В името на честта

73.

Ахмед караше по Конститюшън Авеню. Направи десен завой по Двайсет и втора улица. Товарният вход на сградата пред тях беше на половината разстояние до следващото кръстовище. Беше събота вечер, затова очакваха да срещнат само охраната от нощната смяна. Карим беше запушил устата на момичето и го бе вързал на задната седалка. Ахмед спря пред сградата и слезе. Отиде зад микробуса и отвори голямата двойна врата. Взе дългия сак със снайпера и затвори вратата. Карим също слезе и му подаде телефона.

— Помни… ще се свързваме чрез функцията за радиостанция.

Ахмед кимна.

— Да.

— Когато видиш да спирам отпред и си готов, започваш да звъниш на телевизионните станции. После ще ми докладваш.

— Имам записани всички номера.

— Добре. — Карим разпери ръце и прегърна младежа. — Много се гордея с теб. Трябваше да направим това още миналата седмица. Не биваше да позволяваме на онази змия Хаким да ме разубеди.

Ахмед кимна, макар че не беше сигурен дали му вярва.

— Аллах е велик!

— Аллах е велик!

Ахмед се приближи до задната врата на сградата. Отляво имаше звънец. Той го натисна и след няколко секунди отвътре мъжки глас го попита какво иска.

— ФБР — отвърна той на почти перфектен английски.

— Сега идвам.

Ахмед погледна пистолета и се замисли за плана. От другата страна на стъклената врата се показа старец с униформа на охранител и му отвори.

— Какво желаете?

Ахмед продължи по плана, макар че не беше сигурен дали го приема със сърцето си.

— Имаме проблем със заложници в парка. Трябва да заема позиция на покрива.

— Разбира се. Елате. Ще ви заведа.

Охранителят го заведе до асансьора и двамата се качиха на последния етаж. Минаха по коридора и в дъното се качиха по аварийната стълба. Излязоха на покрива и пазачът го заведе към южния край.

На двеста метра оттам масивните колони на Мемориала на Линкълн бяха окъпани в ярка светлина. На Карим трябваше да му се признае — ако искаха да предадат послание към света, мястото беше идеално. Ахмед бавно извади пистолета си, докато старецът се любуваше на гледката.

— Понякога обичам да се качвам по време на почивката. Когато се огледаш, разбираш, че наистина има Бог. Как иначе се е получило всичко това? Чрез хаос… едва ли.

Ахмед бавно прибра пистолета в кобура. Карим му беше заповядал да убие пазача, но той не можеше. Не беше достойно да убиваш невъоръжени хора. Той хвана стареца за врата и натисна сънната му артерия. Задържа го така, докато спря да мърда. Издърпа го настрани и го върза. Отне му по-малко от минута. После се върна при ръба на сградата, разстла черджето си и подготви снайпера. Бързо погледна през мерника и фокусира микробуса. Беше спрян на улицата точно срещу Мемориала на Линкълн. Ахмед извади телефона и започна да звъни в различни телевизионни станции. Общо пет.

След последния разговор натисна копчето отстрани на телефона и каза:

— Готово.

Насочи вниманието си към микробуса, който навлезе в тревата и започна да се изкачва към мемориала. В нощта проехтяха гърмежи. Ахмед вдигна бинокъла. Пред микробуса падаха хора, застреляни от Карим. Мароканецът поклати глава. Това кръвопролитие му се струваше безсмислено.