В името на честта

48.

Къщата се намираше на хубава, обградена с дървета улица в Северен Арлингтън, недалеч от мястото, където бе отраснал Рап. Беше луксозна, но не прекалено натруфена. Наоколо беше пълно с двуетажни постройки в колониален и федералистки стил с добре поддържани морави. Кварталът беше населен с адвокати, търговци на влияние и подизпълнители на държавни поръчки. Хора, които получаваха парите си от неизчерпаемите федерални фондове. Тук живееха твърде малко държавни служители, освен такива, както в случая с Неш, чиито половинки работеха в частния сектор.

Рап спря пред къщата няколко минути преди осем. Погледна бялата входна врата и се опита да си представи какво става вътре. Кенеди се беше обадила на Неш вечерта, за да го предупреди, че на другия ден ще пътува. Имаха изслушване пред Комисията по правосъдие и среща с президента. Ако Неш й бе съобщил за скарването си с Рап, Кенеди явно бе решила да го премълчи. Рап разкопча предпазния си колан и слезе от колата. Докато вървеше към къщата, се замисли дали Неш ще се опита да се сбие с него. Надяваше се, че приятелят му е успял да поспи и се е вразумил.

Позвъни и се отдръпна от вратата. Ако Неш все още му се сърдеше, по-добре да бъде готов. След няколко секунди му отвори Маги. Вече се беше облякла за излизане — с черна права пола и бяла памучна блуза. Черната й коса беше вързана на опашка, което едновременно подчертаваше прекрасните й черти и й придаваше строг вид на жена, с която мъжете трябва да се съобразяват. Фигурата й не издаваше с нищо, че е майка на четири деца.

Тя се усмихна чаровно и намигна съзаклятнически на Рап.

— Мич, каква изненада!

Подаде му бузата си.

Рап я целуна и прошепна:

— Как е той?

— Нищо не подозира. Хайде, влизай — добави с по-висок глас. — Пусна го да влезе в антрето. — Тъкмо подготвяме децата за училище.

— Добре. Надявах се да ги заваря.

Когато Рап влезе в кухнята, четири лица светнаха, сякаш са видели Дядо Коледа, а едно се намръщи, като че ли се е появил смъртният му враг. Шанън, петнайсетгодишната дъщеря на Неш, скочи от стола и протегна ръцете си за прегръдка.

— Чичо Мич! — Прегърна го и изчурулика: — Познай какво! — И без да му даде шанс да каже нещо, отговори сама: — В събота взех книжка!

Рап твърде отдавна бе преживял тези тийнейджърски тревоги, но беше ясно, че момичето е изключително въодушевено от успеха си.

— Супер.

— Ще ми даваш ли да карам?

— Разбира се.

Рап погали Джак, десетгодишният вундеркинд на семейството, който едновременно ядеше овесена каша и гледаше „Спортен център“ по телевизията. Маги беше от Бостън и децата бяха големи любители на „Ред Сокс“, затова Рап попита:

— Как се представят „Янките“?

— Стига бе — измърмори момчето. — Банда лигльовци, които получават прекалено много пари.

— За „Ред Сокс“ ли говориш?

Маги донесе чаша кафе от другия край на кухнята.

— Изпий го да не го хвърлям.

Подаде чашата на Рап точно когато Чарли, едногодишното бебе, затрака с паничката си по детското столче.

Рап взе кафето и се обърна към Чарли, който го гледаше с големите си кафяви очи. Усмихна се обнадеждено с олигавени, омазани с каша устни.

— Извинявай, дребосъче. И до тебе щях да стигна.

Наведе се и го целуна по главичката. Изправи се и погледна Рори, който седеше от другата страна на масата. Пред тринайсетгодишното момче имаше чинийка със сухари и отворена книга.

— Как мина уикендът?

Рори го погледна и се усмихна широко:

— Спечелихме и трите мача!

Без да отмества погледа си от телевизора, Джак вметна:

— Отбеляза четиринайсет гола. Беше необуздаем.

— Страхотно.

Рори беше феноменален спортист. Като бивш ученически шампион по лакрос в Сиракюз Рап много се радваше да го гледа как играе. Хлапето беше истинска фурия на игрището и имаше потенциал за успешна спортна кариера.

— Тази събота пак играем — съобщи Рори, сякаш искаше да намекне нещо.

