

— Добре — обяви Кенеди, като погледна часовника си. — Да не караме президента да ни чака.

Тръгнаха по коридора. Двама от телохранителите на Кенеди се приближиха. Неш попита:

— Какво иска президентът?

Кенеди бързо се спогледа с Рап, преди да отговори:

— Нямам представа. Ще разберем, когато стигнем.

Рап и Неш се разделиха с началничката си и слязоха по задното стълбище до мястото, където бяха оставили колата. Рап спря с ключовете в ръка и погледна към булеварда, където екипи от спецполицаи претърсваха останките от един от най-известните ресторанти във Вашингтон. Мястото приличаше повече на археологически разкопки, отколкото на местопрестъпление. Големият паркинг беше разделен на десетина секции с жълта пластмасова лента и оранжеви конуси. Полицаите разравяха останките с лопати или с ръце. За всеки случай наблизо чакаше кран, но повечето тежки отломки вече бяха разчистени.

ФБР търсеше улики. Претърсваше всяко парче от разрушената сграда. В това бяха специалисти — да събират веществени доказателства и да подготвят материали за повдигане на обвинения. Можеха да намерят пръстов отпечатък на останките от детонатора, да открият кой го е направил, да проследят всяка стъпка на убиеца. Няколко години щяха да подготвят делото за съда, а след още десетина можеха да убедят някое чуждо правителство да им предаде главния виновник. Процесът беше бавен и мъчителен.

Рап поклати глава и осъзна, че президентът иска от него да ускори нещата. В тази задача нямаше да играе ролята на съдия и съдебни заседатели — само на палач. Той се качи в колата, запали и даде на задна. Докато излязат от охраняваната зона на Втора улица, изслуша едно гласово съобщение от Коулман. На „Конститюшън“ зави надясно.

След около две пресечки, мислейки за съобщението на Коулман, попита:

— Ходил ли си на психолог? — Знаеше, че въпросът ще прозвучи странно на Неш, затова добави: — Айрини ме кара да тръгна на сеанси.

— Може би няма да е зле — отговори Неш, без да издаде нищо.

— Отидох след смъртта на Ана. Не мина много добре.

Неш го погледна косо.

— Да… предполагам.

— Какво означава това? — попита Рап, като се изсмя самоиронично.

— Хората като теб не умеят да говорят за чувствата си. Нямам нищо против това. Мисля, че психотерапията помага, но и много хора я използват като патерица.

— Да… Маги сигурно я одобрява. Ана се опитваше да ме накара да ходим на психолог. Щяло да ни помогне да решим някои от проблемите си.

— Маги ги приказва същите. Знам, че от време на време ходи при един. Не говори много за това, но мисли, че ще е добре за мен да поговоря с някого.

Рап зави по Пенсилвания Авеню и добави:

— Естеството на работата ни не позволява да споделяме тайните си пред психиатри.

— Да, и аз това се опитвам да й обясня.

Рап се изкушаваше да му каже за съобщението на Коулман. Доктор Люис очевидно не беше единственият психолог, чийто кабинет е бил подслушван. Макс Джонсън бе признал, че Адамс го е накарал да следи Маги Неш. Когато узнал, че посещава психолог два пъти месечно, наредил да подслушват кабинета му. Рап обаче не можеше да каже това на приятеля си. Поне не днес. Сега трябваше да го закара в Белия дом и да го остави да преживее своя момент на слава. После щеше да му каже всички подробности, пък нека тогава да решава съдбата на Адамс.

Влязоха в района на Белия дом през югозападната врата и спряха на паркинга за посетители откъм Екзекютив Авеню. Предадоха пистолетите си на един служител на охраната, който ги провери, затвори ги в оръжейния сейф и им даде разписки. Рап погледна книгата за посетители и със задоволство установи, че Кенеди вече е дошла. Бяха я докарали от Капитолия със сирени и без да спират на светофарите.

Вървяха по късия коридор и Неш понечи да завие към Оперативната зала. Рап го хвана за ръката:

— Днес сме на горния етаж.

— Къде? — изненада се Неш.

Той не идваше много често в Белия дом и нито веднъж не се беше срещал със сегашния президент, но досега всички брифинги се бяха провеждали в Оперативната зала.

— Не знам — излъга Рап.

Тръгна нагоре по стълбите, като се надяваше да не срещнат някого. Беше подготвил изненада и не искаше някой да я провали. Качиха се на главния етаж и завиха към Кабинетната зала. Отпред двама агенти от Сикрет Сървис пазеха вратата на Овалния кабинет. Телохранителите застанаха малко по-нащрек и погледнаха двамата посетители с немигащи очи.

Рап знаеше, че присъствието на хора като него и Неш в сградата винаги изправя на нокти тези момчета. Погледна единия от агентите и поздрави:

— Добър ден, господа.

Те кимнаха, но не казаха нищо. Рап свърна наляво точно преди да стигне до тях и влезе в един помощен кабинет, където седеше административната секретарка на президента. Погледна жената зад бюрото и поздрави:

— Добър ден, Териса. Водя господин Неш при президента.

— Очаква ви. Влизайте.

— Благодаря.

Рап отиде при вратата и надникна през шпионката. Всички бяха там — Маги, Шанън, Рори, Джак и Чарли, а също повечето, ако не и всички, членове на личната охрана на президента и отбрани журналисти. Той се усмихна, отвори вратата, даде знак на Неш да влезе първи и след като приятелят му прекрачи прага, затвори вратата след него и отново доближи око до шпионката.