В името на честта

8.

Хаким затвори вратата на спалнята и въпреки че искаше да си почине, отново се замисли за нападенията. Експлозиите на обяд, бомбата, която бе избила десетки спасители, претърсващи развалините на „Монокъл“ — любимия ресторант на американските сенатори и бизнесмени — и накрая последният дързък ход. Според Хаким всичко бе гениално замислено. Въпреки последните им разногласия с Карим, той нямаше как да отрече, че планът на приятеля му беше изключително находчив. Карим го беше накарал да открие къде се намира Националният антитерористичен център — мозъкът на престъпната терористична война на Западния Сатана, както го наричаше. Без знанието на командирите си в „Ал Кайда“ двамата бяха подготвили целия план за нападението. Карим искаше да превърне преследвачите в преследвани. Решиха да нападнат Националния антитерористичен център точно когато американците са заети с последствията от двете първоначални атаки и вторичната експлозия.

Хаким лично бе видял как шестимата им другари, облечени с униформи на спецполицаи, нахлуват в сградата. След като беше поживял във Вашингтон, той знаеше, че големите черни микробуси, пълни със страховити, въоръжени до зъби мъже, не са необичайна гледка. В суматохата около бомбените атентати те лесно проникнаха в центъра за борба с тероризма и обезвредиха охраната.

Бойците се бяха обучавали с месеци, бяха проиграли всяка подробност от плана и всичко вървеше идеално. Микробусът влезе на паркинга с мигащи светлини. Мъжете изскочиха отвътре, подредиха се в редица и нахълтаха в сградата, като убиваха всекиго по пътя си. Имаха заповед да се качат по стълбите на последния етаж, където се намираше оперативната зала. Освен карабините M-4 и пистолетите „Глок“ всеки носеше изработена по мярка „мъченическа“ жилетка, заредена с пластичен експлозив и метални сачми.

Карим очакваше нападението срещу центъра да парализира нападенията на американците над „Ал Кайда“. Това трябваше да стане отдавна. Професионалните убийци и ракетите с дистанционно насочване бяха избили много членове на висшето им командване. Според плана жертвите в командния център на врага трябваше да надминат сто, но нещо не беше станало както трябва. Или американците лъжеха. Засега съобщаваха само за осемнайсет убити. Шест дни по-късно Карим още отказваше да повярва на официалните сведения. Беше убеден, че за да запазят гордостта си и да успокоят обществеността, американците крият истинския брой на жертвите.

Хаким обаче виждаше малък проблем в тази теория. Новинарските екипи бяха успели да заснемат горния етаж на сградата откъм улицата и там не се виждаха никакви поражения. Ако мъченическите жилетки се бяха взривили според плана, всички прозорци трябваше да са счупени, а имаше голяма вероятност и покривът да пропадне. Той беше споделил тези мисли със стария си приятел, но получи само упреци. Карим му каза, че има прекалено наивни представи за света и способността на американците да манипулират медиите.

На Хаким му беше омръзнало твърдоглавието на неговия приятел. Докато той обикаляше света, Карим беше киснал по кафенета и джамии, заобиколен от съмишленици. Почти не беше излизал от Саудитска Арабия. Хаким искаше да му обясни някои неща, но сега не му беше времето. Трябваше първо да се измъкнат от страната. После щяха да си поговорят сериозно.

Хаким изми лицето и зъбите си, обърна се на изток, коленичи на пода и започна да се моли. През по-голямата част от живота си се беше молил по пет пъти на ден, както повеляваше Коранът, понякога оставаше коленичил по два часа, опитвайки се да докаже, че е добър мюсюлманин. От няколко години обаче религиозният му плам беше понамалял. За да изпълни мисията си, се бе принудил да се откаже от навиците и ритуалите си. При пътуванията из Америка и по света трябваше да привлича възможно най-малко внимание.

