В името на честта

35.

Сенатор Лонсдейл не беше много сигурна какво прави тук, но когато влезе във фоайето на комплекс „Уотъргейт юг“, вече нямаше връщане. Хари, портиерът, я видя и излезе да я посрещне. Външно тя изглеждаше уверена и с десет години по-млада, но психически бе уязвима, крехка и измъчена. Въпреки това продължи към асансьора и Хари, който я чакаше с тъжно изражение на лицето.

— Добър вечер, госпожо сенатор.

— Добър вечер, Хари — отвърна вяло Лонсдейл.

— Съжалявам за всичко. Знам, че загубихте много приятели.

Съболезнованията му бяха искрени. Тя вече четвърти ден ходеше на погребения и помени. Трудно беше да гледа мъката на хората, загубили свои близки, но още по-тежка й бе мисълта, че именно нейните опити да пречи на ЦРУ може би са улеснили терористите.

— Благодаря, Хари. Ти също приеми моите съболезнования. Знам, че сенатор Сафърд много се грижеше за теб.

— От осемнайсет години работя тук и го познавам от самото начало. — Хари леко се закашля. — Страшно ще ми липсва.

— На всички ни ще липсва, Хари. На всички. — Лонсдейл го потупа по ръката. — Пази се, Хари.

— Вие също, госпожо.

Тя се качи на шестия етаж, слезе от асансьора и спря. Погледна надясно и се поколеба. Почти се върна в асансьора, но той вече беше затворен и в този момент вратата на апартамента отдясно се отвори. Сенатор Каръл Огдън надникна в коридора и каза:

— Миличка, нали не мислеше да пропуснеш сбирката?

Лонсдейл погледна яркорозовия анцуг на колежката си и се усмихна престорено:

— Ни най-малко.

— Опасявах се, че няма да дойдеш — отбеляза сенаторката от Калифорния. — Влизай. Изглежда, че имаш нужда от нещо силно.

— Много си права.

Лонсдейл влезе. В хола имаше още две жени, Фран Бъртън и Ейми Прингъл, и двете — членове на Сената. Бяха известни като Четирите мацки. Така ги бяха кръстили колегите им сексисти преди шестнайсет години. Сега в Сената имаше общо седем жени, но останалите три бяха от другата партия, затова четирите решиха да не разширяват групичката си. Работата винаги ги притискаше, но през тези шестнайсет години се събираха поне по веднъж всеки месец.

Отначало играеха карти, пушеха и пиеха. Лонсдейл предполагаше, че така са демонстрирали на мъжете, че и те не падат по-долу от тях. Бъртън и Прингъл се бяха отказали от цигарите преди десетина години и горе-долу по същото време четирите започнаха да си говорят за книги. Занимаваха се с това няколко години, докато се убедят, че всяка обича да чете различен жанр и нищо не би я накарало да промени вкусовете си. Затова отново започнаха да играят карти и да пият шардоне. Основната причина да се събират обаче беше друга — да обменят информация, да координират действията си и да се подкрепят взаимно.

Огдън подаде на Лонсдейл чаша шардоне и отбеляза с пресипналия си глас:

— Хари ми каза, че си малко разстроена.

Лонсдейл взе чашата.

— Всички сме малко разстроени… нали?

Бъртън и Прингъл бяха подготвили масата за игра на трийсет и едно. Бъртън започна да раздава картите.

— Спя максимум по час-два — каза тя. — Събуждам се посред нощ и имам чувството, че се задушавам. Сякаш някой ме е стиснал за гърлото.

— Аз също — добави Прингъл, като вдигна картите си. — Постоянно си мисля… какво са преживели? Как са се чувствали? Да бъдеш погребан под останките и бавно да се задушиш, или по-лошо, да изгориш жив?

— И аз си мислех същото.

— На обяд имах среща с Грег Гивънс от клуб „Сиера“ — продължи Прингъл. — В последния момент я отмених. В неделя дойде с цялото си семейство да ми благодари. Всички много плакахме.

Огдън хвърли на колежката си свиреп поглед и кимна към Лонсдейл. Прингъл, която често говореше, без да мисли, осъзна как са прозвучали думите й. Докато тя бе спасила един човек, отменяйки обяда, Лонсдейл не беше отишла на своята среща, а бе изпратила началника на екипа си, осъждайки го на смърт.

— О, Барб, извинявай. Говоря, без да мисля.

Лонсдейл кимна, отпи голяма глътка шардоне и тогава изгуби самообладание. Разплака се неутешимо. Разтревожена да не разплиска вино по килима, Огдън взе чашата от ръката й, заведе я до близкия диван и й помогна да седне. Другите две оставиха картите и всички се скупчиха около разстроената си приятелка. След няколко минути Лонсдейл успя да овладее дишането си и промълви:

— Толкова виновна се чувствам.

— Нямаш никаква вина — опита се да я успокои Огдън. — Такава ти е била съдбата. Писано било да оцелееш. Ти си човек, който винаги оцелява.

