В името на честта

24.

Докато Кенеди изпращаше политика, Рап извади миникомпютъра си, отиде в другия край на кабинета и започна да слуша деветте гласови съобщения, които се бяха натрупали по време на срещата. Не виждаше причина да благодари на Дикърсън за разговора, в който, поне от сегашната си гледна точка, не беше спечелил нищо. Както обикновено, Рап и хората му щяха да поемат всички рискове, а политическият елит да се застрахова срещу евентуален провал. Киселото изражение на Дикърсън, когато си тръгваше, му достави известно удоволствие. Рап явно го беше изнервил.

Дикърсън бе професионален комарджия, а Рап беше неизвестна карта — ръка, на която не можеше да разчита. Политикът бе свикнал да преценява шансовете си за успех в игра, която хората играеха по определени неписани правила. Основните стимули за играчите бяха пари, власт и слава. Рап имаше повече от достатъчно пари, а по отношение на властта, мнозина биха се съгласили, че той е олицетворение на физическото превъзходство, поне на индивидуално ниво. Срещу когото и да било друг в града да се изправеше, трябваше да си глупак, за да не заложиш парите си на него.

Онова, което най-много смущаваше Дикърсън, беше категоричният отказ на Рап да се превърне в национален герой. Цялото богатство на стария политик се дължеше на амбициозни мъже и жени, които за нищо на света не биха отклонили такова предложение. Мнозина от тях, без да се замислят, биха участвали в съчиняването на небивали истории за собствената си храброст, стига да няма опасност да бъдат развенчани, и някои дори го бяха направили. Да се откажеш от светлината на прожекторите, от камерите и микрофоните, беше немислимо. Все едно сексманиак да каже „не“ на безплатно предложение за секс.

Рап знаеше, че Дикърсън не е доволен и поради друга причина. Той виждаше истинската опасност в него — Рап беше като бомба, която може да избухне неочаквано, да събори президента и да обрече цяла партия на продължително пребиваване в опозиция. Това бе основната причина да посъветва президента да не участва в срещата. Въпреки това съветникът съзнаваше както рисковете, така и ползите за държавния глава. По време на мандата му бе извършено терористично нападение и той не си беше помръднал пръста да се противопостави на хората, които Дикърсън представляваше. Очевидно доброто отношение към терористите не оказваше благотворен ефект.

— Сега разбираш ли защо не обичам да идвам тук? — измърмори Рап, след като Кенеди затвори вратата и тръгна към бюрото си.

— Трябва ли да се обидя?

— Причината не е в теб, шефке. Знаеш го. Просто имам доста работа за вършене, а си изгубих почти цялата сутрин да седя тук и да слушам глупости.

— Гейб е човек, когото е добре да имаме за съюзник.

Рап сви рамене:

— Може би, ако искаш да участваш в шоуто на Опра. От моя гледна точка обаче не предлага нищо полезно.

— Не беше нужно да бъдеш толкова груб. Можеше да минеш с едно „не, благодаря“.

— Това щеше да прозвучи като съгласие. И той щеше да задейства плана си, без да пита повече. Единственият начин беше да му обясня кристално ясно какво мисля. Да го убедя, че това може да вбеси дори и тебе.

— Ако това е била целта ти, постигна я.

Кенеди погледна мигащата лампичка на телефона си, но реши, че разговорът може да почака. Първо трябваше да изясни още няколко неща с Рап, а по нервното му държане личеше, че няма намерение да остава дълго. Тя се вгледа в лицето му и попита:

— Къде беше снощи?

— У Стан — отвърна той, без да мигне. — Трябваше да обсъдим някои неща.

Кенеди кимна:

— Аха. И не си беше взел мобилния?

— У мене беше.

— Но не го беше включил или батерията се е изтощила.

Рап сви рамене, сякаш нямаше значение:

— И какво? Може би е от параноя.

— Очевидно… ами ако ми трябваш, какво правим?

— Следващия път ми остави съобщение или пробвай да звъннеш у Стан.

— Той е същият като тебе. Никога не си вдига телефона. Като се замисля, дори не съм сигурна дали има.

— Редовно си говорим по телефона.

Кенеди го погледна изпитателно:

— С теб май няма да изляза на глава.

Рап поклати глава:

— Слушай, преди да сме се отклонили от темата, ти знаеше ли предварително, че на тази среща ще обсъждаме рекламна кампания за Управлението?

— Разбира се, че не. Не бих си позволила да ти губя времето.

— Добре, но ако Дикърсън наистина е толкова умен, колкото твърдиш, как може да не се е сетил, че няма да се съглася?

Кенеди взе една тубичка крем за ръце от бюрото.

— Мисля, че е отчаян. — Изстиска малко крем на дланта си и започна да търка ръцете си. — Президентът има добра интуиция. Разбира накъде вървят нещата. Още не сме погребали труповете от миналата седмица, а в някои среди вече се говори, че е страхливец. Спомни си, че той прокара политиката за върховенство на закона, а сега сме под прицел.

