В името на честта

14.

Гърмежът от големия 45-калибров „Кимбър“ беше оглушителен. Рап нямаше време да запуши ушите си. Едва успя да хване ръката на Хърли и да отклони оръжието. Беше на милиметри. Върху челото на Адамс се отпечата конична следа от изгорелите барутни газове. Куршумът се заби в бетонната стена зад главата му, като образува дупка с размерите на юмрук.

Рап не чуваше какво става, но виждаше отлично. Хърли му крещеше. Адамс плачеше — със затворени очи и наведена глава, брадичката му, притисната върху гърдите, се повдигаше при всяко изхлипване, носът му течеше. Хърли насочи пистолета към Рап и започна да го размахва, за да наблегне на онова, което приказваше. Рап не търпеше да му тикат оръжие под носа и за малко не счупи китката на стареца, но се спря навреме. Бавно вдигна ръка и отклони дулото на пистолета в по-безопасна посока.

Посочи лявото си ухо, за да покаже на Хърли, че не чува. Отиде при вратата и даде знак на стареца да го последва. Натисна копчето на интеркома и поиска да му отворят. От другата страна Неш, Люис и Маслик гледаха с ужасени очи. Рап притисна ушите си с длани и преглътна няколко пъти. Първите думи, които започна да чува, бяха на Хърли. Той все още ругаеше. И все още размахваше пистолета.

— Прибери това чудо! Ще застреляш някого! — изкрещя Рап.

— Някого! — Хърли насочи пистолета към него. — Единственият, когото смятам да застрелям, си ти!

Поведението на Рап изведнъж се промени. Като голяма черна пантера, събудена от сън, всичките му мускули се напрегнаха. Премести тежестта си върху пръстите на краката. Присви очи, намръщи се и предупреди:

— Стан, прибери пистолета или ще ти счупя китката.

Хърли лично беше обучил Рап и съзнаваше, че по-младият мъж няма да се поколебае да изпълни заканата си. Нещо повече, имаше голяма вероятност да счупи китката му, преди той да успее да дръпне спусъка. Намусен, старецът прибра пистолета в кобура и попита:

— Защо ме спря?

Отговорът беше сложен, макар че имаше една основателна причина и още няколко, също немаловажни. Рап реши да започне с главната — онази, която трябваше да обмислят по-рано:

— Откъде черпи информация?

— Нали вече го обсъждахме — раздразнено отговори Хърли. — Обикновени догадки. Ако имаше нещо твърдо, щеше да отиде при прокурора.

Рап поклати глава:

— Въпреки това трябва да е започнал отнякъде. Някой му дава информация.

— Той е „Гестапо“. Вече намерихме десетки микрофони. Сложил е подслушвателни в половината помещения на седмия етаж.

Кабинетът на генералния инспектор в Ленгли бе известен още като „Гестапо“. Точно от това се беше опасявал Рап — бяха допуснали омразата им към Адамс да замъгли преценката им. Той си пое дълбоко въздух и попита:

— Закъде бързаме?

— Много добре знаеш. Не можеш да оставиш подлеци като този да си разиграват коня. Хората ни могат да се обезкуражат, освен това имаме по-сериозна работа.

— Куршумът няма да ни помогне да разберем какво знае.

— Това вече го обсъждахме — изръмжа Хърли. — Имаме това, което ни трябва. Ще го убием и информаторът му няма да знае дали е мъртъв, или е изчезнал. И в двата случая резултатът ще е същият. Това ще е ясен сигнал, че не позволяваме да ни въртят такива номера.

— Под „ние“ — намеси се Неш — предполагам, че имаш предвид нас двамата, защото никой не знае, че и ти си замесен. Ние с Мич сме тези с изрисуваните мишени на гърба.

— Абе ти защо не си…

Хърли посегна към пистолета.

Рап направи една крачка и хвана ръката му. Погледна кървясалите, уморени очи на Неш и веднага разбра, че нервите му са изпънати до крайност. Всички бяха прекалено напрегнати. През изминалата седмица сънят се беше превърнал в рядък лукс.

— Отиди в къщата и се оправи — нареди Рап. — След по-малко от трийсет минути трябва да сме на път.

— Ама аз…

— Не ми дреме какво мислиш! — изкрещя Рап. — Това е заповед. Стан е прав… тук не сме в литературен кръжок. Сега тичай в къщата и се приведи в човешки вид.

По киселата физиономия на Неш личеше, че иска да каже нещо, но си замълча и тръгна към вратата. След като излезе, Рап отново се обърна към другите трима в стаята.

— Докторът каза нещо, което ми направи впечатление. — Погледна Люис. — Каза, че Адамс никога не би се самоубил.

— Казах, че е много малко вероятно.

— Все едно. Значи стремежът му да оцелее е доста силен.

— Точно така.

Рап се обърна към Хърли:

— Мисля, че можем да го привлечем на наша страна.

— Ти луд ли си? Докторе, кажи му защо не можем.

— Щом го пуснем и се почувства в безопасност, ще се обърне срещу вас — обясни Люис.

— Ами ако никога не се почувства в пълна безопасност? Мога да го навестявам от време на време и да му напомням, че постоянно го наблюдаваме.

— Защо да рискуваме? — попита Хърли.

— Защото може да ни бъде полезен.

— Докторе? — измърмори Хърли, сякаш искаше Люис да обясни очевидното на Рап.

— Рисковано е, Мич. При такъв човек не можеш да се надяваш на истинска лоялност.

— Не можем ли да го подкупим? — предложи Маслик.

Всички се обърнаха и се втренчиха смаяно в едрия мъжага, който беше известен с кроткия си характер.

— Да му подхвърлим примамка — продължи той с тих глас. — Да го принудим да ни сътрудничи. — Погледна Хърли в очите. — Както при вербуването на чужд агент. Ти сам си го казвал много пъти, Стан. Трябват само малко пари, малко време и кауза, за която да си струва да се бориш.