— Чудесно… ще се опитам да дойда. — Рап насочи вниманието си от децата към господин Сърдитко, който стоеше в другия край на кухнята. — Айрини ме изпрати да те взема. — Погледна часовника си. — Иска да отидем по-рано, за да обсъдим някои неща.

— Мога и сам да се закарам — измърмори Неш.

— Виждам, че още си сърдит.

Маги се изкашля подканващо.

— Хайде, деца. Да тръгваме. Време е да се качваме в колата. — Избърса лицето на Чарли с влажна кърпа, после го разкопча и го вдигна от столчето. Подаде го на Рап. — Трябва да го оставите в яслите. Погрижи се господин Мърморко да вземе детската седалка от микробуса. — Целуна Чарли и Мич, после отиде при съпруга си и целуна и него. — Обичам те. Пази се и приятен ден. Ще ти се обадя.

Трийсет секунди по-късно тя и децата се изнесоха и Рап остана в кухнята с Чарли в едната ръка и чаша кафе в другата. Неш стоеше облегнат на плота и гледаше така, сякаш се опитваше да прецени дали може да фрасне Рап, без да нарани бебето.

Отпи глътка кафе и измърмори:

— Имам синина на гърдите.

Рап не беше свикнал да гали хората с перце. Изкушаваше се да остави Чарли и да натупа хубаво баща му, но това би било твърде недалновидно. Най-важната му цел днес бе да заведе Неш в Белия дом. Той преглътна гордостта си и като пренебрегна съветите на много по-стари и опитни воини, каза:

— Съжалявам. Не исках да се стига дотам.

— Не искал да се стига дотам. Това ли е извинението ти?

Рап въздъхна:

— Слушай… нека да го обсъдим в колата. Трябва да ти кажа някои неща и…

— И какво?

— Кога за последно са проверявали къщата ти за подслушвателни устройства?

— Преди около месец.

— Ще говорим в колата — категорично заяви Рап.

Излязоха през страничната врата. Неш подаде на Рап чантата с пелените и отиде в гаража да вземе бебешката седалка. Чарли видя котката на съседите и почти скочи от ръцете на Рап. Започна да сочи, да се друса, да пищи и след като нищо не помогна, стисна един кичур от косата му и го задърпа. Упоритостта на бебето толкова развесели Рап, че той се разсмя.

След като Неш се пребори с бебешката седалка, сложиха Чарли в нея, закопчаха коланите и потеглиха. Неш поседя мълчаливо около минута. Когато излязоха на Глиб Роуд, Рап каза:

— Знам, че ми се сърдиш, но трябва да ми кажеш накъде да карам.

— Отиваме в сенатската сграда „Дирксън“. Знаеш пътя.

„Боже мой, наистина се е смахнал“ — помисли си Рап. Направи знак с главата си към задната седалка:

— Детската ясла на Чарли.

— О… тук наляво.

Рап зави по „Глиб“.

— Слушай… знам, че не е лесно да работиш с мен или със Стан, но в тази работа трябва по-твърда ръка.

— Коя работа? — раздразнено попита Неш.

— Мислиш, че вчера те натупах, защото съм ядосан на работата си, така ли е?

— Може би.

Рап поклати глава.

— От колко време се познаваме… и нито веднъж не съм те докосвал дори с пръст… освен онзи път в Куш, когато те измъкнах от огневата зона, за да ти спася кожата. — Погледна Неш за момент. — Ще се радвам да си спомниш за това, преди да ме осъдиш на вечни мъки.

Неш поклати глава и се извърна към страничния прозорец.

Рап изсумтя:

— Ето. Това никой не ми го признава. Рискувах живота си, за да спася неблагодарния ти задник, а ти не казваш нищо.

— Знаех си, че ще го натякваш до края на дните ми.

— Така става обикновено, когато спасиш нечий живот, Майк. Честно да ти кажа, не се бях замислял за това до вчера. Когато се прояви толкова неразумно.

— Неразумно… аз?

— Да, Майк. Ти си професионалист. По-добре от всеки друг знаеш, че в наши дни човек не може да си позволи да говори прекалено много, защото всичко може да се записва. Но тебе нищо не можеше да те спре. Предупредих те два пъти, а ти продължаваше ли, продължаваше.

— И тогава ме удари.

