В името на честта

21.

Рап никак не беше доволен от тази ситуация. Не му харесваше, че от ФБР са записали всичко и то е документирано във всевъзможни формуляри и доклади. Това беше една от големите болки във войната срещу терора — адвокатите принуждаваха твърде много хора да се превръщат в бюрократи, които пазеха собствената си кожа, като изискваха всичко да се документира писмено. За изготвянето на доклада сигурно бяха нужни няколко дни, затова едва ли е бил готов преди повече от три-четири, но въпреки това един цивилен гражданин вече го беше прочел. Рап се ядосваше не на Дикърсън, а на себе си, защото не беше успял да измени съдържанието на доклада, да сведе собствената си роля до минимум и да припише заслугите на друг. Нещата се случваха твърде бързо и той правеше грешки.

Всички седнаха и Дикърсън отбеляза:

— Не изглеждате много доволен.

— Нямам навик да обсъждам секретна информация с цивилни.

— Аха… разбирам. Смущава ви това, че човек като мен, който не работи в никоя федерална служба и няма официален достъп до такава информация, се е сдобил с доклада на ФБР за случилото се миналата седмица в Националния антитерористичен център.

— Доста точна оценка.

Дикърсън кимна с разбиране и обясни:

— Президентът ми показа доклада тази сутрин.

Рап погледна Кенеди, която явно приемаше новината доста по-спокойно от него. Обърна се отново към Дикърсън:

— На какво основание?

— Той ми има доверие, господин Рап.

Рап завъртя очи и отбеляза:

— Значи няма да дойде, така ли?

— Точно така.

Рап погледна Кенеди.

— Политика, Мич — обясни тя.

— Какво общо има това с политиката?

Рап осъзна, че въпросът му е глупав, в момента, в който го изрече. Партийните интриганти във Вашингтон можеха да направят от всичко политически въпрос. В повечето случаи това не го засягаше, но когато беше свързано с националната сигурност, направо го вбесяваше.

Кенеди продължи:

— Във въпросния доклад се споменава за един инцидент между теб и господин Абад бин Бааз.

— Имате предвид арабските терористи, които залових в деня на нападенията?

— Да.

— Е, и какво?

— Той има двойно гражданство — отбеляза Дикърсън.

Явно някой защитник на човешките права се беше активизирал.

— Той е саудитски терорист, който е кандидатствал за американско гражданство, за да не можем да го пипнем. Ако политиците в този град имат малко здрав разум, ще му отнемат гражданството и ще ми го предадат, за да го разпитам, както трябва.

Дикърсън въздъхна:

— Президентът е съгласен с вас, но в собствената му партия има една доста гръмогласна групичка, чието мнение, меко казано, се разминава с неговото.

— Не ми казвайте, че ще ме занимават с това — измърмори Рап, като погледна началничката си. — Твърде много работа имам сега. Твърде много проблеми, които трябва да реша. Точно сега не мога да си губя времето с тия идиоти.

— За щастие изглежда, че са попаднали на препятствие.

— Какво препятствие?

— Един сенатор се е застъпил за вас — вметна Дикърсън.

— Лонсдейл ли?

— Да. В доклада на ФБР е отбелязано, че според господин Бин Бааз вие сте извадили рамото му, а в лекарската експертиза, подкрепяща твърденията му, са записани множество травми, които е получил, докато е бил арестуван от вас. Преди да го предадете на ФБР.

Рап много добре знаеше, че травмите са получени, докато арабинът е бил при него. Ясно си спомняше как бе извадил рамото на малкия гад с такава сила, че дори си помисли, че ръката му ще се откъсне.

— Какво казва Лонсдейл?

— Изпратила е писмени показания, че при пристигането й в Центъра за борба с тероризма господин Бин Бааз е бил в отлично здравословно състояние и е пострадал, когато е бил повален на пода в момента на атаката, и не от друг, а от самата нея.