— И затова най-смелото решение е да започнем да се рекламираме.

— Те живеят в друг свят, Мич. — Кенеди сви рамене. — Президентът лично ми каза, че е ядосан на ФБР.

— Защо?

— Защото не са открили нищо. Знаят твърде малко за хората, които извършиха атаките. И трима още са на свобода. Сякаш са потънали вдън земя.

— Няма какво да се сърди на ФБР. Ръцете им са вързани от законите, които той самият прокара.

— Предполагам, че точно затова искаше да говори с теб, Мич.

— Само че Дикърсън го разубеди.

— Точно така. И честно да ти кажа, не съм сигурна, че съветът е бил добър.

— Не дай Боже президентът да се докосне малко до действителността. Камо ли да подпише указ, с който ни нарежда да заловим тези хора.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Ако можех, щях да си пожелая малко подкрепа от Белия дом и Капитолия, по дяволите.

— Колкото и странно да звучи, точно това се опитваше да ти предложи Гейб, но по разбираеми причини ти предпочиташ физиономията ти да не се появява по медиите. — Кенеди натисна един клавиш, за да активира компютъра си. — Рекламната кампания не е лоша идея. Ти просто не си подходящият човек за нея. Знаеш, че би било хубаво, ако привлечем някой и друг сенатор и конгресмен на наша страна. Отдавна не сме…

Рап престана да слуша. В главата му се завъртя някаква поговорка, за една птица в ръката и десет в небето, или пък беше за два заека с един куршум? Каквато и да беше, много добре описваше сегашното му положение.

— Слушаш ли ме какво приказвам? — сопна се Кенеди.

Рап се опита да се съсредоточи.

— Извинявай, мислех си нещо.

— Пил ли си? — Кенеди си спомни за Хърли и колоритния му характер и добави: — Глупав въпрос. Бил си у Стан Хърли… разбира се, че си пил. Впрочем къде е Майк?

Рап си спомни скарването с Неш по пътя и се почуди как да обясни на началничката си, че един от най-способните й служители преживява психологическа криза.

— Не ми казвай, че е бил прекалено пиян, за да се покаже пред президента!

Звучеше като добро обяснение, затова Рап само вдигна многозначително рамене.

Кенеди разочаровано поклати глава:

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Рап се замисли за Адамс и отговори:

— Няма нужда.

— Толкова ли е зле положението?

Рап се изкушаваше да й каже, че са участвали в оргия с курви и наркотици, но не искаше да изправя началничката си на нокти.

— Поиграхме карти, пийнахме, полафихме си. Нищо особено.

Кенеди се намръщи като строга учителка.

— Хайде, стига… професията ни не е от най-лесните — заоправдава се Рап. — От време на време трябва да изпускаме парата.

— Съгласна съм. Дано да е било само това. — Кенеди премести мишката и отвори едно писмо на компютъра. — Като заговорихме за медийни кампании… гледайте някой телевизионен екип да не ви снима, каквото и да правите там.

Предупреждението беше излишно. В къщата на Хърли имаше по-силна охрана, отколкото в много държавни сгради. Ако някой репортер се окажеше толкова глупав, че да навлезе в имота му въпреки предупредителните знаци, щеше да се наложи да спасява живота си от кучетата пазачи на стареца.

— Последният, който може да се страхува от такова нещо, е Стан Хърли. Той е по-хитър от всички нас, взети заедно. Достатъчно е врял и кипял в тоя бизнес.

Рап се замисли за неизбежното скарване между Хърли и Неш. Ако Неш не се вземеше в ръце, и то бързо, Хърли щеше да поиска да бъде отстранен. Не да го убият, но щеше да настоява да го махнат от службата за тайно разузнаване, а вероятно и от ЦРУ. На Рап изведнъж му хрумна начин да избегне конфликта.

— Всъщност… може би идеята на Гейб не е толкова лоша.

Кенеди го погледна изненадано:

— Наистина ли?

— Не говоря за себе си — побърза да уточни той. — Говоря за Майк.

Кенеди се замисли за момент.

— Защо Майк?

— Той е идеалният кандидат. Бивш морски пехотинец, красива жена, четири прекрасни деца. Дикърсън може да направи чудеса с такъв човек.

Кенеди присви очи:

— Какво замисляш?

— В какъв смисъл?

— Много добре знаеш какво имам предвид. Преди петнайсет минути твърдеше, че това е най-безумното нещо, което си чувал. Сега изведнъж предлагаш Майк.

— Винаги си ми повтаряла, че трябва да мисля по-мащабно… това е.

Кенеди се вгледа изпитателно в лицето му. Явно не му вярваше.

— Замислил си нещо. Сигурна съм.