В името на честта

37.

На пристигане в Съединените щати Рап се чувстваше доста по-добре, отколкото когато заминаваше. Беше си поспал четири часа по време на полета. Събуди се точно един час преди приземяването и сложи кафе. Докато чакаше да стане, изяде един сандвич с пуешко и бекон, хапна малко чипс и изпи бутилка минерална вода. След това си сипа кафе и се зае да направи списък на нещата, които трябваше да свърши. Всеки път, когато извадеше бележник и химикалка, Кенеди заставаше на нокти. Тя беше привърженичка на старата школа, на хората като Бил Донован, Бил Кейси и Томас Стансфийлд. Те често казваха, че ако са ти потрябвали лист и химикалка, значи си объркал работата. Рап нямаше тяхната фотографска памет, но пък и те със сигурност не можеха да счупят нечий врат с голи ръце.

Затова той направи списък. Откъсна един лист и нахвърля някои мисли с почти неразгадаем почерк. Не пишеше имена, само инициали. Запълни близо два листа и половина с драсканици, като прескачаше от един човек или проблем към друг и отново се връщаше на предишния, ако му хрумнеше нещо ново. Беше установил, че ако не прави това поне два пъти седмично, започва да забравя, а в неговия занаят това означаваше, че някой ще загуби работата или живота си.

Когато самолетът се приземяваше на мократа писта, Рап скъса листчетата на четири и ги пусна през мелачката за документи. Ивиците хартия, наподобяващи спагети, се събираха в плик за изгаряне. Помощният персонал на летището щеше да ги унищожи по-късно, но и да попаднеха в неподходящи ръце, чудо голямо. Дори да успееха да възстановят страниците, пак нищо нямаше да разберат.

Самолетът спря при частните хангари, където ЦРУ държеше машините си. Рап погледна през прозореца и си отдъхна, когато не видя официална кола, дошла да го посрещне. Взе нещата си, благодари на пилотите и слезе на асфалта с двата си сака в ръка. Излезе от летището и видя някакъв човек, застанал до колата му. Това го накара да застане нащрек. Преметна сака с дрехите на дясната си ръка и с плавно движение посегна към ръкохватката на пистолета си. След две крачки позна Коулман и се успокои.

Извади ключовете си и отключи колата от три метра.

— Какво става?

Коулман изглеждаше в кофти настроение.

— Имаме проблем — измърмори той.

— Какъв проблем?

— По-добре да го обсъдим на път към града.

Коулман погледна към входа на частния авиационен център. Двама юначаги с вид на телохранители чакаха някого.

Рап хвърли нещата си на задната седалка и попита:

— Ще се качиш ли при мен?

— Да. — Коулман посочи една кола през няколко реда от неговата. — Дойдох с Мик. Ще кара зад нас до центъра.

— Центърът ли? Защо ще ходим в центъра?

— Защото трябва да поговориш с един човек.

Рап понечи да попита с кого, но реши да изчака, докато потеглят.

Когато излизаха от паркинга, Коулман отбеляза:

— Колата ти е чиста. Проверих я, докато чаках.

— Хубаво. — Рап зави в локалното платно. — Сигурен ли си?

Коулман само го погледна.

— Проверих и кабинета на доктора — добави след малко.

— И какво?

— Нищо нямаше.

Рап се намръщи:

— Колко души използва?

— Заедно с мен, четирима.

— Маркъс? — попита Рап, имайки предвид компютърния специалист.

— Да.

— И не сте открили нищо? Мамка му!

— Не съм казал, че не сме открили нищо. Казах, че в кабинета нямаше нищо. От другата страна на улицата в един офис под наем имаше доста сериозна апаратура.

— Колко сериозна?

— Не бях виждал такава. Пасивни устройства. Нали помниш как са ни учили винаги да дърпаме завесите срещу лазери, които улавят вибрациите на стъклото?

— Да.

— Е, при тази техника това не важи. Маркъс знаеше за нея. Каза, че била от последните разработки на Учените.

Коулман имаше предвид хората от Научно-техническия отдел в Ленгли. Те бяха експерти по специални разузнавателни средства и поддържаха тесни връзки с охраната на ЦРУ, което означаваше, че Джонсън е бил запознат с работата им. Въпреки това Рап попита:

— Ако е последен вик на техниката, а Джонсън вече не работи в Ленгли, откъде, по дяволите, я е взел?

