59.

Северен Арканзас

Хаким се пресегна, нагласи седалката и се изтегна още малко назад. С всеки изминат километър се чувстваше по-добре. На два пъти по време на бягството си за малко не припадна. Първо на стълбището пред къщата, после — когато се наложи да се сниши. Болката от забиването на реброто в белия му дроб бе непоносима. Сега беше сигурен, че Аллах му е помогнал. Нищо друго не можеше да обясни защо не припадна от болка. Когато зави на юг по шосе 65, се задави, но успя да овладее дишането си, като си поемаше дъх на малки глътки.

Сега, два часа по-късно, се чувстваше доста добре. Голямата кола беше удобна и за негово щастие собственикът бе напълнил резервоара догоре. Вятърът духаше от север, а той пътуваше на юг, затова предполагаше, че ще мине около петстотин километра, докато се наложи да зареди. Наближаваше Литъл Рок по хубава магистрала с по две ленти във всяко платно. Беше минал транзит покрай няколко градчета. Ограничението на скоростта беше между 50 и 110 километра в час и той не беше забелязал, докато някакъв човек на един ъгъл не му даде знак да намали. След тази грешка внимаваше повече. Нагласи автопилота на 120 км/ч и намери някаква новинарска станция с добър сигнал по радиото. Беше изслушал вече два местни и един национален бюлетин, но никъде не се споменаваше за случилото се в Айова.

Имаше два проблема, които трябваше да реши — един голям и един малък, който можеше да стане голям. Ходеше му се по нужда и при нормални обстоятелства щеше да спре на първата бензиностанция, но му беше толкова зле, че не смееше да слезе от колата. При самата мисъл за болката му прилошаваше. Сети се какво може да направи и започна да оглежда билбордовете покрай шосето, търсейки подходящо място.

След няколко километра видя знака на „Макдоналдс“. Нареди се на опашка с другите коли, погледна се в огледалото и зачака. В жабката намери чифт черни очила, от онези, които по-възрастните хора слагат над диоптърните си очила. Бяха толкова големи, че закриваха голяма част от синините и му придаваха вид на по-възрастен. Поръча си ванилов шейк, едно голямо кафе, две бутилки вода, два чийзбургера, пържени картофки и няколко салфетки допълнително. Не беше гладен, но реши, че е хубаво да има храна в колата за всеки случай. Сложи шейка и кафето в подставките за чаши и хвърли другите неща на дясната седалка. Когато излизаше от паркинга, видя два знака, които му подсказаха, че Аллах бди над него. Първото беше аптека с гише за обслужване на коли, а второто — бензиностанция на пълно обслужване. Ако заредеше сега, щеше да има бензин да мине целия щат.

Спря на най-далечната колонка от сградата и изчака да го обслужат. Дойде някакво хлапе, което беше още по-добре. Докато малкият пълнеше големия резервоар на кадилака, Хаким започна бавно да отпива от шейка. Бензинът беше за 38,50. Хаким даде на момчето две двайсетачки и му каза да задържи рестото. Когато пресече натоварената улица и отби в лентата пред аптеката, той се замисли какво да прави по-нататък. Добре познаваше крайбрежието на Мексиканския залив. От Флорида Кийс чак до Браунсвил, Тексас. Имаше познати в пет-шест града, все свързани с търговията с наркотици, но нито един мюсюлманин. Онези, на които имаше най-много доверие и които му дължаха най-много услуги, бяха в Маями, но дотам имаше много път. Браунсвил също бе далече. В сегашното си състояние не можеше да стигне до нито един от двата града, без да спре, а това щеше да усложни нещата. Трябваше да се отърве от колата по някое време, защото в крайна сметка някой щеше да намери убитите собственици и да подаде сигнал за кражба.

„Не — рече си. — Най-добре към Ню Орлиънс.“ Щеше да вземе разстоянието за десет часа, да пристигне малко преди полунощ. Тогава щеше да се отърве от колата и да се обади на своя познат. Имаше още една възможност и Хаким се изкушаваше да предпочете нея, но първо трябваше да види как ще се разиграят събитията. Купи си от аптеката силни обезболяващи и антибиотик и отново излезе на магистралата. След като изпиеше шейка, щеше да се изпикае в чашата и да я изхвърли. Сега, след като бе решил да отиде до Ню Орлиънс, оставаше да проведе един разговор. Извади мобилния си телефон от джоба и за първи път го включи.

