В името на честта

53.

Когато се събуди, слънцето светеше през ефирните бели щори. Хаким примигна няколко пъти, за да проясни зрението си. На полицата под телевизора имаше DVD устройство. Там примигваха четири малки сини цифри. Ако апаратът показваше правилно, часът беше девет и четирийсет и една. Хаким погледна надолу и видя кръв върху ризата си. Отвори уста и почувства засъхнала кръв и по устните си. Спомни си как се беше закашлял, спомни си мъртвия мъж пред вратата и жената в спалнята и осъзна, че не е било сън. В компанията на Карим всичко това беше възможно. Той беше като ангел на смъртта.

Хаким нямаше сила да се изправи, затова взе дистанционното от близката масичка и включи телевизора. След миг на екрана се появиха водещите от един двайсет и четири часов новинарски канал. Ахмед явно чу телевизора. Влезе с чаша вода и кърпа.

— Как си? — попита тихо.

Хаким не можеше да определи. Чувстваше се отпаднал, но дишаше по-леко от вчера.

— Жив съм. — Погледна зад Ахмед. — Къде е Карим?

Мароканецът се намръщи:

— Навън.

— Какво прави?

— Много е ядосан.

— Защо?

— Заради теб. — Ахмед поклати глава. — Мисли, че ни създаваш проблеми.

Хаким се помъчи да не се ядосва. Не беше той този, който ги бе вкарал в сегашното приключение.

— Казва, че си се превърнал в пречка за мисията.

— Аз ли? — попита Хаким с искрена изненада. При по-добри обстоятелства би се изсмял, но не и сега. — Мисли, че аз съм проблемът? А ти какво мислиш, Ахмед?

— Не е моя работа да мисля. Обучен съм само да изпълнявам.

— Ти да не си маймуна? Ако ти заповяда да се гръмнеш, ще го направиш ли?

Ахмед започна да бърше брадичката му с кърпата.

— Изглеждаш ужасно.

— Защо не отговори на въпроса ми, Ахмед?

Младежът започна да чисти засъхналата кръв.

— Двамата достатъчно се карате. Не искам да се включвам.

— Ще те попитам по друг начин тогава. Разбираш от тактика. Мислиш ли, че реагирах правилно, когато бяхме в Айова… в онази къща? Мислиш ли, че беше правилно да излезе и да застреля онези хора?

— Ами ако бяха полицаи?

— Ако бяха полицаи, сега щяхме да сме мъртви. Нищо нямаше да постигнем, като ги застреляме. Най-добрата тактика е да изчакаш и да видиш какво ще стане. Освен това полицията не използва деца. Това бяха просто един човек и синът му, които отиваха на лов.

— Да, ама ние не го знаехме.

— „Ние“? Имаш предвид, че ти и Карим не го знаехте, а не го знаехте, защото не сте живели в тази страна. Вие не познавате Америка, както я познавам аз. Затова не виждате очевидното. Ти сляпо следваш Карим, а накъде те води той? В друга къща, където уби още двама души. Мъж и жена, които си живееха спокойно, не се бъркаха на никого и с нищо не бяха оскърбили Аллах.

Ахмед погледна през прозореца и измърмори:

— Това са странни времена.

— Кажи ми… не можеше ли просто да ги върже?

— Не знам. Сигурно има причина. — Ахмед се загледа в телевизора и след малко добави: — Нямам право да го критикувам.

— Само това повтаряш, но ако искаш да видиш рая, по-добре започни да мислиш със собствената си глава. Аллах не одобрява това, което правите. Хората в тази къща не бяха неверници. Те с нищо не бяха предизвикали гнева Му.

— Това е друго. Намираме се в сърцето на врага, на хиляди километри от нашите приятели. Трябва да използваме всички средства, за да оцелеем.

— „Всички средства“? Вече говориш като него. Много добре знаеш какво одобрява Аллах и какво не одобрява. Кажи ми… мислиш ли, че би одобрил онова, което сторихте снощи от Негово име?

Преди Ахмед да отговори, Карим влезе през входната врата. Спря в антрето и погледна подозрително двамата мъже.

— Какво си шушукате?

Ахмед побърза да отговори:

— Казвах му за голямата пресконференция в Белия дом.

— За какво?

— Президентът ще говори за случилото се миналата седмица във Вашингтон.

— Какво има да говори? — Карим прибра пистолета си в кобура и свали дънковото си яке. — Ние победихме… те загубиха.

Ахмед погледна нервно Хаким и измънка:

— Обсъждат предположения за разследването.

— Кой?

Ахмед го погледна объркано:

— Не разбирам.

— Кой обсъжда предположения за разследването?

— Репортерите. Цитират източници от правителството.

— Хубаво. Малко информация няма да ни е излишна.

Карим тръгна към кухнята. Ахмед погледна разтревожено Хаким и прошепна:

— Дръж се прилично. Не го ядосвай.

След тези думи последва Карим в кухнята. Хаким отново погледна телевизора и се запита колко още им остава до заключителния сблъсък с полицията. След малко Карим се върна в стаята. Носеше черната раница на Хаким. Постави я на масичката и отвори джобовете. Извади три мобилни телефона и попита:

— Защо не си ми казал за тях?

Хаким погледна трите предплатени апарата, които беше купил преди няколко месеца.

— Казах ти.

— Не си.

Хаким го погледна предпазливо. Карим търсеше нов повод за сбиване.

— Казах ти, когато бяхме в онази ферма. В Айова.

— Не си ми казал.

Хаким преглътна.

— В деня, след като пристигнахме, ги сложих да се зареждат. Бяха в кухнята. На плота.

Въпреки побоя той помнеше всичко. Карим го беше попитал за телефоните.

— Не съм ги видял — заяви той.

Лъжеше.

— Купих ги преди няколко месеца. Могат да се използват и като радиостанции. Включват се със страничните копчета.

— Къде и как си ги купил? — попита Карим, като разтърси телефоните.

— От Ню Орлиънс и платих в брой.

Бяха обсъждали всичко това миналия уикенд.

— Не си спомням да съм ти давал разрешение за това.

— Няма как да се проследят.

— Ами записът от охранителната камера в магазина?

— Възможността е нищожна. Бях с очила и шапка и говорех с британски акцент.

Карим се замисли за момент. Погледна телефоните и заяви:

— Не искам повече тайни. — Хвърли единия телефон на Хаким, а другия на Ахмед, който стоеше до вратата на трапезарията. — Няма да ги включвате без разрешение. Програмирани ли са номерата и на трите?

— Да.

Карим прибра третия телефон в джоба си и излезе, без да каже нищо. Хаким погледна апарата в ръката си и за момент се усъмни в здравия си разум. Дали случилото се в Айова беше само плод на въображението му? Абсурд. Много добре си спомняше, че бяха обсъждали въпроса за телефоните. Изрично бе казал на Карим, че ги е купил, като е спазил всички мерки за сигурност. Беше му обяснил, че апаратите ще им трябват, в случай че се разделят. Това означаваше, че Карим или имаше пропуски в паметта, или удобно забравяше когато му изнася. Хаким знаеше истината и започваше да разбира безумието на Карим. Проблемът не беше в него или в някого другиго. Целта не беше да се защитят Аллах и честта на исляма или да се сразят колониалистите. Всичко се правеше, за да се подхранва егото на Лъва на „Ал Кайда“.