Лонсдейл изхлипа:

— Да, и като всеки оцелял изпитвам чувство за вина. Аз изпратих Ралф на смърт. Той беше най-добрият ми приятел и се опитваше…

Не успя да довърши изречението и пак захлипа.

Огдън я потупа по гърба малко грубовато. Направи гримаса, сякаш беше вкусила нещо гадно.

— Това са глупости. Ралф най-малко от всички би искал да се разстройваш за това.

— Ралф се опита да ме предупреди — продължи Лонсдейл през сълзи. — Мислеше, че е глупаво да преча по този начин на ЦРУ и на Рап. Опитваше се да ми покаже кой е истинският враг.

Огдън се намръщи:

— Ралф беше благороден човек, но… ако мога така да се изразя, моралните му убеждения не бяха много адекватни.

— Напротив. Прав беше — настоя Лонсдейл.

— Не съм много сигурна — отбеляза Огдън, като отстъпи няколко крачки назад и постави ръце на широката си талия. — Ще ви кажа нещо, но искам да си остане между нас. Разбрано? — След като трите й приятелки кимнаха, тя продължи: — Цялата тази работа ми се струва съмнителна. Времето… всичко. Ти имаше среща за обяд, Барбара. Ейми също. Двамата най-големи врагове на ЦРУ в Сената. Броени минути след взривовете Мич Рап и онзи Неш „случайно“ залавят някакъв арабин с коефициент на интелигентност колкото на домашно куче и започват да го бият, за да изтръгнат самопризнания. — Огдън поклати енергично глава. — Няма да се хвана на това.

— Какво намекваш, Каръл? — попита Прингъл.

— Намеквам, че тук има нещо гнило. Не бих се изненадала, ако тази коварна кучка Кенеди и нейните наемници стоят зад всичко.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Лонсдейл. — Аз бях там. Бях в Националния антитерористичен център, когато го нападнаха. Терористите стреляха по Неш и Рап.

— И никой от двамата не е получил дори драскотина. После са изхвърлили труповете през прозореца, а те, много удобно, са станали на каша, след като натъпканите им с експлозив жилетки са се взривили. Съвпаденията станаха твърде много.

Бъртън, която седеше срещу Лонсдейл, погледна Огдън и се намръщи:

— Пак ли си се ровила в онези побъркани шпионски сайтове в интернет?

— Не — тросна се приятелката й. — Още не съм разкрила цялата схема. Много е заплетено, но ви предупреждавам — посочи трите жени една след друга. — Не се хващайте в този капан и не забравяйте вината на ЦРУ. Тези хора са отговорни за смъртта на приятелите ни миналата седмица. Трябва да ги накараме да си платят.

С това приказките за конспирация свършиха. Изпиха се още три бутилки вино и Бъртън настоя да почетат паметта на загиналите. Прингъл накара всички да обещаят, че няма да говорят нищо лошо за покойните си колеги и приятели. Огдън наруши правилото два пъти, но другите винаги я сгълчаваха шумно, а Лонсдейл получи само още един тежък пристъп на истерия и няколко по-леки.

В общи линии събирането подейства добре на душата й. Особено смехът. Огдън разказа историята за първата си година като сенатор, когато отишла на разследваща мисия в Бразилия. Една нощ в бара всички танцували и толкова се напили, че сенаторите Сафърд и Шелдън предложили да направят „Огдън сандвич“. Тя щяла да бъде месото, а те — филийките. Сафърд прекалил, като решил да стисне младата калифорнийка за лявата гърда. В отговор Огдън хванала левия му тестис между палеца и показалеца си и го стиснала като гроздово зърно. Сафърд почти припаднал и се наложило да го занесат до стаята му. Когато чу историята за първи път, Ейми Прингъл почти се беше подмокрила от смях.

Лонсдейл помогна в разтребването. Радваше се, че все пак дойде. И смехът, и плачът й се бяха отразили добре. Когато си тръгваше, Огдън й напомни за мероприятието на „NARAL Про чойс Америка“, което двете заедно организираха в събота вечер.

— Твоята реч е един от гвоздеите в програмата.

— Боже мой — изстена Лонсдейл. — Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш. — Огдън потупа ръката й. — Ще ти напиша няколко реда за всеки случай. Не забравяй, че го правим в памет на уважавания доктор Смит.

Лонсдейл кимна.

— А онази работа с ЦРУ… Не се хващай на въдицата им. Изчакай да поразуча как стоят нещата.

Лонсдейл нямаше желание да спори с приятелката си, затова не коментира.

— Благодаря, че ме развеселихте. До утре.

Докато чакаше асансьора, тя се замисли за мероприятието на NARAL — националното движение за правото на аборт. Организираха го в памет на човек, който бе отнел повече животи, отколкото можеше да преброи, а Огдън искаше да унищожи мъж, посветил цялата си кариера в защита на родината си. Лонсдейл изведнъж се почувства като в абсурдна сцена от роман на Луис Карол. „Тук всички сме луди“ — помисли си. Странен град беше Вашингтон.