Нагласи автопилота на 120 километра в час и изчака телефонът да се включи. След двайсет секунди апаратът издаде няколко сигнала, докато нагласи настройките, и след странно изпиукване на дисплея се появи известие за ново гласово съобщение. За момент сърцето на Хаким се сви, но после се сети, че сигурно е от мобилния оператор. Набра номера на гласовата поща и изчака. След малко металически женски глас го уведоми за нещо, което вече знаеше — че има ново съобщение. Няколко секунди по-късно един глас от не толкова отдавнашното минало го накара да потрепери:

— Наричаш ме страхливец. А ти какъв си? Измъкваш се като уплашена жена, докато съм под душа, и ме оставяш да се боря сам. Сам насред Америка. Ще си платиш за това! — Карим звучеше ядосан и Хаким се почуди дали Ахмед не си е изял боя, задето не го е спрял. — Аллах ще ти поиска сметка. Ще кажа на всички, че си предател. Една жена с мъжки органи. Макар че за второто не съм сигурен. След като изпълня мисията си, ще те открия. Ще те преследвам като куче и ще те подложа на невиждани мъчения и унижение. Бъди сигурен, че ще успея. Ще те намеря!

Хаким отново изслуша съобщението. Този път нямаше изненада, а с нея бе изчезнал и страхът от Карим. Той погледна пътя пред себе си и реши да зареже всяка предпазливост. Натисна копчето за обратно набиране и включи телефона на високоговорител. След шестото позвъняване чу гневния глас на Карим:

— Не мога да повярвам, че ми се обаждаш!

— Аз не мога да повярвам, че си оставил телефона включен. Изневеряваш на себе си. Допускаш емоциите да надделеят над така наречената ти военна дисциплина.

Карим се изсмя:

— Ти пак бягаш… както в Афганистан. Страхливец!

Хаким не смяташе да се хване на лъжите му:

— Ти си побъркан убиец и лъжец.

— Говоря само истината, Аллах ми е свидетел.

— Самозабравяш се. Аллах не одобрява това, което вършиш. Изобщо не го е грижа за теб.

— А пък ти забрави верния път. Твърде дълго живя на запад и си станал слабак. Затова винаги те надвивам толкова лесно.

— Ще видим кой ще победи накрая.

— Аз не бягам. Както Юнус, отивам право в устата на кита, докато ти бягаш при приятелите си наркопласьори.

— Искаш да кажеш, че искаш да убиваш още невинни хора… или ще накараш Ахмед да го направи вместо теб, както стори с другите? — Хаким замълча за момент и сам отговори на въпроса си. — Мисля, че ще накараш Ахмед да ти свърши работата. Прекалено си влюбен в себе си, за да рискуваш да те убият.

— Защо не дойдеш във Вашингтон да видиш какво ще направя?

— Не, благодаря. Ще изпълня дълга си да разкажа на света истината за Лъва на „Ал Кайда“.

Карим запази мълчание няколко секунди.

— Какво ще им кажеш?

— Ще разкажа защо не харесваш жени.

— Какви са тези глупости?

— Ще разкажа на всички, че Лъвът на „Ал Кайда“ си пада по малки момченца и се страхува да убива истински, въоръжени мъже. Че предпочита да убива старци и жени през нощта като обикновен престъпник.

Последва дълго мълчание. Хаким чуваше учестеното дишане на Карим от другата страна. Знаеше, че го докарва до ръба на истерията, и се усмихна на себе си.

— Ще им кажа, че изпращаш други мъже да умират вместо теб, после обираш славата им и убиваш невъоръжени момчета. Ще разкажа на света, че си зло, подло човече.

С глас, наситен със злоба, Карим изсъска:

— Ще те убия, ако ще това да е последното, което ще направя.

— Първо трябва да ме намериш, а понеже не си много умен, това няма да се случи.

— Може би ще кажа на полицията за колата, с която пътуваш. Ще подам сигнал, че е открадната.

Този път Хаким се изсмя с глас:

— Чувал ли си поговорката, че докато мълчиш, хората се чудят дали си глупак, но когато заговориш, това разсейва всички съмнения? Ако подадеш сигнал за колата и ме арестуват, просто ще разкажа всичко, което знам за теб. Дори мога да им дам твоя снимка. Много е хубава. — Отново се изсмя и знаейки, че с това ще вбеси Карим, добави: — Хайде, затварям, че бързам за самолета. Може да ти се обадя по-късно. Не убивай повече невинни хора. Чао.

Не се беше чувствал толкова добре от седмици. Затвори телефона и извади батерията. Представи си как на няколкостотин километра по̀ на север Карим чупи още неща в безсилна ярост. Замисли се за Ахмед, като се надяваше мнимият му приятел да не изкара целия си гняв върху мароканеца. После погледна дългия, прав път и заяви на глас:

— Аз съм свободен. Свободен от безобразията и глупостта на човек, с когото никога не трябваше да се сприятелявам.

Загрузка...