— Този въпрос искам да зададеш на Айрини.

— Мислиш ли, че знае?

— Нямам представа. Това е в твоята област, не в моята, но ако бях на твое място, щях да взема телефона и да й се обадя.

— По-късно. — Рап излезе на магистралата. Съмняваше се Айрини да знае нещо за Джонсън, но все пак щеше да провери. — Какво друго?

— Това чудо беше свързано с оптичен кабел. Предавало е в реално време. Според Маркъс записът се обработва с програма, почиства се от шума и се подготвя във вид, удобен за слушане, за по-малко от минута.

— Може ли да проследи връзката?

— Сега работи по това, но дава шанс петдесет на петдесет в най-добрия случай.

— Значи нямаме доказателства, освен ако не хванем някого, когато дойде да прибере апаратурата.

Коулман се замисли, преди да отговори:

— Ако кажем на федералните, можем да започнем да разпитваме заподозрени и да видим кой ще каже най-опашатата лъжа. Можем дори да попритиснем Учените, да разберем кой е дал апаратурата на Джонсън. Обаче…

Той замълча. Идеята не му харесваше.

— Не можем да извикаме федералните, защото няма как да обясним откъде знаем за съществуването на това чудо.

— Точно така.

— Освен това — продължи Рап, като погледна страничното огледало и смени лентата — не държа да развявам мръсното бельо на ЦРУ пред някой настървен федерален прокурор.

— Очаквах, че ще кажеш така.

— Защо тогава отиваме в центъра?

— Защото Джонсън е там.

Рап погледна Коулман с крайчеца на окото си:

— Защо ми е да го виждам точно сега?

— Защото работи с хора, които никак няма да ти харесат.

— Кои?

— Руснаци. Много руснаци.

— За тях ли работи? — изненада се Рап.

— Нямам доказателства за пред съда, поне засега, но това не са хора, които си пият бирата с дебели, позастарели бивши агенти на ЦРУ само защото са им симпатични.

— Какви са тия руснаци?

— Много богати.

— Мамка му — изръмжа Рап. — Най-лошата компания. Бивши кадри на КГБ?

Коулман сви рамене:

— Някои може би, но главният шеф е твърде млад. Трийсет и шест годишен вундеркинд. Пьотър Сидоров, ако си чувал.

— Името ми е познато.

— Защитил е докторантура по физика в Кеймбридж.

— С какво се занимава?

— Управлява хеджфонд. За последните две години е натрупал милиарди. Чрез спекула с цените на търговски стоки, ако вярваме на злите езици.

— Руснак, управляващ хеджфонд, спекулира с цените на търговски стоки — измърмори Рап с престорена изненада. — Какъв феномен.

— Да… но знаеш какво прави завистта. Особено сред тези нови емигранти от Русия. Навсякъде се говори, че има връзки с Федералната служба за сигурност или с мафията.

— Или с двете едновременно.

— Да. Да не забравяме и негодниците, които сами пускат слухове, че имат такива връзки, за да играят тежкари.

Рап познаваше и двата типа новобогаташи. По очевидни причини предпочиташе играчите.

— Добре. От кои е нашият човек?

— Не знам. Не съм специалист в тази област. Нямам контакт с тези среди.

— Е, аз имам. И случайно познавам един човек, който може би е най-големият специалист на тази тема.

— Айрини?

— Да. Но мисля, че знам отговора и без да я питам.

— Как?

— Ако съм научил нещо за руснаците през всичките тези години, то е, че за тях правилата и законите са само досадни пречки. Да наемат човек като Макс Джонсън да им върши черната работа, е все едно да наемат счетоводител да им скрие данъците.

— Как това ти помага да разбереш с кого си имаме работа?

— Ако бяха от руската мафия, щяха да се опитат да наемат човек като мен и теб. Освен това няма сведения, че действат във Вашингтон. Лос Анджелис, Чикаго… повечето големи градове по източното крайбрежие и няколко в северните щати, но не и столицата. Айрини казва, че Путин не иска да се бъркат на техните разузнавачи.

— И какво… мислиш, че е обикновен промишлен шпионаж?

— Не знам, но каквото и да е, Макс Джонсън е попаднал в неподходяща компания.