— Точно така. И пак бих го направил. Тази гадост е по-важна от теб и мен и ти много добре го знаеше, когато постъпваше в Управлението. Ти беше този, който дойде при мен и каза, че ти е писнало да воюваш с вързани ръце.

Неш запази мълчание за няколко минути. Отзад Чарли нещо си пееше. След малко Неш измърмори:

— Не съм неблагодарен, но не смятам да плюя на съвестта си. Нямаш право да… Стан няма право да…

— Спокойно — прекъсна го Рап. — Замълчи, преди отново да прозвучиш като глупак. Не те карам да продадеш душата си на дявола.

— Точно така изглежда.

— Изслушай ме малко. Говорих със Стан и му казах за твоето положение.

— Чудесно — измърмори Неш. — Сигурно си му се похвалил, че си ме проснал по задник.

— Да.

— Гадост. Цял живот ще слушам подигравки.

— Възможно е. Но не това е важното.

Неш се загледа право напред.

— Какво каза той?

— Каза, че самият факт, че съм успял да те поваля само с един удар, доказва необходимостта да си вземеш почивка.

Неш беше бивш ученически шампион по борба в Пенсилвания и се беше боксирал в морската пехота. Малкото му спречкване с Рап бе най-кратката схватка в живота му. Гърдите го боляха адски, но това беше нищо в сравнение с нараненото му его.

— Аха… е, в последно време не спя много добре.

На Рап му хрумнаха десетина жлъчни забележки, но нито една от тях нямаше да помогне. Тази сутрин целта му не беше да спечели спора и да постигне невъзможното — тоест да накара приятеля си да признае, че е сгрешил. Задачата му беше само да вкара топката в мрежата.

— Всички сме подложени на стрес — съгласи се той. — Ти може би повече от другите. Крис беше твой човек, а си отиде по много глупав начин. После Джесика и останалите в Центъра. Стан никога не е стъпвал там, а и аз не ходя много често, но ти познаваше тези хора. Аз не съм безсърдечно дърво. Знам защо си малко объркан, но в тази професия няма място за лични чувства. Трябва да си починеш няколко седмици… вземи си отпуск, но спазвай клетвата си и си дръж устата затворена.

— Ами ако си взема отпуск и после продължавам да не съм съгласен с тебе и Стан, какво правим тогава? Трябва ли да пренебрегна гласа на съвестта си и да ви оставя да направите нещо, което смятам за грешка?

— Не. Всъщност мисля, че Стан е измислил решение.

— Чакай да отгатна… свързано с един „Кимбър 1911“ и едно длето?

— Не. — Рап поклати глава и се усмихна, като си представи сцената. — Каза, че ти решаваш.

— Какво да решавам? — намръщи се Неш.

— Дали онова продажно копеле ще види отново слънчева светлина.

— Глупости.

— Сериозно говоря. Стан каза, че му е омръзнало все той да взема трудните решения. Че му е писнало да те слуша как мрънкаш за размера на дупката.

— Размера на дупката ли? — попита Неш, който не разбираше какво е имал предвид Хърли.

— Да… каза, че е твой ред да вземеш лопатата и да почнеш да копаеш. Той се отказва. Прехвърля щафетата на теб.

— Щафета за какво?

— За съдбата онзи плъх, който издаде операцията ни. Онзи, заради когото Крис Джонсън и още сто осемдесет и седем американци са мъртви.

Неш бавно извъртя главата си и погледна през прозореца. Замисли се за Крис Джонсън. Бившият рейнджър беше първият, когото бе вербувал за Управлението. Двайсет и девет годишният чернокож беше преминал в дълбока нелегалност за близо година, за да проникне под прикритие в една от най-радикалните джамии във Вашингтон. Малко му оставаше да разкрие групата, която извърши бомбените атаки от миналата седмица, когато „Поуст“ публикува обвинения, че ЦРУ незаконно следи половин дузина джамии по източното крайбрежие. В деня след излизането на статията Джонсън бе разкрит, измъчван и убит от Лъва на „Ал Кайда“ и неговите терористи.

Без да поглежда Рап, Неш попита:

— Кога искате решението ми?

— Стан каза, че имаш около седмица, докато свършим с разпитите.

Една седмица, помисли си Неш. Седем кратки дни, за да реши съдбата на един човек. Един човек, когото мразеше. В какво, по дяволите, се беше забъркал!