В името на честта

36.

Хаким отпи глътка портокалов сок и взе още четири обезболяващи. Седеше в леглото, подпрян с три възглавници, гледаше лаптопа и умуваше какво да правят сега. От стратегическа гледна точка положението беше може би по-ясно, отколкото изглеждаше. Просто, както да пътуваш по течението на Мисисипи. Имаше много завои и криволици, но в крайна сметка водата се изливаше в Мексиканския залив. Те обаче не следваха реката, а си губеха времето по малките шосета на щата Мисури.

Още му беше трудно да повярва, че всичко, което се беше случило днес, е истина. Едно неразумно решение бе довело до поредица от грешки, всяка от които намаляваше шансовете им и ги излагаше на безсмислени рискове. Двамата с Карим можеха цял живот да спорят дали е било разумно да убиват двамата ловци и никой нямаше да отстъпи, но и никой не можеше да отрече, че така си бяха навлекли цял куп проблеми. Едно прибързано решение влечеше след себе си друго и сега трябваше да бягат, без да имат представа колко близо след тях са силите на закона.

Почти цяла вечер Хаким беше ровил из новинарски сайтове в интернет. През това време минаха през Джеферсън Сити, покрай езерото Озаркс и накрая завиха към Спрингфийлд по шосе 65. Той се отказа от идеята да влязат в Оклахома по магистрала 44. Дълго обмисля това решение, но накрая стигна до заключението, че междущатският път е твърде опасен. Реши да тръгнат към Брансън. Това беше известен туристически обект, посещаван от много автотуристи. Хаким смяташе, че най-разумното решение е да пренощуват на някой голям паркинг сред другите каравани и да чакат утрото. Тогава, в зависимост от новините, щяха или да вземат друг автомобил, или да заредят догоре и да тръгнат към Хюстън.

По някое време северно от Брансън караваната намали и Хаким усети как отбиват. Той вдигна задните щори и надникна, като почти очакваше да види мигащи полицейски лампи. Нямаше нищо. Не се виждаше друга кола. Погледна към предницата на караваната точно когато тя спря. Карим разкопча колана си и дойде при него. Дръпна завеската, подвоуми се за момент и прошепна:

— Нещо ме притеснява.

— Ох, тебе все нещо те притеснява.

Карим изсумтя раздразнено и още повече понижи глас, за да не го чуе Ахмед.

— Ще ме изслушаш ли поне за малко.

Хаким кимна.

— Забелязах, че на юг отиват много каравани.

— Знам. Брансън е като оазис за караваните.

— Да… но всичките са стари.

— Караваните ли?

— Не, хората, които ги карат. Всеки път, когато ги задминавам, те ми махат.

— Това ли те тревожи?

— Не ме тревожи това — сопна се Карим, — но вече близо час не съм видял друга каравана.

Хаким разбра притеснението му.

— Спират да нощуват.

— Така мисля. Преди няколко километра минах покрай паркинг за тирове и освен камионите имаше спрели десетина каравани.

Хаким се замисли за момент.

— Може би трябва да се върнем и да пренощуваме там.

Карим енергично поклати глава.

— Сигурно трябва да се регистрираме. Ще ни поискат документи.

Хаким осъзна, че може би е прав.

— Какво друго можем да направим?

— Нали имаш достъп до сателитни снимки на лаптопа?

— Да.

Хаким натисна интервала и екранът се включи. Вече беше отворил прозореца на „Гугъл“. Премести курсора и щракна върху сателитната карта. Извъртя компютъра към Карим.

— На това място ли се намираме?

— Не, но сме наблизо. Може да се увеличава оттук. Ако донесеш джипиеса, ще ти кажа точно къде сме.

Карим взе лаптопа и седна на масичката с лице към Хаким.

— Какво правиш? — попита го Хаким.

— Търся място, където да пренощуваме — отвърна приятелят му, без да вдига очи от лаптопа.

Стомахът на Хаким се сви.

— Какво място?

— Някоя къща. За предпочитане далеч от други съседи.