В името на честта

38.

Решиха да продължат още петнайсетина километра и да влязат в Арканзас, а не да се връщат на север в Брансън, в по-рядко населените райони. Чувстваха, че колкото повече щатски граници пресекат, толкова по-добре ще е за тях. Хаким беше съгласен, че е по-добре да не пътуват по тъмно, но се страхуваше от неизвестното, а неизвестното бе онова, което Карим щеше да направи със злощастните обитатели на къщата, където щяха да пренощуват.

Малко след границата покрай шосе 65 имаше няколко интересни възможности. Карим занесе компютъра на Хаким и му показа двете къщи, които беше увеличил на екрана. Хаким веднага се досети коя ще посетят. Двете бяха разположени близо една до друга, но ги разделяха няколкостотин метра гора и пасища. Имаха общ чакълест път, който на стотина метра от главното шосе се разделяше на две. Едната алея водеше до няколко постройки, които дори от космоса изглеждаха запуснати. Хаким се вгледа внимателно и забеляза осем коли, оставени безпорядъчно на различни места из имота. Сред тях сигурно имаше селскостопански машини, но беше трудно да се види със сигурност. Цялата околност изглеждаше в безпорядък. Хаким предположи, че във фермата живее голямо семейство, хора от всички възрасти сновяха насам-натам. Много кучета. Твърде много проблеми, ако се изтърсят в този късен час — всъщност в който и да е час.

Другият имот поразително приличаше по разположение на фермата в Айова. Чакълестият път се изкачваше по малко възвишение и водеше до широк, постлан с чакъл двор между къщата и голяма плевня. Гъста горичка обграждаше къщата от всички страни, а от другата страна на хълмчето започваха ливади. Всичко изглеждаше подредено и грижливо поддържано. Това със сигурност беше по-добрият избор.

Карим посочи екрана и попита:

— Не ти ли напомня на нещо?

— Къщата в Айова.

— Да. Почти същата е.

Хаким продължи да се взира в екрана.

— Не знам кога е правена снимката, но не виждам следи от добитък.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако имаха крави или овце, щяха да се виждат отъпкани пътечки в тревата — обясни Хаким, като посочи екрана. — Като козите пътеки в планината. Добитъкът ги отъпква, когато отива на паша и се връща в обора.

— Това хубаво ли е?

— Да. Ако имат добитък, трябва да се грижат за него. Особено ако го доят. Млякото се събира ежедневно. Това означава, че утре някой ще дойде да го вземе.

— Тогава ще сме си тръгнали.

— Ако имаме късмет, може да сме попаднали на някоя така наречена хоби ферма.

— Какво е това?

— Не е истинска ферма. Хората просто живеят там, но не се занимават със селско стопанство. Използват я като вила. Живеят в града, а идват само за почивните дни.

— Значи може да е празна?

— Възможно е — отговори Хаким. Искрено се надяваше да е така.

Карим размени няколко думи с Ахмед и обясни какво ще направят. Измисли строен план за по-малко от шейсет секунди. Хаким трябваше да признае, че приятелят му имаше талант за това. Умът му работеше безотказно. Още при пристигането им в Афганистан преди много години беше доказал, че е блестящ боен командир.

Карим седна зад волана и отново потегли. Минаха бавно през Брансън и по-усиленият трафик ги поуспокои. След няколко километра влязоха в Арканзас. Завиха по едно странично шосе. Малко след това Карим видя разклона за двете ферми. Имаше две пощенски кутии, едната — в отлично състояние, другата — килната на една страна. Карим прочете името на по-хубавата кутия и се опита да го запомни. След няколко метра видя табела за частна собственост. Той погледна километража и продължи. След около километър намали и даде знак.

Ахмед си беше сложил черен гащеризон, бойна жилетка и черно кепе. Със снабдена със заглушител карабина M-4 в ръка, скочи от караваната и изчезна в нощта. Карим продължи бавно по пътя. След шест километра стигна до отклонение с врата. Обърна и тръгна в посоката, от която току-що беше дошъл. Радиостанцията, закрепена върху държателя за чаши, изпращя.

— Не се виждат хора — докладва Ахмед. — Една бледа лампа.

Карим взе радиостанцията и натисна копчето за предаване.

— Животни?

— Не се виждат.

— Охранителна система?

— Не, доколкото мога да видя.

Карим замълча за момент.

— Кучета?

— Не.

— На позиция ли си?

— Да.

— Идвам след минута.

Карим върна радиостанцията в държателя и започна да търси отклонението. След известно разстояние го видя. Завъртя докрай големия волан, за да направи 150-градусовия завой. След трийсетина метра подмина отклонението за другата къща с трийсетина километра в час. Караваната бавно започна да намалява по нагорнището. След малко Ахмед докладва, че ги вижда и че ситуацията в къщата не се е променила. Увереността на Карим растеше с всяка минута. Вече беше сигурен, че са намерили най-доброто място.

Караваната превали възвишението и влезе в двора, широк колкото паркинг на супермаркет. Две лампи на плевнята се включиха и цялата веранда на къщата се освети. Карим грабна радиостанцията и изкрещя:

— Какво става?

— Няма никого — спокойно отговори Ахмед. — Лампите са с детектор за движение.

Карим спря караваната, като насочи фаровете към къщата. Изгаси двигателя и слезе. С радиостанция в едната ръка и пистолет в другата, тръгна към къщата. Оглеждаше се внимателно и държеше оръжието близо до дясното си бедро. Беше на десетина метра от главния вход, когато вратата се отвори.