Дори сега, сам в стаята, когато нямаше кой да го види, той попретупа молитвата. Увери Аллах в предаността си и се помоли за напътствие в това опасно пътуване, но после мислите му започнаха да блуждаят. Все още говореше на Бога, но вместо да моли за съвет, задаваше въпроси. Опитваше се да приеме неприемливото. Объркан, както всеки път, когато мислеше за това, Хаким задаваше въпрос, даваше наполовина отговора, после преминаваше към следващия, без да довърши мисълта си. Така избягваше прекия сблъсък с истината. Осакатените му молитви бяха безплодни опити да успокои съвестта си. Чувстваше се така, сякаш беше оставил на Аллах бележка: „Изведи ме благополучно от тази каша, пък после ще седнем и ще обсъдим проблемите на спокойствие.“

Хаким още вярваше в Бог. Не това беше проблемът. Неувереността му се дължеше по-скоро на другите вярващи — онези, които твърдяха, че знаят какво иска Аллах. Той си легна, зави се и се опита да проясни мислите си. Не, вярата му в Бог не беше застрашена. Вярата в неговия приятел му създаваше проблеми. Замисли се за деня, когато се бяха срещнали, но бързо прогони тези мисли. Напоследък бе пропилял много време да умува за това. Чувстваше се уморен, а ако искаше да обсъди сериозно нещата с Карим, трябваше да си отпочине. Прибягна към стар трик — избра един от най-хубавите си спомени и се опита да си го представи ясно.

Спокойната синя вода около Флорида Кийс блестеше на слънцето. Хаким се облегна назад на стола и изпита блаженство почти както по време на молитва. С дясната си ръка постоянно въртеше макарата, навеждаше се, после издърпваше кордата няколко секунди преди да опре гръб в облегалката. Въпреки изтощителната борба с голямата риба, която продължаваше вече близо час, лицето му бе озарено като на щастливо дете.

За пътуването до Куба го беше вдъхновила книгата „Старецът и морето“ на Хемингуей. За Хаким това беше най-великото преживяване. Не минаваше ден, без да си спомни онзи красив марлин, хванат на кукичката му, и рядко заспиваше, без да си го представи. Знаеше, че това е начин да забрави действителността. Беше видял много смърт и рани — приятели, врагове и непознати, осакатени от куршуми и бомби. Беше видял хора, буквално разкъсани на парчета от артилерийски шрапнели. Толкова окървавени и обезобразени, че би могъл да се закълне, че няма начин да останат живи, но по волята на Аллах някои оцеляваха, а с медицинска помощ още повече щяха да се спасят. Друг път след въздушно нападение виждаше някой свой другар проснат на земята, без никакво видимо нараняване, сякаш просто е заспал. Сякаш само да го сръгаш или да го наплискаш с вода, и ще се свести, но не ставаше така. По-късно Хаким научи, че тези бойци са били поразени от ударната вълна на еднотонните американски бомби, която смъртоносно увреждаше вътрешните органи, без да оставя видими външни наранявания.

Това бяха само някои от кошмарните картини, които се опитваше да забрави всеки път, когато искаше да заспи. Както шестимата обучени бойци, които беше изпратил срещу антитерористичния център. Хаким не харесваше безотговорния начин, по който водачите им убеждаваха други да жертват живота си. Затова се държеше за спомена от Куба и незабравимия ден, в който бе уловил и надвил огромния марлин. Пропастта между двата свята обаче създаваше парадокс. Хаким или се опитваше да намери нещо средно помежду им, или се стремеше да забрави за проблема. И в двата случая знаеше, че няма да може да отлага още дълго.

„Сега не е моментът“ — каза си. Успокои мислите си, като си представи топлите ласки на слънцето върху лицето си. Спомни си влажния солен въздух и лекия ветрец, грациозните движения на голямата синя риба, когато скочеше над водата. Започна да се унася, надявайки се, че един ден ще се върне в Куба. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че е глупак.

Не знаеше дали е спал няколко минути или няколко часа. Все още лежеше по гръб, със затворени очи, когато чу някой да тича из къщата. Вратата се отвори с трясък и Хаким скочи в леглото. Замаян все още полузаспал, отначало не позна човека, който нахълта в стаята.

— Идват! — извика натрапникът с искрен ужас в гласа.

Хаким най-после го позна — Ахмед, малоумния мароканец.

— Бързо, те са тук — пелтечеше той на развален английски. — Грабвай пушката и тичай на поста си.

— Кои са тук? — попита разтревожено Хаким.

— Двама мъже в оранжево… каквото слагат на колите си.

Хаким беше свикнал да си превежда обърканите изречения на младежите, но това беше нещо ново.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ставай — настоя мароканецът, вече на ръба на паниката. — Карим те вика! Бързо!