Рап едва скри изненадата си. Фактът, че сенаторката бе излъгала в негова полза, беше интересно развитие на нещата. Запазвайки непроницаемо изражение, той попита:

— Тогава какъв е проблемът?

— Във Вашингтон проблемите рядко се решават веднъж завинаги. Въпросната групичка сенатори временно се отказа да се задълбава в това. Зад тях обаче стоят мощни поддръжници, които им дават много пари и очакват в замяна да водят битки в тяхна полза. Тези поддръжници ще поискат войната да се поведе на друг фронт.

— Мислех, че сме съюзници — с неприкрит сарказъм отбеляза Рап.

— Те ви мразят, господин Рап. — Дикърсън посочи кабинета. — Мразят цялото това управление.

Рап леко се притесни, че са го нарочили за мишена, но не издаде чувствата си.

— Предполагам, че някои от тези влиятелни поддръжници са ваши клиенти.

— Да, така е.

— И вие печелите много пари от тях.

— Да.

— Защо тогава имам чувството, че днес не сте дошли да защитавате техните интереси?

Дикърсън се усмихна:

— Бързо схващате, господин Рап. Не съм тук заради тях.

— Това не е ли конфликт на интереси?

— Не бъркайте лобизма с правосъдната система. Това е първото, което казвам на съдружниците си, които почти винаги идват пресни-пресни от университета. Аз съм прагматик, господин Рап. Обиколил съм много места, видял съм много неща и ако имам късмет, ще живея още десетина години, преди да се срещна със Създателя. Печеля пари от тези групировки, защото съм капиталист, и заработвам всеки цент, опитвайки се да усмирявам безумните им желания. Зная какво правите и не приемам особено техните разбирания за света, но те са сила, с която трябва да се съобразяваме.

— На чия страна сте в момента?

— Да кажем просто, че изпълнявам патриотичния си дълг… Освен това президентът ме помоли да го заместя.

— По каква причина?

— Защото го посъветвах да не идва на тази среща.

Рап зададе очевидния въпрос:

— Защо?

— Снощи от ФБР му докладваха за хода на едно преследване, което, да кажа просто, не върви добре.

— По-конкретно?

— Няма никакви следи, а заподозрените, които вие сте заловили в деня на атаките, са наели адвокати и отказват да говорят.

— Нима това е изненада за президента?

— Не бих казал, но той обича да вижда резултати. Очакваше да има някакъв напредък, но онези тримата просто са изчезнали. ФБР няма абсолютно никаква следа.

— Е… когато се биеш с вързани ръце, трудно можеш да победиш.

— Президентът започва да разбира вашата гледна точка, но да не избързвам. На срещата се повдигна още един въпрос. Един прокурор спомена вашата заигравка с господин Бин Бааз. Стигна дотам, да твърди, че сенатор Лонсдейл е подписала фалшиви показания и всъщност вие сте малтретирали затворника.

Рап изръмжа:

— Предполагам, че президентът много се е зарадвал да го чуе.

— Изобщо не беше доволен. — Дикърсън продължи с по-сериозен тон. — Каза на юристите, че единствените двама души, които са направили нещо за решаване на проблема през последната седмица, сте вие с господин Неш и че според неговото честно и много авторитетно мнение, ако с колегите ви не си бяхте губили времето с разследванията на Министерството на правосъдието, може би щяхте да предотвратите нападенията от миналата седмица. Добави, че ще е по-добре да спрем да преследваме своите хора, а да отделим малко повече внимание на терористите, които ни нападнаха.

Кенеди се намеси:

— Президентът ми се обади след срещата. Каза, че иска час по-скоро да говори с теб и Майк. Да ви благодари за самоотвержеността и да ви помоли за една услуга.

Рап се обърна към Дикърсън:

— И вие го разубедихте да дойде, така ли?

— Да.

— Защо?

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно, господин Рап, но смятам, че ще е най-добре президентът да стои настрана от вас.